Страници

06 март 2010

Връщайте се!


Тъй рече един бивш управник на всички българи, скитащи се немили-недраги из чужбина последните двайсетина година на демократичния преход у нас. Същите тези управници, които изгониха децата ни навън, за да се препитават и да оцеляват по широкия свят сега решиха, че имали нужда от тях тук- за да слугуват и мизерстват с триста лева заплата, да тънат в битови неуредици и социални недоразумения, здравни и образователни катастрофи и да попълнят липсващата работна ръка. Понеже е ясно, че не само миячи на чинии са навън ( моите уважения към професията! ), но и болшинството образовани, работливи и перспективни млади хора. Тези упорити и трудолюбиви деца, които вдигнаха високо глави и отказаха да бъдат потъпкани таланта и младостта им, докато поредното правителство се награби; децата, които разбиха майчините сърца и удавиха в сълзи бащините къщи- те, смелите, силните и непримиримите заминаха в чужбина, гладуваха,бачкаха здрваво, бориха се за свое място под слънцето, и вече се устроиха сравнително добре, далеч от родината… Те ли да се връщат, заради нечий каприз? Не мисля. Колкото и повиквателни да им изпратите, точно тези млади хора няма да се върнат никога тук. И това е пределно ясно на родителите им, приятелите и погребаната любов. Те дадоха всичко от себе си, лишиха се от всичко, за да успеят в един не особено гостоприемен свят, където „българин” все още е мръсна дума, но се пребориха с предразсъдъци, пречки и хиляди трудности, за които управниците ни няма как да знаят, седнали удобно в креслата си. Те зарязаха всичко мило и родно, заключиха сърцата си и заминаха далеч- само и само да оцелеят. Някой интересувал ли се от тях през това време? Освен безсънните нощи на хилядите майки, изпратили чедата си в странство, някой друг помисли ли как живеят тези деца, какви трудности срещат, каква е цената на успеха? Едва ли… Обаче сега ги искат обратно тук. Няма как да стане! Веднъж ги прогонихте от дома им, а като видяхте, че прославят България с ум и талант се сетихте за тях и решихте, че ще е по-добре за имиджа ви да са тук. Само че пропускате нещо много важно. Тези деца не са глупави. Те са видели истинската демокрация в действие, а не тукашната псевдо- корупционна „демокрация”, получили са признания за уменията си, устроили са си живота, свили са семейни гнезда. Какво да правят тук? Та те имат там своя живот! Да, ще навестяват понякога възрастните си родители, ще им пращат снимки по скайпа на новороденото бебе, но ще продължават да работят там, в цивилизования свят, за да осмислят дните си, да постигат мечтите си и да отгледат децата си в една нормална среда. Защото се видя че това не може да се случи тук. Късно е вече за сантименти. Късно е, либе, за китка. И не го избивайте на родолюбие. Тези млади хора безкрайно обичат България. И заминаха, за да не гледат как тя се разпада пред очите им, заради шепа некадърни управници. Да бъдем откровени- вие не мислите за тях, никога не сте го правили, иначе те нямаше да са навън сега. Само майките ще продължават тайно да ронят сълзи нощем и да проклинат държавата-мащеха. Защото знаят, че и за тях е по-добре децата им да са в чужбина. Понеже не биха оцелели с „щедрите” пенсии, които им отпускате. За тях е късно вече да преустройват живота си, а и нямат сили за това. Но младите- те заслужават цялото щастие на земното кълбо, заради своята упоритост и денонощен труд. И ако все пак решат да се завърнат у дома, то ще е за да прегърнат майка и баща, братя и сестри, а не пошли "демократични" призиви....
На всички, избрали нелекия път да живеят и да се трудят в чужбина желая много успехи и щастие, и да бъдат все така силни и непримирими към лицемерието и тиранията. Защото от това зависи и нашето щастие тук. Ако въобще го има....

Закъснял зов



Мечтал ли си
за нощи, в които
да дочакаш утрото с мен?
Вярваше ли, че щастието може
да ни благославя всеки ден?


Сънувал ли си ме
поне веднъж-
отмаляла от твоята любов?
Надяваше ли се с ласки
да победим живота суров?

Обичал ли си ме,
дори когато
мигове за нежност не намирах?
Болеше ли те от това, че
без да искам, те презирах?

Съжалявал ли си,
макар и ненадейно
за чувствата, които разпилях?
И как да търся вече обич-
най-хубавата с тебе изживях!

