Ангелът

Бях 9-годишна, когато за пръв път се сблъсках със свръхестественото. Достатъчно голяма, за да осъзная, че се е случило нещо необичайно, но и твърде малка, за да разбера значимостта на събитието...
С приятели на семейството бяхме на пикник сред скалистите планини в една екзотична страна, където живеехме с родителите ми тогава. Възрастните разгърнаха одеяла на поляната и започнаха да нареждат вкусотии, докато ние, децата се втурнахме като планински кози нагоре по камъните. Обожавах това място. Когато се изкачих на върха, имах чувството, че съм на небето. Беше адски горещо. Камъните се бяха нагорещили от жаркото слънце. Носех си книжка за четене и се запътих към едни стъпала, издялани в скалата. Те водеха към малка площадка. Под нея беше бездна. Сега настръхвам, като се сетя за тоя камък , но тогава явно съм мислела, че съм безсмъртна.....Легнах на камъка и се зачетох. Не помня кога съм заспала. Събудих се обляна в пот и с половината от тялото си над ръба. Само едно погрешно движение и политах надолу.... Сковах се от страх. Не можех нито да помръдна, нито да извикам за помощ. Отклоних поглед, за да не гледам към дъното. И тогава за пръв път я видях...
Сякаш извираше от слънчевите лъчи. Беше изящна жена, с широка бяла рокля и дълги, разпилени руси коси. Около нея въздухът трептеше.Имаше най-невероятните сини очи, които някога бях виждала. Знаех, че е дошла за мен.- моят ангел пазител.Бавно протегнах ръка към нея. Вече нямаше сила, която да ме спре. И тогава тя ме взе в ръце и ме постави обратно горе на камъка. Исках да задържа ръката й, но точно тогава тя се отдръпна и образът й изчезна. Дълго седях неподвижна и гледах към пропастта, където трябваше да бъда....Взирах се в слънцето и отчаяно търсех чертите на ангела в нагорещения въздух пред мен. Нямаше я. И никога повече не я видях. ...
Много години изминаха оттогава. Пораснах , но в съзнанието ми винаги остана образът на жената в бяло, спасила ме от сигурна гибел в онзи горещ африкански ден. Вероятно щях да си остана само с детския спомен за моя ангел пазител, ако не беше малката ми, 9-годишна дъщеря. На Коледа тя ми подаде малко пакетче. Всеки подарък, направен от собственото ти дете, вероятно е безценен. Въобще не бях подготвена за това, което имаше вътре. От малката кутия се появи бял ангел със златисти дълги коси и сини очи. Това беше моят ангел! Същият, който видях само веднъж и търсех напразно толкова години. Накрая ангелът се върна при мен, "доведен" от дъщеря ми навръх Коледа.... Няма нищо случайно в този свят. Вече не се страхувам. Моят ангел е при мен.....

Мечта за Коледа

Една мечта ще се сбъдне на Коледа. Истинска, желана от сърце. Трябва да се сбъдне. На Рождество стават чудеса. Вярвам в чудесата. Моля се за тях. Очаквам ги...Денем ги изричам на глас, нощем ги сънувам, тайно ги шепта пред иконите в църквата. Зная, че Той ме чува. И Му благодаря. Моля за благословия. Не за мен. За децата, нашите деца, прекрасните. Тези, които са светлия ни лъч в живота. Изпратени от Бога да ни радват, учат и да дадат смисъл на съществуването ни. Децата, заради които сме тук на таз земя. С вълшебните си очи, щастливи лица и добри сърца. Тези, които отварят душите си за целия свят и го приютявят в мъничките си ръце. Те раздават шепи с любов, даряват космическа доброта и вярват в белобрадия старец, който ще им донесе мечтания подарък. Какво искат децата, ли? Простички неща. Да оздравеят, мама и татко да се съберат, да си имат сестричка, приятелчето им да има парички за закуска, бездомното коте да си намери стопанин, да има топлина за всички хора.... Детски мечти. Искрени и реални. Как да им кажеш, че Дядо Коледа не може да сбъдва всички мечти и че точно тяхното желание едва ли ще бъде изпълнено? Аз не бих могла да ги разочаровам. Затова ще изрека моята молитва с вяра и любов. Господи, благослови децата, чуй желанията им и помогни да се сбъднат. Това е моята коледна мечта. Вярвам, че по Коледа се случват чудеса. Очаквам чудото....

