Страници
20 ноември 2010
Залезите
Какъв красив залез! Често се удивляваме на природните красоти- изгреви, залези, дъги и синева. Но залезът навява и малко тъга. Като самия живот. Когато си в залеза на живота е време за равносметка. Как живях? Кого обичах? Бях ли добър? Живеем във вечна надпревара с времето. Ще ни стигне ли то да осъществим всичките си желания, мечти и начинания? Слънцето притихва зад хоризонта. Като на прекрасен финал се взираме в небесклона- отиват си дните, полетите, бляновете... Денят е към своя край. Кратък, изразен и неповторим. Като живота. Един миг и изчезва от полезрението ни. Някои посрещат залеза с възторг, други с мъничко тъга. В зависимост от това какъв е бил денят. Слънчев и весел или мрачен и тъжен. Всеки край е раздяла с нещо. Понякога очаквана, друг път нежелана. Залезът може да е вид прощаване- с илюзиите и чувствата. Може да има сълзи, викове на отчаяние, надежда за справедливост. Но в живота нещата не винаги са на кантар. Каквото природата е отредила- това се случва. Надежда винаги има. Дори и когато ни се струва, че няма излизане от мрака. Природата и за това се е погрижила. Защото след всеки залез следва нов изгрев... И нов ден.
19 ноември 2010
Синът на хазайката
Беше слънчев летен ден. Със съпруга ми и двете ни малки дъщери заминавахме на почивка в китно българско селце. С нетърпение очаквах промяната в ежедневните задачи и пейзажи. А може би съм предчувствала, че ми предстои необичайно лято? Кой знае...
Бяхме наели къща в подножието на Балкана. Озовахме се пред красива двуетажна вила, разположена сред безкрайна зеленина. Тук времето сякаш беше спряло. Хазайката ни посрещна като стари приятели и весело ни подканяше да се настаняваме. До нея стоеше русо и синеоко момче и ни наблюдаваше с любопитство.
-Това е синът ми, Иван- представи го хазайката.
Вперих поглед в момчето. Имаше нещо божествено в излъчването му- с лазурните си очи и светли къдрици, с ангелското изражение на лицето и лъчезарната си усмивка 10-годишният Иван приличаше на принц от вълшебна приказка. Не знам защо, когато очите ни се срещнаха, усетих леко пробождане в гърдите...
През следващите дни Иван беше непрекъснато с нас- разхождаше момичетата ни из селото, играеше с тях на криеница в двора или ни придружаваше на излетите в планината. Чувствах се безгрижна и щастлива. Радвах се на природата, на звънкия смях на децата и на присъствието на Иван. С удоволствие слушах за забавните случки в училището, които той разказваше на дъщеричките ми, и попивах с небивал интерес всяка негова дума за приятелите му, за любимите му игри и за семейството му. Сред приятната компания и хубавите емоции дните се изнизаха неусетно бързо.
Утрото на последния ден то престоя ни беше облачно и тихо. Момичетата още спяха, а ние със съпруга ми пиехме кафе на терасата. Хазайката се обади, че ще прескочи по работа до съседно село, а Иван не се виждаше никъде. Наслаждавахме се на спокойствието, когато внезапно се чу силен трясък и детски писък оглуши двора. Скочих като попарена и се втурнах към градината. Иван лежеше под едно огромно старо дърво. Беше паднал, докато се е катерел. Опитах се да го изправя, но очевидно кракът му беше счупен и той закрещя от болка. По пребледнялото му личице се стичаха сълзи. Страшно се притесних.
-Ще го закарам до болницата в града, а ти остани при децата- помолих мъжа си, докато предпазливо носехме пострадалото момче към колата. Детето ми каза къде да търся документите му. Взех ги и спешно подкарах към болницата. Пристигнахме след половин час и лекарите веднага го поеха. Стори ми се, че чаках цяла вечност, когато най-после се появи лекар.
-Вие ли сте майката?- попита.
-Не, майка му в момента не беше вкъщи. Докторе, какво му е?
