Усещане за Коледа

Предчувствам Коледа. Усещам дъха на боровите клонки, потъвам в пухкавия бял сняг и чувам коледни звънчета на шейната на добрия старец. Обожавам Коледа. Елхата, която украсявам с трепет и вълнения, отварянето на кутията с играчки, спомените, които всяка от тях навява....Колко много Коледи съм посрещала! Дай Боже да има още много. С тъга и радост очаквам чудото на празника и мечтая за благословени дни. Коледа е празник светъл и божествен. Топъл, уютен, семеен и тих празник...Магията на Коледа е навсякъде. В отблясъка на червените топки, кипрещи се на елхата, в бухналата питка с късметчета, в шарените кутийки с подаръчета под елхата и лъчите от камината. Разглеждам коледните картички, посипани с блясък и се радвам на лъскавите гирлянди, прегърнали елхата. Малки свещички срамежливо премигват от дръвчето и огряват дребните играчки- сърнички, ангелчета, звънчета, шишарки и джуджета. Приказна красота! Коледа ме връща в детството, в безметежните години на щастие и любов. Помня трепетното очакване на подаръците, коледната трапеза на мама, молитвата на татко... Коледа вече не е същата. Татко го няма и едно място завинаги остана празно на масата. И въпреки това- магията витае във въздуха. По Коледа стават чудеса. Вярвам в тях. И тази Коледа ще запаля кандилото, ще подредя масата, ще приготвя подаръчета за семейството. Свята нощ. Когато всички си легнат, уморени и щастливи от вълненията, ще потъна в моити мечти, ще прошепна моята молитва. За здраве и благоденствие у дома. Ще приседна до елхата и ще се понеса на вълните на спомените...Всяка Коледа е неповторима. Ражда се Новото, вярата изгрява. Отново ще благодаря и ще притая дъх в очакване на чудото....Вярвам, че ще го има. И го очаквам...Благословени да сме на Коледа!

Размисли за смъртта

Кой се страхува от смъртта? Онази черната, злата, с косата, която идва неканена и ни отнема най-ценното- живота? Покосява наред, без да се интересува кой млад, кой стар, кой има недовършени задачи в материалния свят…Не пита живее ли ни се още. И ни отвежда там, откъдето никой не се е върнал. Казват, било по-добрия свят. Няма как да знаем със сигурност и затова падаме в жертва на страха от съвместната ни среща. Цял живот бягаме от нея, надлъгваме я, заобикаляме я и след поредното „оцеляване” се имаме за велики и недосегаеми. До един миг, когато всичко приключва. Така или иначе тя ни побеждава накрая. Замислих се за смъртта, когато изгубих близки хора и осъзнах собствения си временен статус на земята. Разбрах, че тя ни диша във врата. Трябва ли да се страхувам? Отговорът е НЕ. Защото там, в отвъдното, са баба, татко, кучето и котката ми. Най-силните вече са там. И най-добрите. Няма от какво да се страхувам. Когато дойде и моето време, те ще ме чакат и знам, че няма да позволят нищо лошо да ми се случи. Пазеха ме на земята, ще ме пазят и горе. А страхът- той ще остане в обвивката, която повече няма да ни е нужна. Сънувам любимите си същества на златни върхове и знам, че и там душите им са пълни с любов, всеотдайни са и безстрашни- такива, каквито винаги са били и на земята. Защо тогава да ме е страх?....