04 март 2010

Пътуване


Цял живот пътуваме. Всеки към своята дестинация- желана, принудителна или неизбежна. Пътища много, пътници разни... Придружават ни куфари и сакове с различно съдържание. На кой каквото му е свидно; без което не може. Носим си багажа и не понасяме да ни ровят в него- усещането е, че ни бъркат в душата и изваждат на показ съкровени неща. Пътувала съм много. Понякога с мерак, друг път на инат. Прекосявала съм географски ширини и духовни висини. Падала съм, ставала съм и съм продължавала напред. Като повечето хора. На младини пътувах към любовта. Екипирана с мечти, романтика, вяра и.... резервни илюзии. За всеки случай! Търсех сродната си душа, в която да се влюбя безпаметно и с която да заживеем щастливо до края на дните си. Само че тази приказка се оказа с доста разновидности и, обикновено, всеки сам си я дописва. Ако сюжетът не ми харесваше, на помощ изскачаха резервните варианти от торбата. Дали пък любовта сама по себе си не е най-голямата илюзия? Или просто погрешно я разбираме? Колко пъти човек се влюбва и решава, че е завинаги, а рано или късно с ужас потъва в дебрите на реалността? Разбира се, има и щастливи изключения. Нали все някой е написал тази приказка и навярно я е изживял...Но има и такива, които си събират багажа след поредния любовен провал и скриват в куфара раненото си сърце и разбитите си мечти. Така се надяват да ги съхранят- до следващия път. Любовта винаги предизвиква хаос в багажа- изваждаме едно, слагаме друго, изхвърляме трето. И внимаваме да сме по-добре оборудвани за следващия сблъсък с разтърсващата емоция, ако има такъв.
Тежък е и пътят към себепознанието. Детството, младостта и зрелостта извикват у всеки различни спомени, чувства, копнежи. Прилежно си прибираме в куфара сувенирите от изминалото време- било то белези от тъгата или окраски от дъгата. Каквото ни е навестило... Има моменти, в които съзнателно поемаме в грешната посока. Сякаш напук на себе си и на порядките се опитваме да надхитрим съдбата. Да се изявим като по-силни, по-знаещи, независими. Дали осъзнаваме, че всъщност лъжем себе си? Учудваме ли се тогава, когато заслужено ни плеснат през ръцете или се жалваме от несправедливия обрат? Много пъти съм се впускала в авантюри на инат и точно толкова пъти бумерангът на ината ме е шамаросвал скоропостижно, та да видя звезди посред бял ден! Да проумея, че не мога да се отклонявам безнаказано от правия път и да се скатая в тълпата от пороци. Направя ли го- влакът дерайлира и дълго ближа рани от пътната злополука. За която никой не ми е виновен. Трудно се заглушава викът на съвестта. Още по-трудно се лекува вината. Щастлива съм, ако я разпозная навреме и успея да я предотвратя. А после и да си простя. Тогава багажът олеква и по-лесно се върви напред...
Най-тежко е да загубиш вярата. Без нея сме като в тъмен лабиринт, където лутането може да продължи с години. Или като неопитни плувци в бурно море- без земя на хоризонта. Вече знам, че спасение има. Дали ще се удавя или ще доплувам до брега решавам аз. Стига да си нося смелостта, силата и вярата. Без тях не става. Учудващо е колко много сила се побира в един малък куфар. Понякога дори не подозираме, че я имаме. И едва, когато отдъхваме на брега разбираме какво сме направили. И колко сме добри!
Времето напредва и отново започвам да си стягам багажа. Този път накъде? Има ли крайна спирка? Близко ли е или далеч? Незная. Затова продължавам....По пътя ще изникват нови препятствия, но ще има и награди за проявена храброст. Ще бъде и весело, и тъжно. Един път лесно, друг път нанагорно. Пътища разни, хора различни. Аз съм трениран пътник. И винаги в бойна готовност. Знам и какво ми трябва за из път, та не мъкна излишен багаж. Щастливи са тези, които са разбрали какво да има в куфара...