-За щастие няма вътрешни разкъсвания от падането или травми по главата. Колегите сега му гипсират крака и ще можете да го отведете. Смятам, че няма да има усложнения.
Въздъхнах облекчено. Иван щеше да се оправи! Дори реших, че трябва да останем, докато се върне майка му и поеме грижите за него.
Докато чаках да го доведат, механично отворих плика с документите му. Бележник, грамоти за отличен успех, медицински картон, различни бележки за изследвания, имунизации и пр. Изведнъж в очите ми се наби датата на раждането му и пак усетих пробождане в гърдите, като при първата си среща с Иван. Цифрите щяха да ми избодат очите! Дишах на пресекулки, задушавах се. Господи, само това не! Възможно ли бе, или просто сънувах една неосъществима мечта? Актът за раждане, който също беше в плика с документите, разсея всичките ми съмнения...
Върнах се десет години назад в един нереален свят. Бях само на 16. Сама и уплашена. Родих момче далеч от дома си, за да не се разбере и разчуе. Накараха ме да подпиша някакви документи и малко след раждането отнеха русото ми ангелче. Съдбата сякаш си играеше с мен. Отново ли трябваше да ме раздели със сина ми?
Иван се появи от стаятя с гипсиран крак и подпрян на патерица. Поддържаше го една сестра. Беше бледничък, но уплахата и болката сякаш бяха се успокоили. Седях като закована на стола и ръцете ми трепереха от вълнение. Трябваше да се взема в ръце. Скочих и го притиснах силно към себе си. Блажен миг! Сълзите напираха неудържимо в очите ми, а сърцето ми се късаше от болка. Исках да му кажа нещо, но думите заседнаха на гърлото ми. Десет години бях чакала тази среща. Колко пъти се питах къде ли е детето ми, в какво ли семейство е попаднало, какво ли прави, дали е щастливо?
Сега прегръщах порасналото си момче, което не биваше да узнае тайната ми. Нямах право да нахлувам неканена в живота му, да го обърквам и да отнемам радостта на приемните му родители. Но можех ли да понеса отново раздялата с него? Карах замислена към селото и скришом го поглеждах в огледалото.
-Лельо, благодаря ти, че се погрижи за мен!- промълви Иван.
Кимнах само с глава, защото сълзите ми се стичаха мълчаливо по бузите и щях да се издам. Макар и за кратко, бях заедно със сина си, когото мислех, че никога няма да видя. Намалих скоростта- исках този миг да продължи вечно...
Когато наближихме дома на хазайката, слънцето бавно изплува на небосклона и разпъди тъмните облаци. Всичко наоколо светна, светна и в душата ми. Сякаш беше знак, че някой някъде ми беше простил... А навярно ни беше и благословил!
18 ноември 2010
Да полетиш отново
Погледнат отгоре, градът изглеждаше като пъстра мозайка, наредена в човешка длан. Самолетът се отправяше стремително надолу и формите на сградите, улиците и площадите добиваха все по-ясни очертания. Елена гледаше замечтано към красивия град. Всяко нейно завръщане у дома предизвикваше силни емоции и отприщваше безброй спомени...
От малка кръстосваше света. Беше обиколила много страни, познаваше различни близки и далечни точки на земното кълбо, но винаги полетът, който я връщаше обратно в София, я изпълваше с трепет и тъга. Толкова години все на път! Беше като въздушен моряк, с нестихващо желание да покорява света. Навсякъде я очакваха нови места, нови запознанства и поне една раздяла. Случваше и се ненадейно и да се влюби, но нито една любов не се оказа достатъчно трайна, за да я задържи в някое от райските кътчета на Земята. Все нещо я теглеше обратно и тя се връщаше и щастлива, че е у дома, и тъжна след поредната раздяла. С годините свикна да гледа на любовта като на изпитание с начало и край. Началото винаги беше необикновено, вълнуващо, а краят- прозаичен: тя, сама в самолета за София, не толкова влюбена, колкото вразумена да не вярва вече на празни обещания. И така до следващия път...