Прозрения за една любов

Наскоро осъзнах, че остарявам...Имахме годишнина от сватбата с мъжа ми- цели 20 години и беше време за кратка равносметка.В мислите ми се прокрадна едно клише- “Хубаво би било да съм отново на 22, ама задължително със сегашния акъл!” Май не съм открила Америка, но носталгията по отминалите години ме наведе на мисълта, че бая вода е изтекла, откакто казах съдбовното “да”. Реших да се вгледам по-надълбоко в себе си и да проведа една игра: открийте разликите между една булка преди и една домакиня сега. Какво се беше променило? За добро или за лошо? Сбъднаха ли се очакванията ми от брака? Какво постигнах и от кои мечти се отказах? По-щастлива ли съм сега от тогава? Ами любовта? В какво се бе превърнала тя? Знае се, че истината не винаги е приятна, но за мен е задължителна и си обещах да бъда болезнено откровена в констатациите към себе си и съответните изводи, до които стигнах.Нужни ми бяха, за да имам куража да погледна смело към следващите 20 години. Поне...
Омъжих се по любов. И без много да му мисля.Едва ли можеш да опознаеш човека до теб за 6 месеца. И той ме обичаше. Струваше ми се, че това е достатъчно и че цял живот ще летим на крилете на щастието. Не стана съвсем така... Не бях подготвена за трудностите по пътя и не знаех как да се справям с тях. Исках да имам съвършения брак; да бъда перфектната съпруга и майка и всеки провал ме хвърляше в бездната на отчаянието. Едва след 10 години осъзнах, че никой не е съвършен и не бива да се изтезавам по тази начин. Цената на това прозрение се оказа твърде висока...Колко ли млади жени сега се борят с това, през което минах аз? Да се издигнат в професията, да останат желани за любимия мъж, да отглеждат децата си с много търпение и любов, да са факири в кухнята и леглото, домът им да свети и да изглеждат като излезли от модно списание? Ах, блажени са наивните! Нима е възможно всичко това? Ала младостта не търпи неуспехи. И не понася провала. Едва сега осъзнах колко по-важно е да запазиш вътрешното си равновесие в името на семейното спокойствие, отколкото до доказваш на целия свят колко си велика! Защото на света просто не му пука за теб. Единствените хора, които остават до теб и те подкрепят и в най-мрачните моменти са именно те- мъжът и децата. Пред тях няма нужда да се доказваш, те винаги ще те обичат, а останалите- за тях не си струва да се хабят усилия. Нито пък мнението им е от особено значение. Любовта остава, когато и двамата я искат и са готови да жертват собственото си его в името на компромиса. Битката за съпружеско надмощие е обречена от самото начало. Тя е безмислена и крайно изтощителна. Може и да е грешка на младостта, не знам. Вече с никого не се състезавам. Ами близките? С вечните си претенции, коментари и неодобрения? Най- добре би било изобщо да не им се връзваме, ама кой да ти каже? Всяка една външна намеса е пагубна за семейството и, ако знаех това още тогава щях да хлопна вратите пред недоброжелателите и критикарите. Не че сега е късно, ама и това прозрение е изстрадано. А когато дойде детето- откъде да знае човек колко радости и грижи, и тревоги предстоят? То става центъра на вселената, а любовта, с която те дарява наистина оправдава страха и безсънните нощи. Моля се тази любов да бъде вечна; без нея не бих могла да живея. Зная, че майките ще ме разберат...
Отдавна престанах да бъда максималист. Радвам се на простите неща. Щастлива съм, когато вечер всички се съберем около масата и си споделяме дневните преживявания в училище, на работа, сред хората. Тези мигове са безценни и бих искала да ги задържа завинаги, но все още си оставам наивна и на 42 години. Нищо не е вечно на този свят, а човек няма как да знае какви старини го очакват. Моля се и за здраве. Все си мисля, че ако сме здрави ще се справим с новите предизвикателства. Всеки, който в даден момент е изгубил здравето си знае колко безмислено е всичко останало. Вече не искам да покорявам света, а да се радвам на това, което имам. То никак не е малко. И със сигурност е най-скъпото. Останалото е просто суета. С годините разбрах, че за мен най-важното е да съм добра и любяща майка. Мисля, че там ми е и силата. Нищо не ме радва така, както успехите на детето, щастливата й усмивка и обичта, с която ме дарява. Сега разбирам, че си е струвало трудностите, лишенията и усилията.
Понякога получавам укори от мъжа ми, че много съм се променила. Да, така е. Но и той се е променил. Ще ми се да вярвам, че е за добро.Нима е малко да успееш да съхраниш любовта и доверието след 20 години съвместен живот? Няма рецепти за такова щастие, всеки сам си намира пътя към заветното разбирателство. Но не са ли взаимни старанията, нищо не се получава. За себе си приех, че животът е една постоянна промяна. Стремя се да я насочвам към добро. Търся хубавото у хората, подминавам недостатъците. Забелязала съм, че на доброто почти всеки отвръща с добро. И ако не раздавам любов, доброта и щастие няма как да бъда обградена с тях. Има и много преходни неща- младостта, красотата, успехите... За мен е важно да съм сред непреходните- семеен мир и любов. Друго наистина не ми трябва.
Все още имам мечти- та кой човек няма? Без мечтите няма да сме истински. Умението да гледаш напред също е вид изкуство, което се старая да развивам. Носталгията по миналото е вътрешния ми протест към нещата, които не харесвам сега. Можех ли да се справя по-добре? Навярно...Но никога не е късно за промяна, стига да знаем какво искаме. И това отнема време, докато се разбере. Поне при мен беше така...
Когато остарея искам да съм здрава и доволна от живота си. Да се радвам на семейството си- мъж, дете, внуци, ако е рекъл Господ. Да имам сили да им помагам и да ги виждам щастливи. И да знам, че въпреки неизбежните житейски грешки все пак съм намерила правилния път и не съм се отклонявала от него. Няма да е лесно, но затова пък си струва да се опита...

