Страници

09 май 2012

Хаотично

Може би някой ден отново ще се видим. Ще мога да те прегърна и да ти прошепна колко много те обичам. Някъде там- след синевата още грее твоята усмивка... Защо не мога да я видя? Оковани сме в материалното. Търсим духовното, истинското, кога на сън , кога наяве. Всичко е само сън. Там горе е истинският живот. Вечният. Благословеният. Обгърнатият с любовта на всички скъпи нам хора и животни. Там никой с никого не се разделя. Няма грубости, мъка и сълзи. Няма битка за оцеляване, лицемерие и страх. Тук е апокалипсиса. Тънем в собствените си тъпотии, въртим се из обречени лабиринти, усмихваме се насила и треперим за утрешния ден. Страхуваме се от собствената си сянка дори. Жалка картинка. Да живееш е умение и изкуство- не всеки го владее. Всеки Божий ден на тази земя ни поднася нов урок, предизвикателство; изпраща ни знаци и послания от вселената. Стига да имаме отворени сетива да ги разберем. Понякога се уморявам. Струва ми се, че товара е прекалено голям, а силите са намалели. Вероятно сама съм си избрала този път. И ще трябва да го извървя докрай. Глътка въздух в адския пек и продължавам напред. Нито знам накъде, нито докога... Механичен живот. Понякога дори не ми се говори. По-лесно е да го напиша. Заприличали сме на марсианци, попаднали в джунглата. Грозна гледка. Забравих вече какво умея, дали нещо умея.... Самотата стана навик, сънувам един и същ сън. Когато се събуждам не зная къде съм; не искам да се завръщам тук... Може и това да е урок. Не знам. Времето е измамно, илюзията е пълна. Не помня години, пространства, излитания. Помня, че винаги се приземявах. Вече не летя. Само гледам нагоре към облаците и се рея в спомени. Приказката беше хубава. Макар и с тъжен край. Героите са уморени. Остарели. Избледнели. Като силуети от старите ленти. Черно бели филми. Пепел и мрак. Глупаво е да нямаш мечти. Нали те последни умират? Навярно сме по-мъртви от умрелите. Хубавото е, че всичко е преходно. И това ще мине... Не ни съди прекалено сурово, дори и да го заслужаваме. Такива сме- смешни малки човечета. Хора без лица. И какво като вулкана бушува отвътре? И той ще угасне. Ще се превърне в пепел. Всичко се превръща в пепел. Дали нещо ще възкръсне от пепелта само Господ знае. Уморих се от тъмнината. Слънцето е за всички. Дали ще изгрее отново?

29 април 2012

Повярвайте!

Чудесата стават. Ежедневно около нас се случват чудеса. Сбъдват се мечти. Молитвите са чути. Прекрасно е да знаеш, че те чуват, че бдят над теб и те пазят. Удивително е да усещаш, че си част от голямата вселена и твоите желания са важни за света. Невероятно е да видиш как се сбъдват, как пред очите ти се разкрива магията на доброто. "Поискай и ще ти бъде дадено!" От нас се иска на глас да изговаряме желанията си, да не бягаме от мечтите си, да вярваме в чудесата. Наскоро чух репликата, която ми разкри тайната на благословените и на... другите. "Вярата е дар, с който все още не съм благословен!" Ето го разковничето към успеха. Панацеята за желанията. Истината зад сбъднатите мечти. Ако не повярвате- в себе си, в съдбата, в Бог- няма да видите щастливата звезда. Този върховен дар, който не сте пожелали да приемете в живота си няма да ви разкрие тайните на щастливите хора. Ще си живуркате в прозата на живота и никога няма да отворите сетивата си за поезията и красотата. Щастието привлича още щастие. Добрите мисли притеглят хубавите събития. Верижната реакция се движи главоломно и ни разкрива всички чудеса, сътворени от живота. Вярата е скъп дар. Не го отказвайте. Доверете се на интуицията си и знайте, че мечтите се сбъдват, че вие заслужавате да бъдете щастливи, че ви очакват прекрасни мигове в живота. Не се плашете от лошото- повярвайте, че то ще ви подмине, защото очаквате доброто. Защото сте се помолили да стане чудото и да повярвате, че животът може да бъде прекрасен... Една стъпка ви дели от благословията да станете галеници на съдбата. Не се страхувайте да я извървите. Повярвайте...

