Самотното момиче

Майка и татко се разведоха преди три години. Мама отиде да живее при друг мъж и вече са семейство с дете. Татко не страда дълго и също се задоми отново- за млада хубавица, която наскоро му роди дете. Тъй като парите никога не са били проблем за тях, всеки се премести в ново жилище с новата си половинка, а старото “семейно” гнездо оставиха на...мен. Прецениха, че няма да се чувствам комфортно нито при единия, нито при другия, а и не било редно да ме отделят от приятелите и съучениците, с които съм израсла в квартала. И така- миналото лято се озовах съвсем сама в луксозния ни тристаен апартамент, оборудван с всички екстри. Разбира се, пари не ми липсваха. Даваха ми даже повече, отколкото можех да похарча. Около месец вилнях като невидяла по магазини и дискотеки, освободена от родителски контрол, но после взе, че ми писна. Най- страшно беше, когато оставах съвсем сама нощем и дълго не можех да заспя. Не ме беше страх от крадци- блокът ни се охранява денонощно, но се чувствах най-самотния човек на земята. Телефонните обаждания от нашите постепенно се разредиха. В новите им къщи плачеха нови бебета, а моя плач не достигаше до тях... Според тях вече бях “голяма” и ми бяха гласували “доверие” сама да се грижа зе себе си. Всъщност аз това го мога. От малка съм самостоятелна. Но ми липсва обич и топлина. Искам като се прибера някой да ме чака, да ме прегърне и да ме попита как ми е минал деня. Празни мечти! Вече знам, че никой не ме обича. Приятелите ми са далеч по-бедни, но имат родители, които се интересуват от тях. От мен никой не се интересува. Нямам баби и дядовци. Наскоро посегнах и към наркотиците. Какво блаженство да забравиш за няколко часа, че на никой не му пука за теб! Татко само се обажда да ме пита трябват ли ми още пари. Понякога ми иде да изкрещя: “Не, не ми трябват пари! Мразя парите! Искам любов и внимание!”... Ала кой да ме чуе? Започнах да водя полов живот с по-възрастни мъже. Така поне за малко се чувствам желана, макар и не обичана. Много добре разбирам, че виждат в мен едно красиво и сексапилно момиче, което става за неангажиращ секс. И нищо друго. Мразя целия си скапан живот! Приятелите ми завиждат, че мога да ходя, където си искам и да правя, каквото си искам. Никой не ме контролира. Всички те имат вечерен час и родителите им се грижат за тях. За мен кой го е грижа?! Цяла нощ да не се прибера- какво от това? Никой няма и да забележи. Една съседка искаше да се обажда в социалните служби за мен, но татко разбра и я заплаши да не се бърка. Хората ме гледат със съжаление, но никой не смее да предприеме нещо. Страх ги е от връзките и парите на нашите. А и на мен вече ми е все тая. Не ми пука за училището. Развалих си успеха, макар че уча в елитна гимназия и винаги съм била отличничка. Единственото спасение виждам в наркотиците и, донякъде, секса. Какво друго да правя? Помолих мама да се преместя при нея, но тя каза, че няма да е удобно. Татко също не ме иска. Даже ми се скара да не се лигавя- нали ми бил осигурявал всичко! Другите момичета можели само да мечтаят за живот като моя. Да, бе, да! Не го искам тоя живот! Искам да умра! Няма сили повече да доказвам, че съществувам. Примирих се, че никой не ме обича и не ме иска. А не съм лошо дете. Бях послушна дъщеря. Даже не знам къде сбърках и за какво съм виновна, че нашите да се отдръпнат от мен. И на други деца родителите се развеждат, но не ги изоставят. Тежко е да си излишна при живи родители.Нямам желание да се боря. Те са по-силни от мен.Бих искала да заспя и да не се събудя повече. Може би някой ден и това ще стане... И кошмарът ще свърши! Дано да е скоро...