Цветна експлозия

Искам да те нарисувам с цветни боички. Докато чертите ти не са избледнели. Докато още усещам цветовете, които излъчваше аурата ти. Посягам към червеното. Заради пламъка, с който живя и за огромната любов, с която ме дари. Понякога червеното ми идваше в повече, признавам, но без него е толкова сиво, студено... Ще има и жълто. Ярко жълто- като африканското слънце, което ме събуждаше години наред и озаряваше детството ми с безкрайна топлина. Помня изгревите- обещанията им за един обикновен ден на тази необикновена земя. И залезите- понякога кротки и смирени, друг път яростни и кърваво червени. Само с магическа четка мога да нарисувам африканските нощи- в тъмнината бяха закодирани всички цветове на дъгата. Като в калейдоскоп се сменяха пейзажи, сенки, форми, цветове. Когато Сахара изпращаше белия си “сняг”, тучната зеленина за миг се покриваше с финия пясък и обвиваше живота в пясъчна мъгла. Само тропическите дъждове- мощни и проливни- можеха да вдигнат бялата пелерина във въздуха и да я отмият. А след тях наставаше блажена тишина, напоена с роса. Колко години след това сънувах Африка! Сякаш частица от мен остана там завинаги... Завиждам ти. За това, че вече си част от Космоса и можеш всяка вечер да гледаш залеза и дъгата, да пътуваш без ограничения до вълшебната земя... Помня и първата си Коледа там. Синя Коледа. Също като небето и рокличката ми. Нямаше сняг, само сребристи прашинки проблясваха върху клоните на елхата на лунната светлина. Моята Коледа беше най-цветната и най-прекрасната. Така и не свикнах с бялата Коледа по други географски ширини. Дните бяха окъпани в зелено. Това е любимият ми цвят. Напомня ми дивата природа със суровите си закони, където само силните оцеляват и... побеждават. Растях на воля и на свобода, но приех и заповедите на джунглата- всеки пада, но само който се изправи не бива прегазен. Рисувам бащината къща. Макар и до ден днешен да не знам коя е тя. Тази, в която съм се родила или онази, далечната, в която пораснах и оставих младостта си? Тя изниква в съзнанието ми, сияеща в цялата палитра на дъгата и окъпана в щастие и обич...Образът се разводнява и помръква. Цветовете не са така ярки и привлекателни, откакто ти пое към бялата светлина. Те бяха в теб, около теб, а аз минавах безгрижно под дъгата и си въобразявах, че тази идилия ще трае вечно. Сега се питам дали не е било просто сън. Красив сън, от който е време да се събудя. С изненада откривам, че и тук има цветове. Тревата отново е зелена, небето е синьо и слънцето златисто.Бурята е отшумяла и дъгата разлиства прелестните си цветове над мен. Радвам се да я видя. Нарисувах своята картина. Харесва ли ти? Кой да ми каже...
- Колко е красива!
Дъщеря ми ме прегръща и гледа творението ми в захлас.
- Мамо, прекрасна е!
На нея може да се вярва. Тя ще става художник, знае за какво говори. И един ден също ще нарисува своята картина.... Навярно още по-красива от моята.