20 април 2012

До една душа

Изминаха пет години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Благодаря ти, че идваш в съня ми, че разговаряш с мен и ме подкрепяш... Обичам те! От тук до безкрая....

10 април 2012

Сатурнови сметки

В Сатурнова дупка съм. А може и да е яма. При всички случаи има планетарна намеса- иначе защо ми гръмнаха бушоните? Денят ми започва чудесно- кафето ухае прекрасно, лятото ме зове. Хвърлям едно око в огледалото и констатирам, че изглеждам що-годе добре.Не се терзая дълго какво да облека, защото и без това нямам голям избор. Затова пък си спестявам притесненията да си подновявам гардероба на всеки нов сезон. Нося си старите дрехи с усмивка и винаги влагам частица индивидуално творчество. Така се отличавам от тълпата.Не всеки би се сетил, че от зимното бельо става оригинално лятно бюстие. Пестя пари от дрехи и успявам да закърпя домашния бюджет. Неведнъж са ми казвали, че имам богато въображение. Така е. Артистична натура съм и не изпадам в баналности. Приятелките ми се оплакват, че мъжете им не били романтични. Зависи как подхождаш към тях. Мъжът ми отдавна свикна да вечеряме на свещи и даже се дразни от силно осветление. Хем романтично, хем икономично. Така спестяваме разходи и за ток. Семейството ми отдавна е запознато с принципите на суровоядство- то. Неслучайно в Холивуд всяка втора звезда дъвче моркови и се усмихва бодро. Защо да изоставаме от тях? Хем се вталяваме, хем сме със свеж тен. Пестим и от храна. А когато дъщеря ми се запъти за сетен път към банята й припомням, че прекомерното къпане изсушава кожата и води до преждевременни бръчки. Дори и при млади хора. Косата й била мазна? Ами то е от хормоните в пубертета. И докато позатихнат, използваме научен подход- поръсвам скалпа й с бебешка пудра, разресваме косата и тя заблестява все едно е мита със скъп шампоан и балсам. Така детето пести и козметика, и вода. Освен това не се трови с химия- знае ли човек какво слагат в днешните препарати за къпане? Баба й като си е мила косата с хума и жълтък да не би да е оплешивяла? Напротив. И досега има буйна грива. Синът ми ме кара да се боядисвам, за да изглеждам по-млада. Въпрос на гледна точка. Аз и така си младея. Някои дават луди пари, за да им направят бели кичури, а аз си ги имам от природата. Натурално. У дома не се консумира алкохол и не се пуши- в разрез е с природосъобразния ни начин на живот. Успях да убедя всички членове на семейството в ползата от ходенето пеш. Хем не те блъскат в градския транспорт, хем печелиш две кофички кисело мляко срещу спестеното билетче. И полезно, и благотворно за бюджета. Кола нямаме и при цени на бензина това си е истинска благословия! Непрекъснатото движение отменя нуждата от висене във фитнес залите. Та кой нормален човек би се чувствал комфортно, дишайки потта на десетки фитнес-маниаци? Сигурно се чудите как се развличаме без да се охарчваме? И това съм го измислила. Лятото правим основен ремонт на апартамента почти без пари. Синът се занимава с дърводелство и прави страхотни шкафчета, столчета, масички. Все едно сме с нова мебелировка. Дъщерята шие, преправя и прекроява и сме с нови пердета, калъфи и тапицерия. Съпругът без затруднение изкарва кухнята на балкона и прави от двустайното жилище тристайно. Наесен се чувстваме отлично- все едно сме в нов дом. Дойде ли зимата практикуваме моржуване- древен ритуал за каляване и подмладяване. Съответно нямаме проблеми с цените на парното. Абсолютно независими сме и от инфлацията. Доказали сме, че можем и без храна, и без вода, и без ток и парно, и без транспорт. Начинът ни на живот изключва цял куп болести на цивилизацията- затлъстяване, диабет, високо кръвно, депресия. Съответно не се налага да висим пред НЗОК за скъпи лекарства. Телевизия не гледаме и не четем вестници. Така подържаме добро настроение, здрава психика и оптимистична нагласа. След като всичко ми е наред, навярно се питате защо тогава съм в Сатурнова дупка? Ами, децата ме ядосаха. Пак иде лято и вместо да подхващат работа, те взели, че се размечтали- за море, планина, екскурзии...Ей такива глезотии. Знам, че е от пубертета, но въпреки това се нервирах. На нищо ли не съм ги научила досега? Искат екскурзия? Готово! Още утре ги командировам на село при нашите. Там, сред красивите планински пейзажи, да хващат мотиката и да действат. Че то след лятото пак ще дойде зима и ще искат да хрупат моркови. А тях все някой трябва да ги посади, нали?