Искам да летя!

Как искам да летя! Да се понеса над пошлото, ниското, застоялото и да се извися високо над земните злини....Искам да летя над дребнавите житейски спънки и да се слея с облаците. Да видя ангели и слънцето отблизо. Да поговоря с Бог. Негово дете съм и знам, че Той ме обича. Все някога ще се изправя на крака, както пее Майкъл Болтън в прекрасната си балада. Не само ще си стъпя на краката , ами и ще полетя... Вярвам, че мога. Когато ме натискат и блъскат, ще се изправя. Когато се опитват да ме уязвят ще се засмея. А когато ме мачкат ще полетя. Високо. Ще бъда недостижима за болката и мъката. Там, горе, всичко изглежда различно. Светло е, ефирно и толкова красиво, че се чудя защо съм още на земята... Не мога да вирея сред нисши страсти и стратегии. Да, ще избягам. Далече. Ще си взема само спомените и любовта. Друго не ми трябва. Те са вечни, както и душата ми. Само да можех да летя.... Щях да се слея със слънчевите лъчи и да дишам с диханието на вятъра. Щях дя плача заедно с дъжда и да подскачам със снежинките...Искам да се смея на воля и да забравя лошото. Да съм свободна и силна. В синевата има дъх на вечност. Лъч на надежда. Полъх на обич. И толкова много красота. безкрайна красота... Там горе високо. Де е щастието? Виждам го да ми намига зад пухени облаци и да ме кани натам. Вярвам, че има щастие. Само трябва да го стигна. Само трябва да мога да летя. Как искам да летя! Ще бъде....

Ден на Християнското Семейство

21 ноември- Ден на Християнското Семейство. За уюта, топлината и подкрепата, която ни дава семейството може да се пише безкрай. Както и за безусловната любов, с която ни обгражда. Семейството е свято. То е най-ценното, което имаме след здравето. Да се научим да го ценим и да сме благодарни за него. Бог закриля семейството и бди над него! Природата ни е дарила с този вечен кръговрат на закрила и любов. Като деца сме обичани и гледани от нашите родители, а после като възрастни създаваме собствено семейство, грижим се за децата си и помагаме на остарелите родители. Животът е толкова по-хубав, когато имаш с кого да го споделиш. Да имаш съмишленик и в добри, и в трудни моменти. Да имаш с кой да се посмееш и кой да те прегърне, когато плачеш. Да знаеш, че си обичан винаги и имаш на кого да разчиташ. Когато светът около теб се разпада, семейството е силата, която те задържа на повърхността и те предпазва от потъване. Нека винаги да го има! Нека всеки намери своя пристан в семейството. Да са живи и здрави всички любими хора в моето семейство! Не мога без тях. Те са смисълът на всичко, което правя, на целия ми живот... Бог да бди над нас и да ни благослови! Амин.

Закъсняла любов

Защо се появи сега, когато
емоциите отдавна избледняха?
Надеждата почти угасна,
а страстите отдавна охладняха….
Защо си тук? Нима не знаеш-
аз не вярвам вече в любовта.



Ти искаш в нощите да те сънувам
и да ти шепна пламенни слова….
И както някога на чувства да робувам,
да търся вечната, неземна красота.

Защо се появи сега, когато
и спомените са заключени навън?
Самотата станала е вече навик,
а аз сънувам все един и същи сън…
Върви си- просто закъсня.
Колко дълга е нощта!

