Да подарим надежда!

Рождество Христово е светъл празник, тачен и празнуван от вярващите православни християни. Всички ние си имаме своите семейни ритуали за Бъдни вечер и Коледа, които извършваме с много любов и настроение. Понякога и с мъничко тъга. Заради хората, които няма да са с нас на празничната трапеза, заради несбъднатите мечти и поредната отлетяла година, която няма да се повтори…Това е и времето за равносметка. Откъде тръгнахме, докъде стигнахме, накъде вървим? Бяхме ли добри? Състрадателни? Отзивчиви? Надвихме ли суетата? Надскочихме ли ограниченията на материята? Повярвахме ли в безсмъртието на душата…
Въпроси, пред които ще застанем някой ден и на които ще трябва да отговорим. Земният ни живот е пълен с много изкушения, грешки и изпитания. Успяхме ли да разчетем правилно знаците? Взехме ли си житейските изпити? Научихме ли си урока? Все неща, заради които сме тук, на земята. Всеки със своята мисия и отговорност. Вярващите знаят колко мъка е преживял Христос, за да достигне безсмъртие. И да подари най-великия дар на човечеството- надеждата. За изцеление, вяра и вечен живот… Вие подарихте ли на някого надежда? Дали сред лъскавите кутийки под елхата, грижливо опаковани с обич за близките ви има и молитва за някой, който очаква чудо за Коледа? Ще му подарите ли надежда, обич, вяра в доброто? Ще се докоснете ли до божественото творение, като се помолите за някой в беда? За болното дете, което са надява да оздравее и да изживее едно щастливо детство? За бедните, бездомните, скитащите души, които срещаме и …. понякога отвръщаме глави от тях- поради безсилие или апатия. Нали знаете, че Бог изпраща ангелите си сред нас в причудливи форми и гледа как ще ги посрещнем? Дали ще подминем просякът; непознатият човек, който ни моли за помощ? Ще отвърнем ли поглед от сълзите на майката, която иска само едно- детето й да е живо и да се радва на живота? Ще се сетим ли колко много деца има, които няма да получат нито подарък, нито топлина, нито ласка за Коледа? И ще се погрижим ли поне за едно от тях? Все едно е ангел, изпратен да ни пази…
Ако душата ни плаче и сме потънали в своята лична мъка, ще успеем ли да се откъснем за миг от нея, да се огледаме и да видим чуждото страдание- и да му протегнем ръка за помощ? Да отворим сърцето си за любовта в божествената промисъл? Тази, заради която идваме на земята и оставаме, докато я почувстваме във вените си, сърцето си, душата си…
Тази Коледа ще подарите ли на някого Надежда? От сърце и с любов. За да бъдете част от кръговрата на живота, да почувствате силата на доброто и да се потопите в магията на вселенската хармония. И да изкарате една наистина прекрасна Коледа….. Желая ви я от сърце!

Изобилието на живота...

Имам най-прекрасните творения на света. Това изобилие, което Бог е изсипал върху мен прави всички пречки и трудности съвсем незначителни. Семейството ми- то е свято. И е пълно с любов и доброта. Да се радваш на обичта на най-близките си хора, да гледаш усмивките им, да чуваш гласовете им- какво щастие! Детето ми порасна, но всеки миг от живота й ми е донесъл толкова много радост и топлина. Благодарна съм, че я имам. Като на лента ми минават пред очите тези блажени моменти- родилния дом, първата прегръдка, първата дума, стъпка, първи клас.... и скоро абитуриентски бал. Благословена съм да бъда майка и това е наи-истинското нещо в живота ми. Мъжът ми е най-добрият човек, когото познавам. Моята опора, приятел, любовник, всичко, за което съм мечтала. Една любов, устояла на времето и предизвикателствата, минала през тръни, за да достигне до хармонията, която имаме днес. Благодарна съм и за нея. Домът ни е уютен, светъл, пълен с цветя; нашето убежище срещу проблемите отвън. Всеки бърза да се прибере, да сподели, да потърси обичта и утехата, които знае, че ще намери. Хубаво е у дома. С много труд и всеотдайност изградихме нашия оазис на спокойствие и любов. Такъв и ще го запазим. За да имаме любов, щастие и мир. Толкова много неща има у нас- разбирателство, прошка, съчувствие, доброта, усмивки и красота. Невероятно е с какво изобилие от благодат сме дарени... Не искам друго. Това е моята вселена. Имам всичко, което ми е необходимо и само се моля още дълго да сме благословени със здраве и късмет. Когато осъзнаеш какво всъщност имаш, това, което нямаш избледнява и губи значение. А да разбереш какво всъщност искаш е нелека задача. Дали понякога не искаме твърде много и излишни неща? Кое е важно за нас? Без какво не можем? Помолете се за истинските неща в живота, за да се чувствате и щастливи, и богати. С изобилие от най-прекрасните емоции в Рая, който би могъл да е тук, на земята. Стига да знаем да го потърсим...