Нова седмица, нови страсти

Пак е понеделник. Отново колелото на живота се завърта и тръгва по познатия коловоз. Ще бъде и весело, и тъжно, и красиво, и грозно....Като живота. С всичките му нюанси. Ще се стремим да открием зрънцето доброта, което да ни върне вярата в хората, ще потърсим сродна душа за да усетим, че не сме сами, че някой ни обича и мисли за нас. Понякога ще бъде трудно- ще има слъзи, упреци, обиди....Но слънцето отново ще изгрее- то е винаги там, скрито зад някой облак и чака да го намерим. Само трябва да преместим облаците, да ги изтрием от мислите си, за да видим блясъка на слънцето и да усетим живителната му сила и топлина. Не е невъзможно. Всичко зависи от нас. Накъде ще се обърнем? Към светлината или към мрака? Какво ще изберем? Вярата и любовта или тъгата и досадата? Бог е бил толкова щедър. С пълни шепи е раздал от всичко в живота ни и ни е оставил с пълни шепи да грабим от това, което ни е нужно. Има всичко около нас. И безценни бисери, и боклук. Едното можем да го приютим в сърцето си, а другото да го изхвърлим на боклука и никога повече да не се сещаме за него. За съжаление, не можем да се отървем от злото завинаги. То винаги ще бъде около нас, за да ни подсеща, че съществува, за да виждаме какви поражения нанася на хората, които го изповядват и му се кланят. И да се радваме, че сме избрали своя път и уверено вървим по него- пътят на доброто. Вярвам, че когато не се отклоняваме от собствения си път, отстояваме изборите си и сме приели доброто като начин на живот няма от какво да се страхуваме. Не винаги ще ни е леко, понякога ще се чувстваме неразбрани, но само докато открием сродна душа и разберем, че не сме сами. Да, трудно е да си различен, да се отличаваш от сивата тълпа, но вътрешния огън, който гори в нас е мощна сила и двигател на толкова прекрасни неща- любов, творчество, красота. Ние сме всички тези неща и винаги ще бъдем на гребена на вълната. Заради умението да даряваме обич и да се раздаваме, без да очакваме нещо в замяна. Затова ще бъдем щастливи. Благословени сме с велика сила и собствен избор как да си служим с нея...А това прави живота толкова прекрасен!

Кой се страхува....

Кой се страхува от смъртта? Онази черната, злата, с косата, която идва неканена и ни отнема най-ценното- живота? Покосява наред, без да се интересува кой млад, кой стар, кой има недовършени задачи в материалния свят…И ни отвежда там, откъдето никой не се е върнал. Казват, било по-добрия свят. Няма как да знаем със сигурност и затова падаме в жертва на страха от съвместната ни среща. Цял живот бягаме от нея, надлъгваме я, заобикаляме я и след поредното „оцеляване” се имаме за велики и недосегаеми. До един миг, когато всичко приключва. Така или иначе тя ни побеждава накрая. Замислих се за смъртта, когато изгубих близки хора и осъзнах собствения си временен статус на земята. Трябва ли да се страхувам? Отговорът е НЕ. Защото там, в отвъдното, е баба, татко, кучето и котката ми. Най-силните вече са там. Няма от какво да се страхувам. Когато дойде и моето време, те ще ме чакат и знам, че няма да позволят нищо лошо да ми се случи. Пазеха ме на земята, ще ме пазят и горе. А страхът- той ще остане в обвивката, която повече няма да ни е нужна. Сънувам любимите си същества на златни върхове и знам, че и там душите им са пълни с любов, всеотдайни са и безстрашни- такива, каквито винаги са били и на земята. Защо тогава да ме е страх?