Dreams defied

I believed I could fly. I believed I could touch the sky...Years ago I believed in many things. I actually had dreams and I imagined I could make them come true. Too much fantasy gone wild. Things don't always turn out the way you want them to. Or maybe they are just the way they should be, except we don't know it. And the landing can be tough. It could feel like a plane crash. You've survived but you can't get up on your feet and you have no idea how to go on. Too many questions and not enough acceptable answers. Flying... Such a wonderful dream and so irrational. Who wants to be rational?! It all comes down to emotions in the end. Did you feel the emotion you hoped for? Did you get what you wanted out of life? Can you get off the scene without regrets? Were the pictures worth the fight? Up in the clouds reality may seem a little blurred. Dreams and wishes come together in the endless horizon. So much beauty unlived...I hate landings. Back on the ground, I know where I left my dreams- they are too high up for me too reach. That is why I love taking off. I go for them again, hoping to reach at least one and carry it back to life... Mission impossible? I'm not an aeronaut. I lack the training. I haven't got the guts. Yet I can't seem to stop reaching for the sky. It is as if my soul is completely oblivious to my body's physical state. It rejects reality. It yearns for the clouds. The blue horizon, way up high over the clouds. All my dreams are there, illogical, ruthlessly irrational, poignant and cruel in their simplicity. It is as if they mock my inability to reach them. I'm scared of heights, did I tell you? Not just heights but that's besides the point. More like scared of living... Why? It's the constant fear of failure that makes me want to abandon it all and flee... for the stars! Who says life should be a permanent success? Who makes the rules? You don't like the game- please, feel free to get out...I don't like being told what to do. I despise expectations, comparisons, conclusions. And I don't like losing. The point here is that I might have lost the set before I actually started it. And then I might end up losing the game. Sooner than I planned. The crash was not a mirage. I am on the ground. And I can't get up. Too many wounds in the long run... I want to get up, I just don't know how to. It's my life, I'll figure it out. The fact that I really want to fly must mean something, right? Isn't it all about making an effort? Who cares about the results? Have I learnt my lessons? I wouldn't know. Up there, in my dreams, looking down at how I've arranged the pieces of my life, I might get insight into the story. Perhaps even see some answers. Landings are not all bad. I need to remember that next time I take off for the stars...

За молитвите

Сигурно сте се питали все някога помагат ли молитвите? Каква е ползата от тях и вярваме ли в силата им? Молитвата е мощен енергиен поток от мисли и пожелания. За вярвящия човек, който изрича молитва тя е лек, изцеление, надежда... Молитвата е разговор с Бог. Той винаги ни чува и упованието в изречените слова е балсам за душата. Чудото става. Наистина усещаме как ни олеква, болката затихва, а страховете изчезват. Мисълта владее света. Тя дава тласък на събитията в избраната от нас посока. Енергийният заряд е толкова силен, че дори мълчаливата молитва е в състояние да промени събития, прогнози, съдби... Внимавайте какво си пожелавате! Не мислете лошо за друг, за да не се чудите после защо ви се е стоварила на главата някоя беда. Молитвата е с ефект на бумеранг. И доброто, и злото се връщат върху молещия се с ускорена скорост. Вярващият човек е благословен. Бог го пази и закриля. Доброто е негов начин на живот. Изпитанията, които преодолява са малки знаци на обич от Всевишния. Добрият, смиреният, молещият се човек е лъч от божествената енергия, която е вечна и всемогъща. Повярвайте и се помолете... Когато молитвите ви се сбъднат ще осъзнаете, че сте важна частица от вселенския промисъл, предаваща нататък посланието на доброто... Ако всички повярваме и се помолим? Представяте ли си в какъв приказен свят ще живеем? Свят, в който злото не би могло да вирее, задушено от приливната вълна на любовта. Бог ни е дарил с прекрасен живот, на който да се радваме и да живеем в хармония със себе си и другите хора. Не е нужно много, за да запазим радостта в дните си. Мислете добро, молете се за добро и правете добро. Това е пътят към светлината, любовта и щастието. Освободете душата си и я оставате да се рее в молитвена песен. Нима има по-прекрасно нещо от живота? Не го оставяйте да ви се изплъзне между пръстите. Изживейте го със страст и много любов. И с една молитва за доброто. Още сега. За да се докоснете до вечния живот...

Вярвам в теб!