Нека да вали....

Обожавам да вали. Мога с часове да съзерцавам капките по прозореца. Дъждът отмива тревогите ми, пречиства съзнанието ми. Усещам живителната му сила във всяка клетка на тялото си. Плачът на природата отнася лошото, изгнилото, съсипаното и напоява новото, чистото зрънце на новия живот. Нека да вали! Дъждът капе бавно и напоително, като сълзи по изгубената любов... Отишла си е, друга ще дойде. Вечният кръговрат! Обичам дъжда. Чувствам се като зародиш в малката си капсула, коята ще порасне голяма и ще се отвори към толкова прекрасни неща. Като разцъфнало цвете ще подам глава навън, за да попия чудесата на природата и да се слея с тях. Дъждът е обещание за вечност. Сменят се времената, идва нов ден, а след него друг.... Дано да вали! Водата е живот. Без нея няма нищо, освен суша и мъртва земя. Капките са Божиите сълзи на радост и на благодат. Тих есенен дъжд. Малко носталгичен, но много истински. Създава уют и спокойствие в душата. Какво е по-хубаво от това да съзерцаваш магията на пречистения свят, сгушен в домашния уют? Или предпочитате да сте навън? Ведно с дъжда, да усещате топлите капки върху жадната кожа и да се прераждате за новия ден? Обожавам да вали. Дъждът ми дава всичко, от което имам нужда- сила, спокойствие и чистота. Наслаждавам се на това прелестно природно богатство и се моля да продължи... Знам, че като спре дъжда слънцето отново ще изгрее.... Може да видя и дъга- за щастие! Ех, живот- кой те сътвори толкова прекрасен и неповторим? Благодаря! За това, че ме има, че обичам и съм щастлива тук и сега. Нека да вали...

У дома за Коледа.