По време на един кратък престой у дома беше срещнала Николай. Връзката се разви почти като на филмова лента- любов от пръв поглед, светкавичен брак, приказно дете и пет години бавно приземяване. Пътуваше само до работа през детската градина и обратно. Често си повтаряше, че би трябвало да е щастлива- имаше хубав дом, чудесен съпруг и дете, не и се налагаше да се разделя с никой и нищо. И въпреки това кошмарите не преставаха. Сънуваше, че отлита надалеч, а всичко скъпо около нея се пука като въздушен балон и изчезва в облаците. Събуждаше се с крясък, разтреперена, дълго си повтаряше, че всичко е било само сън. Пет години се луташе между този сън и реалността, а на шестата вече знаеше какво трябва да направи. Спомни си какво я учеше баща и като малка- ако много се страхуваш от нещо, непременно го направи. И така, един прекрасен ден Елена си събра багажа и напусна тихия си пристан. Сякаш наново и пораснаха криле! Изведнъж усети позабравения порив за авантюри, припомни си младежките мечти. А може би беше време за равносметка- това ли бе голямата любов, заради която си струваше да остане? С Николай се раздели с думите: “Имам нужда от време, за да преосмисля нещата. Ако можеш да ми простиш и все още ме обичаш, тогава ме чакай на тази дата след една година, с последния полет.”
И ето че годината беше изминала. Година на екзотични пътешествия, нови преживявания, разнообразни дни и...мисълта за един мъж, който я очаква. Сега вече знаеше, че рано или късно всеки се завръща към своя пристан, лудориите отшумяват, а любовта, ако я е имало, остава. Е, навярно щеше да си спомня понякога за бурните води на Ниагара или за пясъците на Сахара и да поглежда неволно към небето. Но се надяваше никога повече да не сънува кошмара на раздялата. Кошмар, който бе превърнала в действителност, за да се отърве от него.
Облаците бързо се разсейваха, градът се доближаваше с шеметна скорост. Дали я чакаше? Дали знаеше, че това е последното и завръщане? Ето, виждаше се сградата на летището. След няколко секунди усети твърдия допир на колесарите върху асфалта, бясното препускане по трасето и плавното спиране...
-Добре дошла!- каза на себе си по стара традиция.
Беше и щастлива, и тъжна, както винаги. Придвижи се бавно между тълпата. Липсваше обичайната агитка от приятели и роднини. Сама Николай знаеше, че пристига, и би могъл да я чака, освен ако... Напразно се взираше в лицата на хората около нея. Нямаше го.Изведнъж се почувства ужасно уморена и седна на една пейка. Около нея потокът от хора не стихваше. А сега какво? Трябваше да вземе такси и да отиде при детето си. Поне това и беше останало...
-Добре дошла!
Гласът звучеше познат и позабравен. Обърна се и го видя. Висок, усмихнат, с бяла роза в ръка. Подаде и цветето и тя мигновено се озова в прегръдките му. Не се нуждаеха от думи и обяснения. Всеки сам беше открил пътеката, която водеше към другия. В погледите и на двамата се четеше желание да съхранят този дългоочакван и изстрадан във времето миг.
А когато си тръгнаха, хванати за ръка, зад тях заглъхваха моторите на самолетите, а пред тях бавно се разгръщаше градът в цялото си великолепие и блясък.