Имах лош ден. Май беше поредица от лоши дни, седмици и месеци. Нищо не вървеше, както очаквах, проваляха ми се планове, губех надежда… Бях на ръба. Почти не вярвах, че нещата ще се върнат към нормални измерения. Семейството ми изживя своя най-голям кошмар, здравето ми се изпари незнайно къде, в работата не виждах напредък. Бях стигнала дъното и не знаех дали ще изплувам отново. И тогава стана чудото. Един скъп за мене човек повярва в мен. Подари ми песен. Простичка, истинска и вълнуваща. Казваше се „Вярвам в теб”. Слушах песента и имах усещането, че се събуждам от дълъг и мъчителен сън. Усетих живинка в душата си, ново желание за живот. Някой, когото обичах, някъде далече, вярваше в мен. Плътен мъжки глас пееше за мен: „Вярвам в слънцето и в синьото небе, вярвам в музиката, в децата, в мама и татко; вярвам в любовта, в чудеса и ВЯРВАМ В ТЕБ!” Като че ли мъглата се разсея и видях слънцето отново. Повярвах, че има смисъл да ме има и че някой ме обича. И вярва в мен. Когато вярват мен, мога да извърша чудеса от храброст. Сама не зная силата си. Вярвам, че мога да постигна това, което искам, защото съм добра. Отчаянието се изпари под парещите лъчи на доверието. Прекрасно е да вярват в теб. И да ти го кажат. Вярвам в чудеса. Те са навсякъде около нас. Вярвайте и вие.

На Задушница

Задушница е. Православната вяра повелява да си спомним за мъртвите, да запалим свещичка на гроба им или в църква, да помълчим и да се помолим за спасението на душите им.
Рано или късно, всеки губи близък човек. Такива са законите на живота. Едни си отиват, други се раждат, житейският кръговрат продължава… Коленичим пред гробовете на свидните ни близки и се молим да ни простят грешките, обидите, недоизказаните думи, непоказаната любов… За да намерим и ние покой. Колко пъти, когато някой си отиде се сещаме за всичко онова, което сме могли да направим за него, но не сме успели, а вече е твърде късно? Животът ни завърта на въртележката си и с неимоверни сили се държим, за да не изхвърчим от борда. Оцеляването ни често е за сметка на изгубеното време за обичаните хора. Бързаме, борим се, състезаваме се на различни поприща, доказваме се, гоним целите си и рядко се спираме да помислим за какво всъщност ни е всичко това? Какъв е смисълът на суетата? На материалните придобивки? На служебното израстване? Казват, там горе има спокойствие и много любов. А аз си мисля, че повече от всичко, това са двете неща, които са ни необходим тук, на земята. Наскоро гледах един сеанс- две жени се опитваха да отгатнат колко дълго ще живеят. Замислих се дали искам да знам отговора на този въпрос и реших, че не е толкова важно колко дълго ще живея , а как ще живея и какво ще направя за хората през това време. Ще успея ли да помогна на някого в беда? Да се отърся от греховете си? Да си взема поука от грешките и да не се подавам на изкушенията? Да осъзная смисълът на собственото си присъствие на земята и да го оползотворя правилно? Все въпроси, на които ежедневно търся отговори….
Често се питам защо някои хора си отиват ненавреме от този свят. И остават толкова много болка и разбити сърца след себе си. Поговорих с един свещеник и той ми каза, че когато тялото не може повече да изпълнява мисията си на земята, душата отлита, за да продължава да бди над близките си и да им помага отгоре. Самата материя не е важна. Важна е мисълта, любовта и прошката. Често пъти здрави и силни млади хора напускат земния живот и се преселват в отвъдното. Няма утеха за покрусените близки, животът им като че ли губи смисъла си в този миг, и занапред. И все пак- православието ни успокоява, че Господ знае какво прави и някой ден ще разберем значението на тези тягостни времена… Дали това може да ни е някаква утеха? Всеки опечален е изпитал болката силно да желаеш да прегърнеш обичания човек и отчаянието, че това няма как да се случи. Не мисля, че времето лекува. Остава една празнота в душите, която нищо не може да запълни. Сякаш с починалия си е отишла и част от нашия живот. Когато мине малко време се запитваме как този, който вече го няма би искал да живеем. Дали ни гледа? Харесва ли му как продължаваме нататък; ядосва ли се на неспособността ни да преодолеем мъката и да бъдем силни отново? Помага ли ни по неведоми и невидими за нас начини? Иска ли да ни каже нещо?...
Случвало ли ви се е да сънувате нещо съществено, или да имате усещане, интуиция как да постъпите? Дали тези „видения” не са послания на починалите, за които вече няма тайни? И които се опитват да достигнат до нас на подсъзнателно ниво? Наскоро една ясновидка ме скастри: „Разбери веднъж завинаги, че няма смърт!” Може би не успявам напълно да се отърся от материалното, за да проумея пълния смисъл на думите й. А дали все повече хора не мислят като нея? Забелязвам, че напоследък на някои погребения хората не носят черно, не плачат и пускат любимите песни на починалия…. Сякаш приветстват живота, а не смъртта. Животът, който продължава, но под друга форма… Човешко е да се тъгува. Особено, когато мислиш, че никога вече няма да се видиш с обичаните хора. Дали е така? Нали ги носим в сърцата си и мислите си? А може би просто трябва да се научим да уважаваме и ценим самия живот такъв, какъвто се случва днес? Да сме добри с хората, да раздаваме щедро любовта си и да не си пестим силите, за да помогнем на някой.
Вярвам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-състрадателни и добри. Дали, ако възприемем смъртта като урок по хуманност, ще бъдем хора помежду си? А не стадо разярени, сърдити, злобни и недоволни люде?...
Ами, ако това е великият промисъл на живота? Изгубим ли човечността си, едва ли има смисъл да мечтаем за значими дела. Огледайте се и вижте как се държат някои хора около вас- на улицата, в автобуса, в магазина. Ужасявам се от грубостта и подлостта в отношенията, от злобата и омразата, които вилнеят наред….От ненавистта към ближния.
А там- на гроба, ставаме смирени. Осъзнаваме собствената си незначимост и слабост. Дали? Казват, че задушница е за утеха на живите….Да спрат, да помислят, да се опомнят. Някои житейски уроци са много трудни. Но без тях щяхме да останем мърша.
Нека днес сведем глава в памет на починалите. Утре ще отпразнуваме живота- величествен, красив и несломим…..Такъв, какъвто Бог е пожелал да бъде.