В дома беше необичайно тихо. Не се чуваше детски смях, нито стъпки по коридорите. Повечето деца бяха извън дома за празниците, а тези , които оставаха се бяха сгушили под дебели юргани заради студа. Навън зимата се вихреше в цялата си стихия. Дебела, бяла пелена беше покрила дърветата, гората спеше своя зимен сън сред ледена тишина. Едно момче не спеше. Стоеше нетърпеливо до прозореца, със залепено носле за стъклото, а очите му шареха тревожно из белия полумрак. Най-сетне се чу пърпорене на кола. Лъскава лимузина се появи на пътя и спря точно пред дома. Йоан подскочи радостно, грабна едно малко пликче и се затича навън към колата. Идваха за него. Щеше да изкара коледните празници със семейството на госпожата, която бе пристигнала с лимузината. За своите десет години Йоан никога не бе напускал дома и ужасно се вълнуваше. Отиваше в истински дом, при истинско семейство! Момчето се почувства като герой от зимна приказка. Госпожа Ани – така му каза да я нарича – го прегърна и го погали по главичката, а той зарови лице в дългокосместия й кожух. Досега не беше пипал нещо толкова луксозно. Набързо се сбогува с лелите от дома и скочи в колата. Сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение! Плъзна ръка по кожената тапицерия на колата и вдъхна аромата на скъпия парфюм, попил навсякъде. Искаше да запомни всичко и да го запечата като на лента в съзнанието си- допира, уханието, обстановката и най-вече чувствата си... В дома на госпожа Ани го очакваха още двама души- нейният съпруг и син. Момчето беше на неговата възраст, чисто и добре облечено. Вътре беше топло, подредено и много красиво. Йоан си събу скъсаните обувки и потъна в мек персийски килим. Беше попаднал в картина от рая- приглушено осветление, ароматизирани свещи, изящни предмети и плюшени драперии допълваха приказната обстановка. Но това, което най-силно го впечатли беше огромната елха в средата на хола. Кристални топки, звезден прах, шарени гирлянди и мирис на бор го привлякоха като магнит. Йоан затаи дъх пред нея и я гледаше в захлас. За първи път виждаше украсена коледна елха. И нямаше спомени да е съзерцавал нещо толкова съвършено. Докосна клонките на дръвчето, те се залюляха леко и едно еленче падна на килима. Детето силно се смути, но госпожа Ани вдигна играчката, усмихна се и му я подаде:
- Искаш ли ти да я закачиш?
С разтреперени ръце Йоан закачи еленчето отново на елхата и бързо се отдръпна назад, за да не причини пак някоя “авария”. Елхата беше невероятно красива! Обеща си, когато порасне и си построи къща, в нея целогодишно да има точно такава елха.
Следващите няколко дни бяха още по-приказни от първия. Изкъпаха го в пенлива вана от ароматни ухания и му купиха нови дрешки, чиято кашмирена мекота го караше да се гушка в тях и да не иска да ги съблече дори за сън. Само че за нощта му бяха приготвили синя пижама на звездички- също като на сина им. Двете момчета деляха обща стая. Леглото на госта беше постлано с чисти и гладки чаршафи, а пухените завивки и възглавнички миришеха като парфюма на госпожата. Йоан спеше на възглавница за първи път. В дома нямаха такива екстри, а одеялата там бяха твърди и боцкаха.
На другата сутрин семейството го разходи из града. Заведоха го на сладкарница, на кино, на кънки и на обиколка из магазините за детски играчки. На връщане се отбиха да запалят свещ в църквата. Прибраха се чак за вечеря, но Йоан не хапна почти нищо. Беше преял с най-различни вкуснотии и, изтощен от разходката, заспа почти веднага.