28 март 2012

Божествен ден

Има хубави дни. Идват със слънце и много вяра в днешния ден. Има и надежда, че нещо сме направили както трябва и Бог ни е подарил този прекрасен ден. Остава да му се насладим и да благодарим за него. Но има и дни, които са изпитание за тялото и душата. Дни, в които не виждаме слънцето и душата не може да се справи с всички беди накуп. Дните се редуват. След лошото винаги идва хубавото. Нищо не е вечно. Когато ни е тежко на душата, тряябва да сме силни и да не губим вяра. Казват, че Бог изпраща трудности на тези, които обича. За да се справим с тях и да бъдем по-силни от преди. Да отворим сетивата си за всички чудесни знаци на природата и да се потопим в тях. Да се слеем ведно с хармонията на вселената. Да се помолим за благоденствие и да благодарим. За цветята, децата, всички живи същества. Благословени да са те! Велика е силата на природата и само тя може да ни даде енергия за живот. В един прекрасен ден.... Има толкова положителна енергия и магия, колкото за цял един живот. Да не пропуснем да й се насладим... Един мъдрец казва: " Има години, които задават въпроси. И години, които дават отговори." Не се терзайте от неизвестното. Ще получите отговорите, които търсите. Имайте търпение. Бог чува въпросите ви. И ще ви отговори. Не мислете с тревога за утрешния ден. Животът се случва тук и сега. Не правете грандиозни планове. Радвайте се на малките неща. Пожелайте да бъдете щастливи- и щастието ще е в душата ви. То е ваш личен избор. Отпразнувайте този ден. С усмивка и любов. За това, че ви има...

12 март 2012

Пътека към Нирвана

"Плачех, защото нямах обувки. Тогава се обърнах и видях, че човекът зад мен нямаше крака!"- Индийска притча Прочитайки тази притча отново се замислих колко нерви и енергия изхабяваме, страдайки за нещата, които нямаме. Толкова е лесно да се пуснеш по течението и да затънеш в самосъжаление за изгубените младост, любов, шансове, приятели, пари, мечти и какво ли още не. Защо така бързо изчисляваме какво ни липсва в живота, а ни е толкова трудно да се съсредоточим върху нещата, които имаме? Страдаме, плачем, терзаем се за истински или въображаеми липси, а отказваме да се наслаждаваме на цялата благодат, с която съдбата ни е дарила... Сякаш е по-лесно да се оплакваш какво нямаш, отколкото да осъзнаеш какво имаш. Поспрете, огледайте се и свалете за миг черните очила. Нима всичко е толкова безнадеждно, колкото на вас ви се струва? Нима няма на какво да се порадвате и за какво да сте благодарни? Животът е изключително преживяване. Нещо взима, но и нещо ни дава. Нека не се задълбочаваме в дилемата кои са по-зле или по-добре от нас, а да погледнем откровено и обстойно собствения си живот. За толкова години- какво ви даде животът? Какво постигнахте? С кого се събрахте? Какво сътворихте? Къде бяхте? Какво почувствахте? На какво се смяхте? Кого обикнахте? Кой ви подаде ръка? Със сигурност всеки има своите отговори и виждания по темите. Когато се чувствате зле или обезнадеждени, опитайте едно просто упражнение. Застанете пред запаленото кандило и благодарете на Всевишния за всичко, което имате. Избройте нещата, хората, събитията, които ви правят щастливи и веднага ще се почувствате много по-добре. Как настройваме сетивата си е основния път към спокоен и хубав живот. Мисълта е енергия. Това, което си закодираме- това ще чувстваме, то ще ни се случва. Благодарностите за прекрасните неща, които имаме ще се отразят във вселената и ще върнат тези неща стократно повече обратно към нас. Радвайте се на всичко онова, което имате. То е вашето богатство и щастие. Личната ви пътека към Нирвана... Открийте я и я последвайте!