Дъгата на живота

Рисувам цветовете на моя живот. Дъгата е прекрасна, пъстра, обхваща мислите, емоциите и лабиринтите на подсъзнанието ми. На син фон изплува раждането ми- поредното- в настоящето прераждане. Проплаквам и се сгушвам в мама- сякаш тя ще успее да ме предпази от червените стрели на дявола. От агресията и аномалията на дните. В семейството ми е бяло, спокойно, до определен момент. После мълниеносно нахлуват сивите и черните струи на злото. Покосяват наред, оскотявам. Дали ще видя златото, ако дочакам изгрева? Природата е толкова красива, обляна в зелено. Как гали душата ми цвета на листата, тревата, гората...Обичам да се обличам в черно- това е моята защита, предпазната ми ризница срещу лошотията. Отблъсквам със сила всякакви атаки срещу вътрешния ми мир. Пазя го от нашествието на завистници, недоброжелатели и безделници. Искам да запазя аурата си в бледо лилаво- божествения цвят на творците, мъдреците и пророците. Нощем сънувам цветно. Политам в други измерения, разгръщам нови галактики. Или се връщам в предишни животи? Като на черно-бяла лента виждам откъси от настоящето и миналото. Сигурно не съм успяла да оцветя дните си в прелестните нюанси на дъгата. Сълзите ми са прозрачни и призрачни- те се леят на воля, размазват съвършената картина. Накрая изглеждам като лоша имитация на сюреалистичното изкуство. Какво да се прави? Живот... Трудно е да го нарисуваш, още по-трудно е да се откъснеш от него.