В коледната утрин синът на госпожа Ани го събуди рано и го задърпа към елхата. Там бяха наредени лъскави кутии,обвити с панделки. Една огромна кутия беше за него. Йоан я разопакова внимателно, за да не скъса красивата хартия. И ахна от изненада. Вътре беше електрическия влак, на който се възхищаваше предния ден в магазина за играчки. Бяха го купили специално за него! В кутията имаше още топка, конструктор, книжки и всякакви лакомства. Момчето се почувства като в пещерата на съкровищата. Никога досега не беше получавал подаръци. И то толкова прекрасни. Трескаво взе да прехвърля наум всички възможни скривалища в дома, където да си прибере играчките щом се завърнеше. Не искаше другите деца да играят с тях, за да не му ги счупят. Та кой там беше виждал електрически влак, който сам вървеше по релсите, досущ като истински?
В дома на госпожа Ани беше много уютно. Харесваше му как се събираха около масата да похапнат или гледаха телевизия, излегнати върху меките дивани. Често пускаха музика, танцуваха или играеха с момчетата на карти и скрабъл. Но- и тази приказка си имаше своя край. Празниците свършиха, синът трябваше да се връща на училище, а родителите му на работа. Йоан също трябваше да се прибира – в дома. Преди да тръгне се сбогува с всички и им благодари от сърце за чудесните мигове. Обещаха му пак да го поканят за следващата Коледа. Събраха му всички подаръци в един сак, облекоха му новите дрешки и се снимаха за спомен. Дадоха една снимка и на Йоан. После- обратно в лимузината и право към дома. Снегът се беше разтопил в града, но колкото по-нагоре в планината навлизаха, толкова по-плътна ставаше снежната покривка. Пейзажът беше същия, както преди седмица. В гората нищо не се беше променило. Домът за сираци си стоеше сгушен между планинските скатове, покрит с бяла пелена и спеше своя зимен сън. Доста почакаха преди някой да дойде и да им отвори. Накрая дотича готвачката и започна да се извинява, че не ги е чула от кухнята, а другите жени още били по домовете си за празниците. Жената прегърна Йоан и го прибра вътре.
- Как беше? Хубаво ли изкара? Не ти ли домъчня за нас?- разпитваше го и го галеше по косите. Също като госпожа Ани. Момчето се обърна назад да помаха още веднъж, но колата вече дълбаеше обратно през снежните преспи.
В дома беше необичайно тихо. Йоан се прибра в стаята си и седна на леглото. Погали вълненото си одеяло и му се стори, че боцкаше още повече отпреди. Остави раничката с подаръци на земята. После щеше да я разопакова. Извади само снимката и я постави на масата. Така поне можеше да си я гледа и да знае, че не е сънувал всичко това. Че и той е имал семейство за Коледа. А дали някога щеше отново да се върне при тях? Кой да му каже? Извади от джоба си едно малко еленче и се вгледа в него, търсейки отговора. Никой не му подари точно тази коледна играчка. Но той си я беше взел скришом на тръгване с надеждата догодина да се върне при семейството на госпожа Ани и лично да закачи еленчето на елхата. А дотогава щеше да го пази в джоба си и да отброява дните до следващата Коледа. Щом еленчето беше в него, нямаше начин да не дойдат пак да го вземат. Поне така се надяваше Йоан. Застана до прозореца и отново залепи носле за стъклото. Как му се искаше лъскавата кола да се върне обратно за него! Заслуша се. Снежинките падаха безшумно върху следите от колата и постепенно ги заличаваха. Тук-таме някое клонче се поклащаше леко и тихо ръсеше снежен прашец. Домът продължаваше да спи своя зимен сън.