За Байрон и бълхите


Дядо Санчо кротко чакаше реда си в кварталната бръснарница. От години се подстригваше тук. Златни ръце имаше кака Сийка- така й викаха клиентите й- нищо, че беше на половината им години. Пък и евтино взимаше- по два лева на череп, та винаги имаше опашка при нея. Дядо Санчо попрелисти няколко лъскави списания на масичката пред него, нарочно оставени там от кака Сийка, за да намекват поне малко за категория “лукс” на гаражното й салонче. Старецът подмина светската хроника “кой с кого и къде” и погледа му се закова на поредното хитово заглавие: Манекенката Исмайла Бълхарова написала книга! Чудесата нямат край, помисли си дядо Санчо и разтърка невярващо очи. На младини и Санчо понаписваше нещо, даже в гилдията му викаха “Байрона”, заради лиричните му откровения.
-Хайде Санчо, ти си- подвикна чевръсто кака Сийка и освободи стола за него.
-Какво си се умълчал? Да не си вдигнал кръвното пак?- попита го кака Сийка дружелюбно и му сложи хавлията-лигавник.
-Не, не, но просто се зачудих...В списанието ти пише, че Исмайла Бълхарова написала книга!
-Е, и?
-Да, ама аз наскоро я гледах по телевизията в едно шоу с въпроси, където не знаеше малкото име на Умберто Еко, щото не беше чувала за него!
-Санчо!- скара му се кака Сийка, докато приглаждаше рехавата му косица.
-Голяма работа! То в днешно време всеки може да напише книга и да му я издадат, щом има бълхички-парички!
-Даже и манекенки?!
-Разбира се. И миски, и манекенки най-вече.Те си имат богати спонсори, що да не пишат? - разясни му кака Сийка.
-Е, да, де- не се даваше Санчо, - ама то, за да пишеш не трябва ли поне една книга да си прочел преди това?
-Санчо! Коса не ти остана от толкоз мъдрости - скастри го кака Сийка, като внимаваше да не го пореже с бръснача.
–То и Виктория Бекъм призна, че не е чела книги, а само модни списания е разлиствала. Ама и тя ще става писателка. При това сигурно успешна. Ти като толкоз писа на времето, та к”во? Виж се докъде я докара...Даже и една книга нямаш издадена. А да не говорим, че си забравил що е то парно...
-Не, како Сийке, не може така, бе- не се предаваше Санчо.
–Не може и куцо, и кьораво да се пишат писатели! Не може! Срам е за нацията. Срамно е и заради Ботев, и Вазов...
-Хайде стига, Байроне- закачи го фризьорката.
–Не се коси! Готов си. Я се виж какъв си хубавец! Исмайла пасти да яде. Пък и душата ти поетична. Повече от това здраве му кажи. Ти няма да оправиш света...
Права беше кака Сийка, както винаги, помисли си Санчо и плати 2.20лв . Бакшишът беше заради комплимента към външността му.
Когато се прибра в къщи Санчо подвикна на жена си:
-Тинче, дай ми ръкописа отпреди 20 години, че искам да го допиша.Ще издавам книга- важно поясни Санчо.
-Санчо, ти изкука ли бе? Какъв ръкопис?! Нали още миналата зима го хвърлихме в печката, че нямахме дърва за топлене- провикна се Тинчето.
–Забрави ли?
Беше забравил..... Ех, старост-нерадост. Много важно, каза си Санчо, и полегна. Светът можеше да мине и без неговия роман. Така, както и той можеше без книгата на Исмайла...Защото писатели от ден до пладне, колкото щеш. Нищо. Нека пишат, нека се учат, утешаваше се дядо Санчо. И в най-смелите си мечти не можеха да стигнат Байрона, нищо че творчеството му беше на пепел. Дай Боже някой ден да възкръсне от там...

03 март 2010

Малка нощна поезия


ИСКАХ….

Исках стих да ти напиша,
мелодия за тебе да запея….
С цветя да те посрещна ,
от любов да оглупея.

Подарих ти младостта,
с твоите мечти живях…
Докато чакахме успеха
ненадейно остарях.

Не зная що е то любов,
не мога вече да мечтая.
Уморих се от клишета,
вечно роли да играя….


МАМО

Мамо,
Защо си ме родила?
Защо не ме остави
Още неразбрала мъката
Да се върна у Дома?


КЪДЕ СИ?

Липсваш ми безумно-
Ръцете, думите, очите….
На мъжкото ти рамо
Утеха да потърся
Как мечтая…
Не сега,
И не в тоз живот…
Любовта отиде в Рая.


БЛАГОДАРЯ

Благодаря ти, Боже
За тоз прекрасен ден,
За слънцето благодаря-
Огряло е над мен.

Благодаря и за благата,
За цялата ти доброта…
За щастието, мъката, сълзите-
За всичко Ти благодаря!