16 ноември 2010
Реквием за една любов
Задъхана съм. И отмаляла... Но душата ми пее! Как обичам да съм с теб; телата ни да се сливат в блажена любов и да лежа в прегръдките ти... Нирвана! Паля свещ. Не искам нашата любов да изгори. Взирам се в пламъка- величествен и изправен; силен и властен. Точно като теб. Как стигнахме до тук? С какво заслужихме такава любов? Защо трябваше да мина през пламъците на ада, за да те открия и да те имам? Преди да те срещна живеех в пълен мрак. Лутах се сама и гневно търсих нещо или някой, който да ме съживи и да потуши пулсиращата болка в сърцето, в главата, в тялото... Бях само на 18, когато любовта ми зашлеви първата плесница. Не исках да живея без любов! А тя беше мъчение, тормоз, битка, ярост, страх, отвращение, измама, но не и любов. Колко неща се прекършиха завинаги тогава. После дойдоха и другите “любови”- все така преходни, повърхностни и болезнени. Истината е, че и аз не знаех какво искам. Но се уморих да страдам. Не обичах игричките на власт, вечните надлъгвания... Може би несъзнателно отблъсквах мъжете около мен, но дълбоко в изтерзаната си душа знаех, че все някога ще те срещна. Боже, колко късно го разбрах! Сляпа ли съм била? Или глуха? Или и двете? Къде отиде прослуватата ми интелигентност? Какво размъти мозъка ми до степен, та да те приема за даденост? Вече бяхме подписали брачния документ и се заредиха тягостни дни на скука, ядове и изгубени илюзии... Какъв кошмар! Не исках да живея така; не исках и да остарея така! Изнизаха се десет години. Представяш ли си- цели десет! Какво ставаше с нас? Къде приспахме страстта? И защо не се опита да ме задържиш; да ме вразумиш? Беше прекалено лесно. Качиш ли се на въртележката, няма слизане. Летиш, докато сама не те изхвърли от борда- изпита и зашеметена да си повръщаш в някой ъгъл... Лекомислено пропилях шансовете си. Забравих за теб, за нас, за обещанията ни пред Бога. Не, не съм била аз! Аз не постъпвам така. Сигурно съм изпаднала в остра амнезия, последвана от раздвоение на личността. И после какво? Бездна на отчаяние... Така ми се пада! Толкова ми се искаше да умра! Защо ли не умрях?... Паля друга свещ. Защото имах дете. НИЕ имахме дете! Четири години го чакахме това дете. Изплаках си очите от мъка. Безумно исках да родя. Колко лекари обиколих тогава- не искам да си спомням! Събуждах се в болка, очакване, разочарование... Времето ми беше враг. Намразих майките с колички и всички бременни. Вярвах, че това е заговор срещу мен. И се ненавиждах! Толкова силно, че едва ли някой друг би могъл да ме обича. Не успях да си простя. Не бях способна и да обичам... Кой да ме научи на безусловна любов? Всеки искаше нещо в замяна срещу “обичта” си. Така съм живяла. Но докога можеше да се живее на инат? И точно тогава забременях! Може и да е било на инат. Но на кого му пука? Беше чудо! Беше невероятно! Научих какво е любов. И получавах любов в огромни дози- толкова много, колкото не бях и сънувала в целия си измислен живот. Заради детето оцелях. Сърце не ми даваше да я оставя сама, без майчина ласка. Как да я лиша от щастие? С какво право да я обрека цял живот да ходи с наведена глава и да проси обич? Не! Не исках да има моята съдба. Нямах сили да я зарежа на произвола на природните стихии. Веднъж вече ми разкъса утробата, напирайки към първата глътка въздух. А после редовно ми късаше сърцето... Любовта задължава! Не може да изоставяш тези, които обичаш. Непростимо е. И какво като останах жива? Кой го е грижа? Само да можех поне малко да се заобичам... За да ме обича и друг. Детето имаше нужда от мен. Но аз имах нужда и от още нещо. Да, бе, да! Какво още? Ламя ненаситна! Цял живот съм била недоволна от всичко, а после се чудя защо нямам приятели, мечти и