Сънувам България...

Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати.
Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака?
Дотогава ще продължавам да сънувам България...

Бялата Лилия

Беше красива като името си. Една на майка и татко, Лилия растеше красиво и умно дете. Ранните й спомени се сливаха в една дума: любов. Щастието бе навсякъде около нея- слънчевите лъчи я галеха по русите коси и разпръскваха щедрата си топлина навсякъде. Момичето вярваше, че е целунато от съдбата и нищо не може да помрачи безоблачното й детство в бащината къща. Нещастието я сполетя, когато беше на девет години. Майка й почина внезапно. Потънала в скръб, Лилия не знаеше на кой свят се намира. Въпреки обичта, с която я обграждаше баща й, нищо и никой не можеха да заменят майчината ласка. Усмивката й изчезна, сините очи потъмняха и изгубиха блясъка си. Вече не беше жизнерадостно дете, а едно посърнало и унило момиче, което се плашеше дори от собствената си сянка. Тогава баща й за пръв път й разказа как са се сдобили с нея, колко дълго са я чакали и са се молили на Бог да им изпрати дъщеричка. И как в нощта преди да я роди, майка й сънувала, че плува в езеро с бели лилии.
- Момиче ще е. Много красиво. И ще се казва Лилия. – нареждала майка й.
Сгушена в баща си, Лилия слушаше в захлас приказката за своя живот. Баща й изтриваше сълзите, но не можеше да изтрие болката в очите. Сърцето му плачеше като гледаше тъжното личице на дъщеря си, но не знаеше как да й помогне. А повече от всичко на света искаше да я вижда щастлива...
Един ден отидоха заедно на църква. Много пъти й казваше, че мама винаги ще е до нея и ще я обича, но Лилия само избухваше отново в сълзи и отказваше да повярва на думите му. Тогава баща й каза да остави едно писмо пред иконата на Богородица и да помоли за помощ. Лилия носеше писмото до мама. С разкривен детски почерк беше написала: “ Ако наистина ме обичаш, изпрати ми цвете!” Остави го пред иконата, запали свещичка и се прекръсти. Още същата седмица чудото се случи. Една сутрин Лилия отвори вратата на къщата и ахна от вълнение. Там- на прага я чакаше прекрасна бяла лилия, каквато никога не беше виждала. На село нямаше такива цветя, а и навън бе люта зима. Но молитвата й се сбъдна- получи цвете от мама! Мама я обичаше! От този ден усмивката й се завърна. Повярва на баща си и знаеше, че Бог не я беше забравил... Постепенно започна да излиза от дълбините на тъгата си и отново да се радва на живота. Годините си минаваха, но всеки път, когато беше в беда или нещо я мъчеше на прага се появяваше Тя- бялата лилия. Зиме, лете, у дома, в странство- цветето се превърна в нейния ангел-пазител. Лилия вярвяше, че майка й я пази и й изпраща лилията в знак на обич. Когато порасна и се влюби, повярва, че най-после ще бъде истински щастлива. Така и стана. С любимия вдигнаха сватба за чудо и приказ, а булката беше с най-красивия букет от бели лилии. Вече знаеше, че макар и да не беше физически до нея, майка й вечно ще я обича и благославя. Тръгна си от бащината къща със смесени чувства. Баща й така и не се ожени повторно и остана да живее сам на село. Но по телефона винаги й казваше колко много я обича и й пожелаваше щастие. Животът я завъртя на бързи обороти- семейство, работа, деца... Все по-рядко й оставаше време да се връща на село. Успокояваше я бялата лилия, която не преставаше да се появява в живота й. Когато роди първото си дете, до леглото стоеше нейното цвете.
- Благодаря ти, мамо! И аз те обичам- казваше през сълзи Лилия и продължаваше напред.
Въпреки че вече беше голяма, продължаваше да вярва в своята детска приказка и не си задаваше излишни въпроси. Просто вярваше, че майка й я закриля. Мъжът й също свикна с неочакваната поява на бялата лилия и се радваше с нея. Децата й знаеха, че майка им получаваше цветето от баба им от небето и обожаваха да слушат вълшебната приказка за появата на бялата лилия. Магията продължаваше...
Една Коледа телефонен звън извади Лилия от унеса на семейното си щастие. Баща й беше починал в съня си. Почувства се осиротяла отново. Болката я връхлетя внезапно и я върна години назад, когато майка й беше изчезнала завинаги от живота й. Почувства се ужасно сама. Беше й тъжно, болно, мъчно за баща й. Като че ли в последните години не й оставаше достатъчно време за него. И все пак знаеше, че рано или късно бялата лилия щеше да се появи на прага й и да стопли душата й...
От тогава изминаха много години. Лилия продължаваше да ходи на църква и да пали свещички за покойните си родители. У дома палеше кандилото пред Богородица и им казваше колко ги обича. Не забравяше да им благодари за тяхната любов и всеотдайност. Вярата й беше непреклонна, макар че след смъртта на баща си никога повече не намери бяла лилия на прага.

