Слава за безславните

И по света, и у нас има алеи на славата, славни рекорди, и още милиони кандидати за слава. От малки на втълпяват, че за да успеем в живота трябва да сме умни, красиви, талантливи, образовани, надарени и с прочие дадености. Дали липсата на слава не е новия световен порок, а отсъствието на собствен уебсайт най-страшния провал? И дали изобщо останаха хора, неподлежащи на прославяне? Това ли е най-голямата съвременна трагедия- никой да не е чувал за теб, с нищо да не си известен?  Думата ми е за тези никому неизвестни люде, които никога няма да оставят отпечатъци от ръцете си върху позлатени алеи на славата, няма да градят восъчни фигури по техен образец, няма да ги намерите нито в интернет, нито в книгата на Гинес и няма да скандират имената им по разни важни трибуни. Хора, които поради липса на талант, или на късмет, или и на двете няма да попаднат в графата на успелите според модерните критерии. Постоянно срещам стотици безславни човеци, но с добри сърца. Обикновени хора, без претенции за звездно бъдеще. Такива, които няма да подминат паднало дете или бездомно коте. Хора, които ще си дадат и последните левчета, за да купят обяд на някой бездомник. Или ще си отделят от времето, за да изслушат болката на изоставено дете. Смешно ли ви се струва? И сантиментално? В днешния динамичен и откачен свят, където стремежът към слава е новата религия, а успехът на всяка цена панацея за ширещата се простотия, да заявиш, че си неуспял е равносилно на самоубийство. Но дали наистина е така? Нима е срамно да си признаеш, че не си пожънал кой знае какви успехи на жизненото поприще и е напълно вероятно да потънеш в забвение някой ден? И кой определя що е то успех? Защо станахме максималисти и забравихме простичките, но истински неща? Какво му трябва на човек? И колко, бих добавила. Да родиш дете, да посадиш дърво, да изградиш дом… Едно разбиране за живота, което не ни прави по-известни, но със сигурност осмисля дните ни. Да бъдеш добър има такова старомодно звучене в някои случаи и среди, че звучи като приказка. За щастие, обаче, приказката е истинска. Добрите хора са сред нас. И са щастливи в собствените си очи. Със собствения си опростен живот- без грандиозни планове за бъдещето и изумителни постижения в миналото. Хора, на които можеш да разчиташ. Достатъчно мъдри, за да загърбят собственото си его и да се обърнат към нуждаещите се, болните, тъжните. Спокойни са, защото знаят, че животът не е само битка за надмощие. Смели са, защото вярват, че правейки добро, ще прогонят злото. Способни са на безкористна любов и искрени чувства. Да, безспорно ще попаднат в алеята на безславните…. Но някой някъде ще помни добрината  им. И какво по-хубаво от това?