успехи. Като забравена от Бога! Не, Бог не забравя чедата си. Виж, изчадията... Пак се започва. Е, не съм чак толкова лоша. И аз съм дете на Бога. Поглеждам се в огледалото. Ужас! Колко съм остаряла... Къде ли не ме е лашкал вятъра? Години наред не знаех що е дом и родина. Дали не ме наказват за прегрешения от минал живот? Не ми се мисли за това... Имам аритмия. Вечно бързах. Закъде? И защо? Сега не ходя никъде. От години съм се вкопчила в дома си като удавник за сламка. И пак сънувам стария кошмар- събирам багажа, сбогувам се с всички, но, убий ме, не знам къде отивам. В къщи е най-безопасно. Заградила съм се със свещи, икони и талисмани. Ако можех и душата си да барикадирам срещу външния свят! Не мога. Тя си има собствен ход. Денем дреме със спокойствието на тенджера под налягане, а нощем витае в астрала. Все не успявам да й угодя. Говоря й, увещавам я, повтарям й, че всичко ще е наред. Абе, кой ме слуша! Реша ли да я надвия ме стяга като в менгеме, за да ми напомни, че е по-силна от жалките ми телеса. Тръшва ме безпомощна на леглото и сама не мога да си отговоря дали не е по-добре изобщо да ме няма. И къде ще отида? Ами, ако няма рай? Глупости! Разбира се, че има. Не, няма да позволя да ми отнемат и вярата. Все още вярвам- понякога така силно, че боли! В храма се успокоявам. Не си внушавам. Наистина ми става леко. Дори за миг ми се струва, че съм щастлива. Даже вярвам, че имам ангел-пазител. Така е. Иначе отдавна да съм поела към неизвестното. Може би ми се дава втори шанс. За какво ли? Ще трябва да разбера. Иначе нямаше да се родя. И без това не са ме искали. Родена съм на кармична дата- според числата имам тежка мисия. Като чи ли не знам! Аз съм си я избрала такава. Защото съм силна. Още горе, докато съм нареждала житейския си пасианс съм предвидила всичко- и мъката, и болестите, и страданието. Вярвала съм, че ще се справя. Може би пък се справям? Знам ли... Е, не съм отличничка на житейската писта. Но детето казва, че съм най-добрата майка. Миличката, тя! С кого ли ме сравнява? Искам да й подаря целия свят. Каква тъпота! Дано има повече късмет от мен. Родих я на хубава дата. Знам, че ще е добре. Но по-важно е да е щастлива! След нея нищо друго не родих. Не ми и трябва. Нямам повече запаси от любов. Нали навремето ги изхвърлях в изобилие за щяло и нещяло? Глупостта не ходи по гората... Що за суета? Като млада исках всички да ме харесват.... Дреме ми за всички! Луди около мен, колкото щеш! И те ще изтрезнеят някой ден. Късничко разбрах, че любовта не е непременно лудост, но по-добре късно.... Добре, че остарях, та и малко помъдрях. Знам си мястото. Трудно е да избягаш от закодираните правила. Осъзнавам колко е важно да върша добрини. Да разпознавам доброто от лошото. Знам, че Той ме гледа. Нямам право на повече грешки. Разкаях се. Сега трябва и да си простя!
Свещичката продължава да гори...Хващам парцала и изтривам мръсотията от дома. Ненужните вещи изхвърлям като ненужни спомени. Не искам да живея в миналото. Незнам какво ме чака утре. Май ще се окаже, че само днес има значение. Детето е до мен. Мъжът ми ме прегръща. Обичат ме. Богородица ме гледа благосклонно от стената. Пламъкът ме топли и разпръсква светлината около мен. Хубаво ми е. И на душата, и на сърцето. Любовта е жива. И е вътре в мен. Дарявам я без страх. И получавам любов. Щастлива съм! Друго не ми трябва. Всичко си имам... Освен- къде е виното? Кръвта на живота. Ето го. И кристални чаши за двама. Отпивам глътка червено вино. Тя е като първата целувка. И като истината. За да я усетиш, първо трябва да ти загорчи... Но е вкусна- като любовта. И тръпчива- като прошката.
Погледни ме. Обичай ме. Бъди до мен. Да изпием виното на “екс”. Да отпразнуваме оцелялата любов...