Палитра на живота

Искам да те нарисувам с цветни боички. Докато чертите ти не са избледнели. Докато още усещам цветовете, които излъчваше аурата ти. Посягам към червеното. Заради пламъка, с който живя и за огромната любов, с която ме дари. Понякога червеното ми идваше в повече, признавам, но без него е толкова сиво, студено... Ще има и жълто. Ярко жълто- като африканското слънце, което ме събуждаше години наред и озаряваше детството ми с безкрайна топлина. Помня изгревите- обещанията им за един обикновен ден на тази необикновена земя. И залезите- понякога кротки и смирени, друг път яростни и кърваво червени. Само с магическа четка мога да нарисувам африканските нощи- в тъмнината бяха закодирани всички цветове на дъгата. Като в калейдоскоп се сменяха пейзажи, сенки, форми, цветове. Когато Сахара изпращаше белия си “сняг”, тучната зеленина за миг се покриваше с финия пясък и обвиваше живота в пясъчна мъгла. Само тропическите дъждове- мощни и проливни- можеха да вдигнат бялата пелерина във въздуха и да я отмият. А след тях наставаше блажена тишина, напоена с роса. Колко години след това сънувах Африка! Сякаш частица от мен остана там завинаги... Завиждам ти. За това, че вече си част от Космоса и можеш всяка вечер да гледаш залеза и дъгата, да пътуваш без ограничения до вълшебната земя... Помня и първата си Коледа там. Синя Коледа. Също като небето и рокличката ми. Нямаше сняг, само сребристи прашинки проблясваха върху клоните на елхата на лунната светлина. Моята Коледа беше най-цветната и най-прекрасната. Така и не свикнах с бялата Коледа по други географски ширини. Дните бяха окъпани в зелено. Това е любимият ми цвят. Напомня ми дивата природа със суровите си закони, където само силните оцеляват и... побеждават. Растях на воля и на свобода, но приех и заповедите на джунглата- всеки пада, но само който се изправи не бива прегазен. Рисувам бащината къща. Макар и до ден днешен да не знам коя е тя. Тази, в която съм се родила или онази, далечната, в която пораснах и оставих младостта си? Тя изниква в съзнанието ми, сияеща в цялата палитра на дъгата и окъпана в щастие и обич...Образът се разводнява и помръква. Цветовете не са така ярки и привлекателни, откакто ти пое към бялата светлина. Те бяха в теб, около теб, а аз минавах безгрижно под дъгата и си въобразявах, че тази идилия ще трае вечно. Сега се питам дали не е било просто сън. Красив сън, от който е време да се събудя. С изненада откривам, че и тук има цветове. Тревата отново е зелена, небето е синьо и слънцето златисто.Бурята е отшумяла и дъгата разлиства прелестните си цветове над мен. Радвам се да я видя. Нарисувах своята картина. Харесва ли ти? Кой да ми каже...
- Колко е красива!
Дъщеря ми ме прегръща и гледа творението ми в захлас.
- Мамо, прекрасна е!
На нея може да се вярва. Тя ще става художник, знае за какво говори. И един ден също ще нарисува своята картина.... Навярно още по-красива от моята.