07 март 2012

Роза за мама

Мама е любов. Всеки ден й казвам колко много я обичам. Дали е достатъчно? Тя е цялата вселена, събрана в късче любов. Никой не може да обича като нея. Колко много добрина има в очите й, мекота в душата й, топлина в прегръдките...Когато ме гушне се чувствам малка и закриляна. Там някъде все още усещам вибрациите на пъпната връв, както в мига на раждането. С рев ме разделиха от нея, но само за да изградим нова и силна връзка между нас. Знам , че съм й причинила много болка и страдание още с появата си на бял свят. Не й спестих тревоги и разочарования. И въпреки това ме обича. Безусловно. Така умее само мама. Всичко ми прощава. И винаги ме подкрепя. Когато съм безумно щастлива се обаждам на мама. Тя най-истински ще се радва заедно с мен. Когато съм стигнала дъното и сълзите не спират- пак отивам при мама. Да ме утеши, успокои и да ми обещае, че слънцето пак ще изгрее...После може и тя да си поплаче скришом. Но не и пред мен. Не се оплаква, за да не ме тревожи и товари с нейните проблеми и болежки. Когато мама е болна ме свива стомаха; с всяка фибра на тялото си усещам страданието й. Чакам и се моля- сгушена като ембрион – слънцето да изгрее... и мама отново да се усмихне. Мама е свята. Само тя умее щедро да раздава любов без да очаква нещо в замяна. Щастлива е, когато ние, децата й, сме щастливи. Светът й рухва, когато някоя от нас е в беда. С цялата си воля се моли за нас- да сме здрави, щастливи и да постигаме мечтите си. Животът й- това сме ние. И мъка, и радост. И грижа, и обич. Хубаво е с мама. Животът ми е пълен, дните – прекрасни. Никога не е късно да й кажа колко много я обичам. И никога не може да е достатъчно...Аз също съм майка. Познавам безмерната любов, която блика от мен към това чудо на природата- детето ми. Когато станах майка изведнъж осъзнах колко несправедлива и лоша съм била понякога към мама. С типичния младежки егоизъм несъзнателно съм я наскърбявала. Всичко ми е прощавала. Мама е радост. Мисълта, че я има, че мога да чуя гласа й, когато съм далече и да знам , че ме чака да се прибера- това е Божия благословия и най-великото щастие. Животът с мама е чудесен. Повечето хора си тръгват, ако корабът потъва. Но мама остава. Тя е с мен докрая. Понякога ми се струва, че съм й длъжница. Но тя нищо не иска в замяна; любовта й няма цена. Вярва, че доброто ражда добро. Благодарение на нея имам късче от рая – тук, на земята...Благодаря ти, мамо. Бъди благословена! Нека любовта винаги те озарява. Мама е любов! Всичко около нея е озарено от любов. И слънцето, и дъгата, и цветята. Искам да й подаря цвете. Една червена роза. Дали ще мога да й кажа, че сърцето ми бие за нея? Розата е израз на любов. Мама обича рози. Най-хубавата е за нея. На мама- с любов!

03 март 2012

Сън

Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати. Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака?

20 февруари 2012

Студ!


Студено е навън. Сякаш зимата се опитва да покрие земята с амнезиращ сън, за да не помним кои сме и накъде вървим. Лутаме се и губим посоката. Бледи спомени прехвърчат покрай нас, като изгубени снежинки и навяват тъга...Миналото никога вече няма да се върне. Смехът, любовта и радостите са покрити с преспи от мълчание.Спят дълбоко и не искат да се покажат навън. Живеем в очакване... На какво? Пролетта? Слънцето? Или сбъднатите мечти?... Животът ни минава в отброяване на дните до... следващото важно нещо за нас. И преходно. Ще отмине и ще потъне в преспите идната зима. Прекрасно и забравено. Дали си е струвало чакането? Защо живеем в очакване на бъдещето, несигурно и измамно, тъгуваме за миналото, отлетяло и невъзвратимо, а проспиваме сегашния миг? Нима той не е всичко, което имаме на тази земя? Единственото реално и истинско събитие- настоящия миг. Със своите хубави и лоши послания, с откровените до болка емоции... Това сме ние, тук и сега. Останалото е просто сън. Някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че всичко е минало. Навярно ще ни се прииска да си поспим още малко, да се върнем в приказните сънища на тази невероятна магия, наречена живот. Приключението ще е приключило. И тогава какво? Ще останем в светлината на скъпите спомени и ще се чувстваме благословени за този дар, който сме имали щастието да изживеем... А дотогава- радвайте се на мига! Той е само ваш и е неповторим.....