14 ноември 2010
Коледни Заговезни
Днес е Коледни Заговезни. Започват 40-дневните пости, предшестващи Рождество Христово. Време за пречистване и на тялото, и на душата. И най-вече на мислите ни, с които предаваме енергия в света. Време за размисъл, за смирение, за молитва. Да ни прости Господ греховете. Да ни помогне да пречистим душите си, за да сме отворени за Божията промисъл. Да се помолим да ни опрости волните или неволни грешки. Да очистим душата си от негативизъм и лоши помисли. Нека има повече светлина в душите и в живота ни. Светлина, която да раздаваме на хората около нас. Да си помагаме и да подаваме ръка на бедни, болни и нуждаещи се. Той пожела да живеем в мир и хармония помежду си. Дали успяваме? Намираме ли място в сърцата си за други? Търсим ли разбирателство и помирение с другите? Можем ли да бъдем добри? Да сме безкористни в чувствата и отношенията си с ближните? Времето ни на тази земя е прекрасно, но и ограничено. Някой ден всички ще се завърнем в небесното царство и ще разберем какви сме ги вършили тук. Дано не се срамуваме от себе си. Сега е време да се замислим върху земните си дела. Накъде вървим? Как се държим? Какви мисли ни спохождат? Какво говорим?...Никога не е късно да се поправим. Да се обърнем с любов и доброта към света. Да бъдем хора. Все прости неща, но понякога трудно изпълними. Днес ще запаля свещичка в храма. И ще поискам прошка. След това ще изрека молитвата си. Знам, че тя ще бъде чута. Остава да се постарая да изпълня и постите със смисъла на всеобхватната Божия любов... За да ни има и да сме щастливи в днешния ден.
10 ноември 2010
За сираците и домовете
Напоследък се появиха доста негативни реакции спрямо благотворителната кампания на "Великолепната шесторка" по ЬТV. Стигна се дотам от телевизията едва ли не да се оправдават защо са предприели подобно "обречено" начинание. Във форумите бълват призиви срещу поредното измислено начинание... Като зрител, майка и гражданка на страната, в която живея и където смятам да остана бих искала да изразя своето становище по проблема.
Изцяло подкрепям инициативата на предаването, пускам СМС-и и се възмущавам от репортажите за условията, при които живеят децата в домовете. Това достатъчно ли е? Едва ли. Дали помагам с нещо? Не мисля. Очевидно за подобно начинание трябват пари. Много пари. Тези пари трудно се събират от хората, поради всеобщата беднотия на народа. Нормално е в такива случаи да се запитаме къде е държавата и защо е абдикирала от задълженията си спрямо бъдещето си- децата? Защото всички знаем, че без деца няма бъдеще тук. Децата ни напускат страната в търсене на нормални условия за живот, а тези, които остават има тепърва да се борят с бюрократичните недомислици у нас.
Пари за домовете за сираци няма. Всяко дете заслужава семейство! Как да му го осигурим? Хората трудно отглеждат собствените си деца, трудно им осигуряват качествено образование, здравеопазване и работа по-нататък. Същевременно, за да станеш приемен родител има доста тромави и сложни процедури, които биха отказали от начинанието и най-големите ентусиасти. Има и 300 000 бездетни семейства, които нямат пари за ин витро процедури и с години се блъскат в сложната дилема- да родят или да осиновят? За съжаление, и двете процедури са еднакво тежки и понякога невъзможни. А домовете продължават да се пълнят с деца, които биват изоставяни ежедневно.... Въртим се в някакъв порочен кръг с години, от който като че ли няма изход.