Мисли от помъдряване

Научих..., че животът е като тоалетна хартия.
Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.
Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.!!!!!
Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.
Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.
Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.
Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.
Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.
Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.
Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.
Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.
Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.
Научих..., че възможностите никога не се пропиляват.
Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.
Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам,
Че ги обичам още веднъж преди да си оπ⌦㔲㬴идат от този свят.

Научих..., че трябва да си мериш приказките, защото утре може да се върнат при теб.
Научих..., че усмивката е евтин начин да си подобриш външния вид.
Научих..., че не мога да избирам как да се чувствам, но мога да избирам какво да направя по този въпрос.
Научих..., че всеки иска да живее на върха на планината, но щастието и израстването се случват, когато я изкачваш.
Научих..., че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща свършвам.
Научих..., че животът е като тоалетна хартия.
Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.
Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.!!!!!
Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.
Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.
Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.
Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.
Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.
Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.
Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.
Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.
Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.
Научих..., че възможностите никога не се пропиляват.
Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.
Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам,
Че ги обичам още веднъж преди да си оπ⌦㔲㬴идат от този свят.

Научих..., че трябва да си мериш приказките, защото утре може да се върнат при теб.
Научих..., че усмивката е евтин начин да си подобриш външния вид.
Научих..., че не мога да избирам как да се чувствам, но мога да избирам какво да направя по този въпрос.
Научих..., че всеки иска да живее на върха на планината, но щастието и израстването се случват, когато я изкачваш.
Научих..., че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща свършвам.

Танцувай с мен!

Трудно е да вървиш сам из житейските пътища. Понякога пътеките са стръмни, друг път трънливи, а в повечето случай опасни.....Още с прерязването на пъпната ни връв, с отделянето от топлата утроба сме захвърлени на произвола на съдбата. Поемаме първата глътка въздух с вик, а после цял живот крещим от болка, самота, невежество. Изпитанията, в които се препъваме по пътя са бодлите, които дерат душата ни и оставят своите отпечатъци до сетния ни дъх. Накрая си отиваме, надупчени от куршумите на съдбата, уморени и примирени. Колко дупки има във вашата душа? Дали е гладка и мека или прилича по-скоро на пробойна, по която се е упражнявала всесилната съдба? Колко често казваме, че животът продължава и караме напред, но дълбоко в нас нещо си е отишло завинаги- любим човек, мечтите ни, младостта...Пробойните остават, докато накрая не заприличаме на паяжина, раздрана от житейските уроци. И все пак сме благодарни- приключението е било вълнуващо, трудно и несигурно, но ни е поднесло и мигове на щастие, които нареждаме като пейзажи в паметта си. Първата прегръдка на мама, силното рамо на татко, първата целувка, подскачащото от любов сърце, първата ни рожба, щастието да сме сред добри приятели. И сякаш на заден план остават трудностите, болестите, мъката, сълзите и всички онези стрели, летяли покрай нас и попадали в нас... Дали си е струвало? Не знам. Какво ли си мисли човек, когато се сбогува с този свят? Какво ще запомни и ще пренесе в отвъдното? Какво остава на диска? Дали енергията на любовта, която сме раздали в изобилие не е силата, която ще остана завинаги в душата? Нали казват, че идваме на този свят, за да се научим да обичаме. И не е ли болката, която изпитваме най-често по житейската писта от несподелена, неразбрана или изгубена любов? Раздялата с любими същества разклаща до дъно психическите ни устои. И помним тази болка до края. Животът нищо не ни спестява. Така, както и дарява, така и с лека ръка понякога ни измъква свидните души... Каква утеха има за майката, загубила рожбата си? Дали някога ще успее да удави болката и да се засмее от сърце? Колко сълзи лее жената, останала без верния си спътник в живота? Денем изглежда силна и спокойна, но нощите са един несекващ кошмар, раздиран от тъга и безсилие. А какво става в душите ни, когато изгубим родител? Не е ли това началото на края? Сякаш потъваме в бездна, дълбоко и безвъзвратно, без да знаем дали отново ще се появим на повърхността. Изникват хиляди въпроси. Защо? Как ще живея сега? Как ще продължа напред без любимото същество? Нощта не дава отговори, а утрото, казват, било по-мъдро от вечерта. Гушкаме домашните си любимци, за да раздадем на нещо живо насъбралата се любов и потъваме в блаженство от ответната реакция- пухкава лапа на съчувствие и разбирателство, умен поглед и успокояващо мъркане...Прегръщаме ги и ги обичаме, защото един ден и тях няма да ги има... Не случайно казват, че никой нищо няма да си отнесе от земята. Къщите, колите и материалните придобивки ще преминат в други ръце и няма да помнят, че точно ние сме ги обитавали преди. Друг ще ходи в нашата къща, ще кара нашата кола и ще носи дрехите ни. Материята няма да ни е потребна. Затова оставяме на земята тленните си останки, когато си заминем. Те няма да ни трябват повече за следващото изпитание. Вероятно няма и да ги помним. Но това, без което не можем и във вечността е любовта- спомена за нея, преживяванията ни от любов, щастието, макар и мимолетно, с което ни е дарила любовта. Това е смисълът. С нея ще си заминем, заради нея ще ни помнят и тачат, от любов ще скърбят за нас...Няма живот без любов. Всичко живо линее, гасне и загива без любов. И цветята, и животните, и ние, хората. Когато душата страда, болестите ни нападат и разрушават. Не успеем ли да превъзмогнем душевната болка, отваряме широко вратите за физическите травми, болежки и страдания. Липсата на любов ни разболява , а понякога ни и унищожава. Дали даряваме достатъчно любов? На семейството, на приятелите, на хората около нас? Кой ще ни запомни, ако никой не не обича? Защо се лишаваме от този райски благодат и се затормозяваме да съдим другите, да мразим и да се сърдим за какво ли не? Може би животът е един танц. Прекрасен, страстен и буен танц за две души... Искам да го изтанцувам докрай и да го помня вечно! Този танц на любовта, заради който сме тук и се учим на стъпките цял живот. Може би вашият танц е страстно танго? Или буен рок? Бавен блус или изящен валс? Танцувайте! Не се щадете! Това е танцът на любовта и на живота. Прекрасен, единствен, красив и вълнуващ танц. Намерете си партньор, прегърнете го нежно и му прошепнете: „Танцувай смен!” И се понесете във вихъра на вечността....