02 март 2010

Да се завърнеш у дома...


По празниците доста нашенци се прибраха у дома от всички краища на света. Петте континента изсипаха родните туристи на летище „София” и всички те се запътиха към своите мили родни къщурки. Безкрайна радост за едни, повод за цинизъм у други. Едната част плачеше от умиление на родна земя, а другата цъкаше с възмущение от някои родни гледки. Разбирам напълно първата групичка- винаги плачех от радост, когато кацах в България и отново плачех на излитане- от носталгията, обхванала ме още в самолета. Затова се загледах в „другите”- неплачещите- и се заслушах в приказките им. Тях едва ли ще ги разбера, но не мога да не се запитам дали и те наистина разбират порочния кръг, в който сами са се заплели. Млад мъж се възмущаваше на глас от блъсканицата на летището. Това го нямало в цял свят!? Може би е идвал от северния полюс, не знам. Друг се сърдеше на мъглата- а да знаете само в Маями как греело слънцето! Защо ли не си е останал там? На трети му забавили багажа, станало му лошо в самолета, писнало му да чака…За всички тези беди, според сънародниците ни, току-ща кацнали на родна земя, беше виновна майка България. Мисля си, че такива хора неслучайно живеят в странство. И още по-добре. Не ми трябват хулите им, негативизма и омразата към всичко родно. Да си стоят там, откъдето идват! Но ми е жал за тях. Който плюе бащиния дом, едва ли ще се чувства истински щастлив някъде, пък било то и в най-цивилизованата страна. Сигурна съм също, че който е напуснал България, за да избяга от проблемите си, вместо да ги реши тук- ще се сблъска челно с тях, независимо къде се намира. Нерешените лични тегоби бързо ни застигат, където и да бягаме и колкото и да мрънкаме. А за тях родината няма вина. Алчността, глупостта, нахалството, гордостта, неудовлетворението и агресията са чувства, които сами си отглеждаме. И вината за тях е в нас самите. Да се завърнеш у дома е свято чувство- дано повече хора осъзнаят това.....

01 март 2010

България


“Да живееш, значи да се бориш- робът за свободата, а свободният за съвършенство.”
Яне Сандански

Животът е една непрекъсната борба. Още от древни времена хората са се борили за своето оцеляване и напредък. В стремежа си към свобода народът ни е дал свидни жертви. Българите са преживяли 500 години под турско робство. 500 години гнет, унижение и ожесточена борба срещу чуждото владичество. Смисълът на живота им е бил да махнат оковите на тиранина, свободата- висш идеал. Българската история, както и литература изобилства от примери на смели, понякога дори безименни герои, отдали живота си в името на свободата. Народното ни творчество възпява героичните подвизи на знайни и незнайни юнаци, паднали в неравната битка с врага. Благодарение на непреклонния и несломим дух на българите, България се освобождава от турско робство на 3-ти март 1878 година. Свободата е извоювана с кръв и много жертви. Днес тачим празника на свободата като най-светлия в историята на страната ни. Народната памет е жива и днес, за да осмислим кои сме и накъде вървим. Народ без минало е народ без бъдеще. Освобождението на България е светла дата, която почитаме и предаваме на идните поколения, на децата, за да обичат родината и да милеят за нея. И най-вече, за да знаят и помнят, че свободата не е даденост, а дълга и трудна борба.
Днес живеем в свободна и демократична страна и се гордеем с нейната история. Свободният човек има други цели и идеали. Когато не го грози непосредствена заплаха от унищожение, мислещият човек се стреми да се развива и да достигне до своите представи за съвършенство. Самата мисъл за съвършенство е привилегия на свободният човек. През вековете българинът е запазил и цени изконните човешки добродетели. Патриотизъм, състрадателност, доброта и човеколюбие- ето някои от вечните човешки ценности, които не бива да забравяме и към които трябва да се стремим. За да почитаме важните исторически дати на народа ни е необходимо да ги познаваме. Дедите ни са се борили и са жертвали живота си, за да живеем днес в мирна и свободна страна, а нашата задача е да продължим нататък тяхната битка- да живеем в социално справедлива страна и да допринесем за изграждането на единно и хуманно общество. Общество, в което всеки гражданин да се чувства добре, да осъзнава своите права и да спазва своите отговорности. Да живеем в държава, която ще бъде равноправен член на Европейския съюз, ще се пребори с демографската криза и емиграцията.
Представата на Яне Сандански за свободния дух, който се стреми към съвършенство може и да звучи като философско понятие, но истината е, че този стремеж е заложен във всеки един от нас и от нас зависи да го разгърнем и развием максимално. Историята се прави и се пише от нас, хората и докато ни има, ще съществува стремежа към усъвършенстване на духа и материята. Така както свободата е възвишен идеал, съвършенството е най-висшия стремеж на свободния човек.