10 февруари 2012

Африканско детство


За сетен път те сънувам- къщата на моето детство. Далечна, красива, болезнено скъпа. Пътувам в цветните сънища на розово-лилавите лиани, разцъфнали пред прозореца ми. Докосвам ги леко и малки цветчета политат над мен. Лианата е много красиво и крехко цвете, но със здрави корени и стъбла. Оцелява на бури и огън, изпепеляващи лъчи и суша; увяхва, изсъхва и след поредния дъжд пониква от нищото….Разцъфва и възражда магията на вечния живот. Обожавам зеленината наоколо. Банановите листа хвърлят дебели сенки върху прозорците ми. Тези, през които опознавах света. Топъл, уютен и сигурен свят. Чувствах се спокойна и защитена. Колко ли пъти ще се връщам към теб- къщата от слънчевия рай, в който прекарах най-хубавите години от живота си. Душата ми пееше, очите сияеха, сърцето ликуваше. Бях в царството на приказките- котета, кучета, пищни растения и весели игри. Всички те подхранваха детското ми въображение и развиваха усещането за святост на семейството и дома. Моята приказка беше реална. Жива, истинска и обичана… Сега е само бленуван спомен. Идва в съня ми, за да ме успокои, когато душата копнее за изгубения рай. Малка приказна къщичка! Делят ни години, океани, континенти. Как искам да те зърна отново… Да се сгуша в стаичката си и да потъна в детските мечти. Там пораснах, влюбих се, написах първото си стихотворение. Махах на звездите, легнала в хамака под кристалното небе. През нощта мечтаех по-бързо да се впусна в истинския живот и да си намеря място в света на възрастните. Денем попивах слънчевите лъчи, отпусната в легло от рози. Светът около мен беше окъпан от рози, лиани, златни лъчи и растителност с цветовете на дъгата. Едно малко късче от рая. Опознах го, обикнах го и завинаги се пристрастих към него. Вечер си лягам, затварям очи и мислено се пренасям там. Прелитам за секунди хилядите километри и отново съм в моя рай. Тичам на свобода, катеря се по дърветата, играя си с котките или хапвам манго направо от дървото. Мек, сочен плод. Усещам вкуса му- разливаща сладост и бликащ нектар, който се разтапя в устата. Никога повече не попаднах на манго като от нашия двор. Плодовете от сергиите на пазара имаха съвсем различен вкус. Израснах сред целогодишна зеленина и топлина. Играех боса на тревата и се криех с часове в гъстите храсти. Четях детски книжки в тайното си скривалище и се чудех какво ли бъдеще ме очаква…. Сега се ограждам в зелено, за да извикам спомена от онези безгрижни дни. В панелния си апартамент на 11-тия етаж отглеждам стайни растения в зелени стаи със зелени лампиони и чаршафи. Всячески се опитвам да възстановя атмосферата от една друга зеленина, сътворена само от природата. Сякаш допирът то този цвят ще върне като с магическа пръчица слънцето в душата ми и отново ще бъда щастлива…Жадувам да видя моите лиани- високи и величествени, окъпани в нежни розови сияния. Толкова си приличахме- млади, дръзки, красиви, обградени с безкрайна любов. Затова, когато навън е -10 градуса, а в душата ми е -20, притварям очи, увивам се в плюшеното одеяло с нарисуваните тигърчета и се пренасям в къщата на моето детство. Образите изскачат- ярки, живи, прелестни и ме зареждат с хъс за живот. Разлиствам цветната магия на детските години и си пожелавам отново да попадна там. Всяка нощ пътувам, обикалям, преживявам приказката. Събуждам се свежа, отпочинала, обнадеждена. Готова за новия ден. Безвъзвратно изгубено минало? Никога! Бях щастлива тогава и занапред пак ще бъда. Щастлива съм и сега. И се чувствам благословена. Защото имах най-хубавото, най-необичайното и красиво детство. Африканско детство.