Негативни мисли

Писна ми от черногледи хора! Накъдето и да се обърна, все ме заливат с негативни прогнози и се опитват да ми „закодират” всевъзможни провали. Колко пъти на ден изричате тези фрази: „Няма да стане!”, „Ще се разболееш!”, „Никога няма да се оправя!”, „Не мога!”, „Все по-зле ще става!”, „Ще се пребиеш някъде!”, „Внимавай да не ти оберат колата / къщата / чантата/ „ „Никой няма да ти помогне!” ……
Ние, българите, сме доказани шампиони по песимизъм. Само че дали осъзнаваме, че всяка една мисъл, изречена или не, е мощен заряд от енергия, който се стоварва с все сила върху нас и потвърждава най-ужасните ни страхове. Тогава може би си казвате „Знаех си, че така ще стане” и се успокоявате, че сте успели да предвидите идващото бедствие. А всъщност то можеше изобщо да не ви достигне, ако не бяхте насочили мислите си в посока какво ще се обърка. По принцип не е лесно да се програмира мисълта, особено когато сме свикнали да чертаем всевъзможни ужасии в главата си, но си струва усилията да опитаме. Резултатите не закъсняват, както ще се убедите сами. Психолозите отдавна говорят за възпитание на чувствата, но отскоро се заговори и за възпитание на мислите. Дори традиционната медицина започна да отдава заслуженото на мисловните ни процеси като средство за лечение, не по-малко ефикасно от лекарствата. Александър Свияш, виден руски учен и терапевт казва в своята книга „Здравето е в главата, а не в аптеките”, че мислите могат да разболяват, но и да лекуват. Всичко зависи от нас кой подход ще изберем. Предполагам, че тук скептиците ще повдигнат вежди и ще се засмеят снизходително, но нека се замислят върху болежките си и тогава да отричат очевидното.
Човешкото тяло е един съвършен механизъм, програмиран да живее щастливо и здраво 120 години. Всичко, което ни пречи да достигнем тази заветна цел е плод на нашите негативни мисли, та макар и подсъзнателни. Всички се стремим да живеем добре. Това е съвсем естествено. Дали, ако по-малко мразим, завиждаме, ядосваме се за щяло и нещяло няма да се почувстваме значително по-ведри и здрави?
Щастлива съм, че съм сред хора, които възприемат тази философия и живеят според нейните канони. Да, признавам, че срещаме недоумение в погледите, когато се заливаме от смях или се прегръщаме насред улицата, а наоколо гъмжи от мрачни и сърдити физиономии. Само че на нас не ни пука! Дано повече хора успеят да разберат , че мечтите се сбъдват, когато са искрени и желани. Дано осъзнаят, че останалата част от човечеството не са техни смъртни врагове. И да имат силата, и вярата, че могат да бъдат щастливи, така както заслужават…..Дано.