23 февруари 2010

Черна сянка


Като черна сянка падна
любовта ти върху мен.
Изпепелена. Никому ненужна.
Да, очаквах този ден.

Загубихме я. Не отскоро.
Сянката за нас отдавна е дошла.
Слънцето отмина безвъзвратно,
не остана и капка от роса.

Пресъхнаха стъблата. Защо ли
всяко цвете някога изгаря?
Не вярвам в обещания и прошки-
раната със сол не се затваря.

Любовта остана в зародиш,
разпилян върху мрачната морава…
Какво да се роди от пепелта,
когато чувствата потънат в забрава?

Нощем сънувам слънчеви лъчи,
усещам топли жили в кръвта…
събуждам се с увехнали цветя,
скрили в черна сянка любовта.

Смяна на сезони



Беше лято.
Като волна птица ти разпали
крилатия огън на страстта…
Всеки лъч озаряваше клетви,
които вярваха във вечността.

Настана зима.
Как се става в утро, в което
до душата не стига светлина?
Как се топлят ледени надежди
след раздяла, мрак и самота?


Господи,
Отново идва нощ, в която
сърцето не иска да чуе прощалния зов…
И в люлката на спомена прегръща
своята велика, отминала любов.

22 февруари 2010

Тънката линия на приятелството



“ Не отивай в чужд дом, когато си болен.
Не отивай при свой приятел,
когато си озлобен. Стой в гората,
ходи между дърветата и на тях се оплаквай.
Само когато умът ти е спокоен и сърцето
Свободно, тогава посети приятеля си.”
( Из духовните послания на Петър Дънов )

“Приятел в нужда се познава” е казал народът. И наистина- за къде сме без приятели? Щастливи сме, когато сме обградени от сродни души, тачим любимите си хора и обичаме да сме заедно с тях. И все пак- дали понякога не злоупотребяваме с добрият приятел, превръщайки го в неволен слушател на тегобите ни? Някой може да каже: “Ами на кого тогава да се оплача?” Отговорът е съвсем прост: на никого. Приятелите ни не са тук, за да разтоварваме върху тях самосвала с отрицателните си преживявания. Те не заслужават това! Всеки сам си носи кръста на душевните рани и терзания. Приятелите могат да ни дадат добър съвет или да се отзоват посред нощ на нашия зов за помощ. Затова ги обичаме и разчитаме на тях. Но не бива да очакваме да са нашите кошчета за душевни отпадъци...И на нас не ни е приятно, когато някой ни залее с поток от информация за болежките си, безпаричието и емоционалните си дилеми. Даже съзнателно страним от такива хора. Човек полага усилия, за да изгради вътрешния си мир и да постигне хармония със себе си и обкръжаващата го среда. Трудно е, а понякога балансът е деликатен и е нужна съвсем малка психо-атака от вън, за да се срине до основи душевното ни спокойствие и равновесие. Дали, ако по-малко се оплакваме, няма да успеем да принизим значимостта на проблемите ни? И да не товарим излишно и други хора с тях? Докато- давайки воля на отрицателните си емоции, сякаш сами се вкарваме в капана на лошото настроение и безизходицата..?
Имам една приятелка- Марина. Много я обичам. От години сме заедно и в добро, и в лошо. Винаги съм се възхищавала на силата й да се изправя срещу трудностите без да им се дава. Вече знам с колко труд и постоянство е изградила своята броня и виждам как надеждно я пази. Тя не се оплаква, не хленчи, не се сърди на никого и не проклина съдбата си. Казва, че и това ще мине... От нея се научих да се усмихвам и да казвам, че съм добре, дори когато не е така. За моя изненада, с течение на времето открих, че това ми помага да бъда силна и ми дава вяра в собствените сили. Без вяра сме загубени. И приятелите ни са за това- да се веселим заедно, да ни подкрепят в трудности и да ни показват, че винаги вярват в нас. От собствен опит знам, че когато някой вярва в мен съм способна да извърша чудеса. Да са ни живи и здрави приятелите!