Залезите

Какъв красив залез! Често се удивляваме на природните красоти- изгреви, залези, дъги и синева. Но залезът навява и малко тъга. Като самия живот. Когато си в залеза на живота е време за равносметка. Как живях? Кого обичах? Бях ли добър? Живеем във вечна надпревара с времето. Ще ни стигне ли то да осъществим всичките си желания, мечти и начинания? Слънцето притихва зад хоризонта. Като на прекрасен финал се взираме в небесклона- отиват си дните, полетите, бляновете... Денят е към своя край. Кратък, изразен и неповторим. Като живота. Един миг и изчезва от полезрението ни. Някои посрещат залеза с възторг, други с мъничко тъга. В зависимост от това какъв е бил денят. Слънчев и весел или мрачен и тъжен. Всеки край е раздяла с нещо. Понякога очаквана, друг път нежелана. Залезът може да е вид прощаване- с илюзиите и чувствата. Може да има сълзи, викове на отчаяние, надежда за справедливост. Но в живота нещата не винаги са на кантар. Каквото природата е отредила- това се случва. Надежда винаги има. Дори и когато ни се струва, че няма излизане от мрака. Природата и за това се е погрижила. Защото след всеки залез следва нов изгрев... И нов ден.

Синът на хазайката

Беше слънчев летен ден. Със съпруга ми и двете ни малки дъщери заминавахме на почивка в китно българско селце. С нетърпение очаквах промяната в ежедневните задачи и пейзажи. А може би съм предчувствала, че ми предстои необичайно лято? Кой знае...
Бяхме наели къща в подножието на Балкана. Озовахме се пред красива двуетажна вила, разположена сред безкрайна зеленина. Тук времето сякаш беше спряло. Хазайката ни посрещна като стари приятели и весело ни подканяше да се настаняваме. До нея стоеше русо и синеоко момче и ни наблюдаваше с любопитство.
-Това е синът ми, Иван- представи го хазайката.
Вперих поглед в момчето. Имаше нещо божествено в излъчването му- с лазурните си очи и светли къдрици, с ангелското изражение на лицето и лъчезарната си усмивка 10-годишният Иван приличаше на принц от вълшебна приказка. Не знам защо, когато очите ни се срещнаха, усетих леко пробождане в гърдите...
През следващите дни Иван беше непрекъснато с нас- разхождаше момичетата ни из селото, играеше с тях на криеница в двора или ни придружаваше на излетите в планината. Чувствах се безгрижна и щастлива. Радвах се на природата, на звънкия смях на децата и на присъствието на Иван. С удоволствие слушах за забавните случки в училището, които той разказваше на дъщеричките ми, и попивах с небивал интерес всяка негова дума за приятелите му, за любимите му игри и за семейството му. Сред приятната компания и хубавите емоции дните се изнизаха неусетно бързо.
Утрото на последния ден то престоя ни беше облачно и тихо. Момичетата още спяха, а ние със съпруга ми пиехме кафе на терасата. Хазайката се обади, че ще прескочи по работа до съседно село, а Иван не се виждаше никъде. Наслаждавахме се на спокойствието, когато внезапно се чу силен трясък и детски писък оглуши двора. Скочих като попарена и се втурнах към градината. Иван лежеше под едно огромно старо дърво. Беше паднал, докато се е катерел. Опитах се да го изправя, но очевидно кракът му беше счупен и той закрещя от болка. По пребледнялото му личице се стичаха сълзи. Страшно се притесних.
-Ще го закарам до болницата в града, а ти остани при децата- помолих мъжа си, докато предпазливо носехме пострадалото момче към колата. Детето ми каза къде да търся документите му. Взех ги и спешно подкарах към болницата. Пристигнахме след половин час и лекарите веднага го поеха. Стори ми се, че чаках цяла вечност, когато най-после се появи лекар.
-Вие ли сте майката?- попита.
-Не, майка му в момента не беше вкъщи. Докторе, какво му е?
-За щастие няма вътрешни разкъсвания от падането или травми по главата. Колегите сега му гипсират крака и ще можете да го отведете. Смятам, че няма да има усложнения.
Въздъхнах облекчено. Иван щеше да се оправи! Дори реших, че трябва да останем, докато се върне майка му и поеме грижите за него.
Докато чаках да го доведат, механично отворих плика с документите му. Бележник, грамоти за отличен успех, медицински картон, различни бележки за изследвания, имунизации и пр. Изведнъж в очите ми се наби датата на раждането му и пак усетих пробождане в гърдите, като при първата си среща с Иван. Цифрите щяха да ми избодат очите! Дишах на пресекулки, задушавах се. Господи, само това не! Възможно ли бе, или просто сънувах една неосъществима мечта? Актът за раждане, който също беше в плика с документите, разсея всичките ми съмнения...
Върнах се десет години назад в един нереален свят. Бях само на 16. Сама и уплашена. Родих момче далеч от дома си, за да не се разбере и разчуе. Накараха ме да подпиша някакви документи и малко след раждането отнеха русото ми ангелче. Съдбата сякаш си играеше с мен. Отново ли трябваше да ме раздели със сина ми?
Иван се появи от стаятя с гипсиран крак и подпрян на патерица. Поддържаше го една сестра. Беше бледничък, но уплахата и болката сякаш бяха се успокоили. Седях като закована на стола и ръцете ми трепереха от вълнение. Трябваше да се взема в ръце. Скочих и го притиснах силно към себе си. Блажен миг! Сълзите напираха неудържимо в очите ми, а сърцето ми се късаше от болка. Исках да му кажа нещо, но думите заседнаха на гърлото ми. Десет години бях чакала тази среща. Колко пъти се питах къде ли е детето ми, в какво ли семейство е попаднало, какво ли прави, дали е щастливо?
Сега прегръщах порасналото си момче, което не биваше да узнае тайната ми. Нямах право да нахлувам неканена в живота му, да го обърквам и да отнемам радостта на приемните му родители. Но можех ли да понеса отново раздялата с него? Карах замислена към селото и скришом го поглеждах в огледалото.
-Лельо, благодаря ти, че се погрижи за мен!- промълви Иван.
Кимнах само с глава, защото сълзите ми се стичаха мълчаливо по бузите и щях да се издам. Макар и за кратко, бях заедно със сина си, когото мислех, че никога няма да видя. Намалих скоростта- исках този миг да продължи вечно...
Когато наближихме дома на хазайката, слънцето бавно изплува на небосклона и разпъди тъмните облаци. Всичко наоколо светна, светна и в душата ми. Сякаш беше знак, че някой някъде ми беше простил... А навярно ни беше и благословил!