Предлагам да се създаде по-гъвкава система за желаещите да осиновят дете. Нека процедурата става по-бързо и без излишни формалности, за да могат желаещите да имат дете да не се отказват. Да им спестим войната с бюрократичната машина- така ще имаме повече щастливи семейства и по-малко деца в домовете. За желаещите да станат приемни родители да има по-качествен и бърз контрол, но без в момента действащите задължителни курсове за гледане на деца. Нали никой не си мисли, че едномесечен курс може да те научи да бъдеш родител? Това е умение, което се усвоява цял живот.Понятието "временно" семейство също ми се струва неподходящо. Вярно, че всичко на този свят е временно, но все пак родителските грижи не бива да се окачествяват като такива. Това не е в полза на децата, които ще бъдат отглеждани в приемни семейства. И накрая- нека има силна превантивна дейност за тези, които искат да си оставят децата в домове поради невъзможност да ги гледат- На тях трябва да се помага. Да, оказва се, че да отгледаш дете в България е истинско геройство- това правят хиляди обикновени семейства всеки ден. За тях също трябва да се помисли. Очевидно ще трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Господ. Ако искаме да имаме бъдеще тук и децата ни да са част от това бъдеще.
Дотогава- малко или много всичко ще бъде проформа и с краткотрайни резултати. От което губим всички.
02 ноември 2010
Честит Първи Рожден Ден, JadieAngel!
Точно преди една година, на 2.11.2009г. с много желание и малко колебание създадох този блог. Измина година на творчество, нови приятели и много положителни моменти с JadieAngel. Равносметката? 260 лични публикации- проза, стихове, статии в различни сфери- литература, психология, автобиографични есета на английски. Навремето имах дневник, в който вписвах творенията си, сега имам този електронен дневник, в който мога да давам воля на литературните си наклонности.
За хубавите емоции с блога, за щастието да твориш, за възможността да публикуваш мисли, идеи и случки- за всичко това благодаря!
Чести Първи Рожден Ден, Jadie Angel! И до много нови срещи!
29 октомври 2010
Мисли....
Поредната трудност в живота. Пречка, проблем или дилема. Можеш да се бунтуваш, да се ядосваш, да беснееш. Да си нарушиш спокойствието, съня, здравето дори. Но можеш и да приемеш нещата, които не можеш да промениш такива, каквито са. Да се оставиш по течението, да се отпуснеш и да си кажеш: "Каквото е, това"... Какво ще избереш зависи само и единствено от теб. Трудностите не се променят, те ни съпътстват цял живот. Може да се промени само отношението ни към тях, начина на възприятие. От това зависи спокойствието ни и бъдещата хармония. Всичко в живота е някакво изпитание, своеобразен вид урок за нас. Дали ще съумеем да разберем посланието е въпрос на личен избор. От нас зависи да се оставим на житейската река да си тече свободно без да й се противопоставяме непрекъснато, да се тръшкаме и ядосваме. Понякога нещата просто се случват, въпреки нас или именно заради това. Оставете живота да си върви по своя коловоз. Качете се на влака и пътувайте спокойно, наслаждавайки се на гледката. Не изпускайте приключението, заради своето неудовлетворение. Всичко тече, всичко се променя... Поемете смело по пътя и вярвайте на машиниста. Той знае накъде ви води и бъдете сигурни, че ще стигнете дотам, с или без нерви. Изборът е ваш. Хубаво е да ви е леко на душата и светли мисли да нахлуват в съзнанието. Не прогонвайте красотата от живота с негативизъм, не си почерняйте деня с отрицателни мисли. Просто се оставете на спокойствието и разрешете на щастието да ви споходи. Да бъде светлина в мислите! Любов в сърцето! И спокойствие в душата! Амин
27 октомври 2010
Без правила
Далеч отхвръкна радостта,
дървета брулени събра...
Остана спомена зловещ,
проклинащ тъжната съдба.
Изгубих битката отдавна,
не намерих смелостта
Да надвия злите сили-
това ли ми е участта?
Отредиха ми- изгубена
на житейската морава.
Победиха ме по-силните,
Мечтите тънат в забрава...
Играта е без правила,
Лекувам рани от войната.
Не станах победител, не
се смили над мен съдбата.
Не помня вече ударите зли,
За истината всичко давах.
Огъвах се като при буря-
но след това отново ставах.
Животът е без правила,
Загубите се ширят навред...
Не е важно, че ще падаш,
а как ще продължиш напред.
Абонамент за:
Публикации (Atom)