Реквием за щастието

Те са толкова малки и толкова истински:

1. БИЖУТО. Невероятно е, когато дъщеря ми сплете ръчички около врата ми в нежна прегръдка като скъпо бижу. Не, всъщност няма такова бижу, колкото и скъпоценно, което да замени това щастие...
2. “НАШАТА ПЕСЕН”. С мъжа ми сме на ресторант- вино, свещи, романтика. И изведнъж- не, не може да бъде! От радиото прозвучава “Запечатано в целувка” на Джейсън Донован- нашата сватбена песен отпреди 15 години. Знаем, че пее само за нас. И че няма случайности. Чета го в погледа на любимия...
3. ПАРФЮМЪТ. Истинска наслада е най-после да открия “моя” аромат- този, който с уханието на сандалово дърво, момина сълза и морски вълни ми нашепва за екзотика и любов на далечен остров. Да, това е моето малко вълшебство...
4. КАФЕТО. Пробуждане. Слънце. Топлина. И най-женското ми удоволствие- чашата с ароматно кафе в леглото. Защо ли усещането е неповторимо ден след ден?...
5. ПОЕЗИЯТА. Полунощ е. Любимите ми хора спят, а аз творя. На свещ. И на фона на “Легло от рози” на Джон Бон Джови. Разтърсващ блус,който изтръгва силни емоции и изливам душата си върху белия лист. Музата предизвиква експлозия от удоволствие...
6. ЛЮБОВНИТЕ ФИЛМИ. И романтични, и комични, и тъжни. Но толкова човешки. Потапям се блажено в тях и се разтапям от емоции...
7. ЦВЕТЯТА. Отглеждам си мини джунгла у дома. Зеленината ме успокоява, а пъстрите китки добавят цвят в ежедневието ми. Грижа се за тях с много любов, а те ми отвръщат с фойерверки от прелестни цъфтежи и ухания...
8. ДОМАШНИТЕ ЛЮБИМЦИ. Куче и две котки. Разбират ме без думи и ме обичат безусловно. А аз ги боготворя. Радост в къщи...
9. КНИГИТЕ. Това е друг свят, по-добър, в който обичам да се преселвам и да пътешествам с часове...
10. КАРТИНАТА. Нарисувана от най-великия художник на земята- детето ми. Тя съчетава всичко, което ме прави щастлива- дома, животните, цветята. Да живее изкуството! А отдолу- вместо подпис, просто пише: “Мамо, обичам те