Да полетиш отново

Погледнат отгоре, градът изглеждаше като пъстра мозайка, наредена в човешка длан. Самолетът се отправяше стремително надолу и формите на сградите, улиците и площадите добиваха все по-ясни очертания. Елена гледаше замечтано към красивия град. Всяко нейно завръщане у дома предизвикваше силни емоции и отприщваше безброй спомени...
От малка кръстосваше света. Беше обиколила много страни, познаваше различни близки и далечни точки на земното кълбо, но винаги полетът, който я връщаше обратно в София, я изпълваше с трепет и тъга. Толкова години все на път! Беше като въздушен моряк, с нестихващо желание да покорява света. Навсякъде я очакваха нови места, нови запознанства и поне една раздяла. Случваше и се ненадейно и да се влюби, но нито една любов не се оказа достатъчно трайна, за да я задържи в някое от райските кътчета на Земята. Все нещо я теглеше обратно и тя се връщаше и щастлива, че е у дома, и тъжна след поредната раздяла. С годините свикна да гледа на любовта като на изпитание с начало и край. Началото винаги беше необикновено, вълнуващо, а краят- прозаичен: тя, сама в самолета за София, не толкова влюбена, колкото вразумена да не вярва вече на празни обещания. И така до следващия път...
По време на един кратък престой у дома беше срещнала Николай. Връзката се разви почти като на филмова лента- любов от пръв поглед, светкавичен брак, приказно дете и пет години бавно приземяване. Пътуваше само до работа през детската градина и обратно. Често си повтаряше, че би трябвало да е щастлива- имаше хубав дом, чудесен съпруг и дете, не и се налагаше да се разделя с никой и нищо. И въпреки това кошмарите не преставаха. Сънуваше, че отлита надалеч, а всичко скъпо около нея се пука като въздушен балон и изчезва в облаците. Събуждаше се с крясък, разтреперена, дълго си повтаряше, че всичко е било само сън. Пет години се луташе между този сън и реалността, а на шестата вече знаеше какво трябва да направи. Спомни си какво я учеше баща и като малка- ако много се страхуваш от нещо, непременно го направи. И така, един прекрасен ден Елена си събра багажа и напусна тихия си пристан. Сякаш наново и пораснаха криле! Изведнъж усети позабравения порив за авантюри, припомни си младежките мечти. А може би беше време за равносметка- това ли бе голямата любов, заради която си струваше да остане? С Николай се раздели с думите: “Имам нужда от време, за да преосмисля нещата. Ако можеш да ми простиш и все още ме обичаш, тогава ме чакай на тази дата след една година, с последния полет.”
И ето че годината беше изминала. Година на екзотични пътешествия, нови преживявания, разнообразни дни и...мисълта за един мъж, който я очаква. Сега вече знаеше, че рано или късно всеки се завръща към своя пристан, лудориите отшумяват, а любовта, ако я е имало, остава. Е, навярно щеше да си спомня понякога за бурните води на Ниагара или за пясъците на Сахара и да поглежда неволно към небето. Но се надяваше никога повече да не сънува кошмара на раздялата. Кошмар, който бе превърнала в действителност, за да се отърве от него.
Облаците бързо се разсейваха, градът се доближаваше с шеметна скорост. Дали я чакаше? Дали знаеше, че това е последното и завръщане? Ето, виждаше се сградата на летището. След няколко секунди усети твърдия допир на колесарите върху асфалта, бясното препускане по трасето и плавното спиране...
-Добре дошла!- каза на себе си по стара традиция.
Беше и щастлива, и тъжна, както винаги. Придвижи се бавно между тълпата. Липсваше обичайната агитка от приятели и роднини. Сама Николай знаеше, че пристига, и би могъл да я чака, освен ако... Напразно се взираше в лицата на хората около нея. Нямаше го.Изведнъж се почувства ужасно уморена и седна на една пейка. Около нея потокът от хора не стихваше. А сега какво? Трябваше да вземе такси и да отиде при детето си. Поне това и беше останало...
-Добре дошла!
Гласът звучеше познат и позабравен. Обърна се и го видя. Висок, усмихнат, с бяла роза в ръка. Подаде и цветето и тя мигновено се озова в прегръдките му. Не се нуждаеха от думи и обяснения. Всеки сам беше открил пътеката, която водеше към другия. В погледите и на двамата се четеше желание да съхранят този дългоочакван и изстрадан във времето миг.
А когато си тръгнаха, хванати за ръка, зад тях заглъхваха моторите на самолетите, а пред тях бавно се разгръщаше градът в цялото си великолепие и блясък.