Другата жена

Не мога да бъда другата жена. Въпреки любовта ми. И прошката. И обещанията. Въпреки любовта ти към нея. Велика любов. И закъсняла…Господи, толкова закъсняла. Погледни ме в очите. Потопи се в тях. Какво остана. Спомени? Забрава? Потъпкани мечти? Нищо друго ли не виждаш? А бъдещето? Нейно ли е? Колебание…Може и да има надежда. За нас. Има ли “нас”? Не мога да те деля. Не мога да чакам. Да ти премине или да я разлюбиш. Или и двете. Какво чувстваш, когато си с нея? Омраза- за това, че дойде в неподходящ момент? Има ли подходящ момент за любов? Тя идва, когато не я чакаш. Движи се по собствени правила… Дали са хаотични? Не мисля. За всичко, което ни се случва има причина. За другата жена не искам причина! Не я искам в живота ми. Усещам я- навсякъде около теб. Знам как ухае, какво червило носи, какви са косите й…Друго не искам да знам. За какво ми е? Може и да е красива. Спри за малко. Седни до мен. Браян Адамс пее. “Обичал ли си някога една жена?”… Тежък блус. Кого обичаш? Кого сънуваш? За кого мечтаеш? Отговорите са в текста на песента: Виждаш ли неродените си деца в очите й? Тя ли е Жената? Другата жена? Единствената ли е? Желаеш ли я? Повече от мен? Можеш ли да изтриеш спомените от миналото- щастливото минало- и да се отдадеш на неясното бъдеще? Толкова ли е силна тръпката? Нощем се въртиш в леглото. Сигурно би искал да си до нея. Не спиш. Страдаш. Жадуваш я…Не можеш да я имаш! Тя трябва да остане една красива мечта. Просто друга жена. Нека е любов! Дори и страст… И емоция. Но нищо повече. Остани. Какво знае тя за теб? Няма нужда да се учи… Аз съм тук. И те обичам. Все още. И въпреки всичко. Аз не мога да съм друга; да бъда минало. Трудно прощавам. И никога не забравям. Другата ще я забравя. Много бързо- обещавам ти! Остани. Не, не те моля. Трябва сам да го пожелаеш. Изборът е твой. Да останеш и да живеем по старому или да останеш и да променим нещата. Нямаш друг избор! Другата жена не е избор. Тя е мъка, страст, грях, енергия, полет, желание, страдание, фантазия, идилия, наказание… Но не е избор. Любовта е безумно заблудена. Оглупяваш. Страдаш. Изгаряш… За какво? Заради усещането, че летиш? Ще се приземиш- и тогава тя няма повече да краде съня ти, емоциите ти, мечтите ти. Ще бъде просто жена. Сън. Спомен. Прегрешение. Друга жена, с която си бил. Някога. Спомените се лекуват… И отшумяват. Времето ги смалява, стопява, разпръсква. Един ден се събуждаш и ги няма! Торнадото е отминало. Бурята е прекършила клоните, но не е изтръгнала корените. Пусто е. Тихо е. Но е спокойно. Другата е видение, което някой ден можеш да нарисуваш в картина; да излееш в стих; да усетиш в песен…Бъди творец! Болката ражда велики прозрения. Световна класика. Вечни шедьоври. Мъката е двигател на изкуството. На великото изкуство. И на вечните балади. Възпей я в песен, но я остави! Нарисувай я, но я забрави! Люби я, но не я обичай! Изживей своята красива приказка и прибери книгата. В живота ни няма място за друга жена. В живота ти няма място за две жени. Остава една. И това съм аз. Другата жена? Тя отива при друг…Когато станеш на 80 може и да ми разкажеш за вдъхновението си. Ще те изслушам. И ще ти простя. Всъщност, отдавна ще съм ти простила. Докато съм единствената. Докато си с мен. Докато “другата жена” е просто привидение.

Емигрантски сън

Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати.
Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака?

НАЧАЛО

Всяко ново начало е интересно. И хубаво, и малко плашещо. Понякога ми се иска да кажа всичко наведнъж и да остана без дъх, но знам, че хубавите неща стават бавно. И тук ще бъде така. Бавно, но сигурно ще ви поведа на едно приключение- сред много поезия, проза, смях и сълзи. Ако желаете- заповядайте с мен. Може да бъде весело, може да е тъжно, но никога няма да е скучно. Защото ще е от сърце. А там е цялата вселена....

2 ноември 2009 година