Рая

Винаги съм искала да бъда майка.Още като малка сплитах косите на куклите и мечтаех за деня, когато ще мога да правя прически на моето момиче. Имах щастливо детство. Пораснах, влюбих се и се омъжих за прекрасен мъж. Когато забременях идилията беше пълна. И точно тогава животът ми се преобърна на 180 градуса. Един ден имах всичко- дом, семейство, любов, а на другия останах без нищо. Просто така. Колелото на съдбата се завъртя и ме изхвърли от борда на галениците.
Родих Рая преждевременно. Баща й почина внезапно малко преди това и от силния стрес не успях да износя бебето докрай. Озовах се сама, с бебе в кувьоз, без дом, без близки, без работа и средства. Въпреки всичко вярвах, че ще се справя. Заради Рая. Обикнах я в мига, в който я видях и благодарих на Бог за нея. Имах поне една благословия- дъщеря ми и заради нея бях готова на епични и титанични битки с живота.
За съжаление, надцених възможностите си. Не очаквах, че ще се срина не само физически, но и психически. Плаках цяла нощ, когато осъзнах, че няма да мога да се грижа за това дете. Лекарите ми разясниха в какво се състоят проявите на психическата травма, но не исках да ги слушам. Знаех само, че съм болна и ще се наложи да се разделя с Рая. За да й дам шанс за живот. И за да може да получи от живота всичко това, което аз нямаше да мога да й дам- дом, семейство, грижи. Преди да ми я вземат я целунах и орисах да бъде щастлива- с родители, които да я обичат и да се грижат всеотдайно за нея. И да има късмет!
Такава бе последната ни среща преди шест години. Рая замина за дом за сираци, а аз за психиатрична болница. Все още съм жива, но не мисля, че това е живот. По-скоро вегетирам. Поддържат ме с лекарства, един Господ знае защо. Имам периоди на ремисия, когато съм относително добре. Хванат ли ме демоните, обаче, да не си ми насреща. Съдба! Нямам представа защо живота ми поднесе тази непосилна болка. Казват, че болката е велик учител. Какво научих ли? Тежък урок. Дори много да обичаш нещо трябва да можеш да се разделиш с него- щом е за негово добро...
Има един светъл лъч в безумните ми дни и нощи. Рая. Знам, че е осиновена почти веднага от бездетно семейство. Родителите й са мили хора, които я боготворят и й осигуряват хубав живот. Детето ми е здраво и щастливо. Може да прозвучи нелепо на фона на страданието, но това ме крепи. Топли ме мисълта, че тя е добре и че не съм живяла напразно. Може нищо да не съм направила за нея, но все пак я родих. И я обичах достатъчно много, за да я оставя да има хубав живот. Не искам да знае за мен. Няма смисъл да й казват. Искам само да бъде щастлива. А ако някой ден разбере за мен, дори да ме няма, искам да знае, че съм я обичала повече от всичко на света.
И съжалявам- за живота без Рая...

Ничий син

Беше слънчев летен ден. Със съпруга ми и двете ни малки дъщери заминавахме на почивка в китно българско селце. С нетърпение очаквах промяната в ежедневните задачи и пейзажи. А може би съм предчувствала, че ми предстои необичайно лято? Кой знае...
Бяхме наели къща в подножието на Балкана. Озовахме се пред красива двуетажна вила, разположена сред безкрайна зеленина. Тук времето сякаш беше спряло. Хазайката ни посрещна като стари приятели и весело ни подканяше да се настаняваме. До нея стоеше русо и синеоко момче и ни наблюдаваше с любопитство.
-Това е синът ми, Иван- представи го хазайката.
Вперих поглед в момчето. Имаше нещо божествено в излъчването му- с лазурните си очи и светли къдрици, с ангелското изражение на лицето и лъчезарната си усмивка 10-годишният Иван приличаше на принц от вълшебна приказка. Не знам защо, когато очите ни се срещнаха, усетих леко пробождане в гърдите...
През следващите дни Иван беше непрекъснато с нас- разхождаше момичетата ни из селото, играеше с тях на криеница в двора или ни придружаваше на излетите в планината. Чувствах се безгрижна и щастлива. Радвах се на природата, на звънкия смях на децата и на присъствието на Иван. С удоволствие слушах за забавните случки в училището, които той разказваше на дъщеричките ми, и попивах с небивал интерес всяка негова дума за приятелите му, за любимите му игри и за семейството му. Сред приятната компания и хубавите емоции дните се изнизаха неусетно бързо.
Утрото на последния ден то престоя ни беше облачно и тихо. Момичетата още спяха, а ние със съпруга ми пиехме кафе на терасата. Хазайката се обади, че ще прескочи по работа до съседно село, а Иван не се виждаше никъде. Наслаждавахме се на спокойствието, когато внезапно се чу силен трясък и детски писък оглуши двора. Скочих като попарена и се втурнах към градината. Иван лежеше под едно огромно старо дърво. Беше паднал, докато се е катерел. Опитах се да го изправя, но очевидно кракът му беше счупен и той закрещя от болка. По пребледнялото му личице се стичаха сълзи. Страшно се притесних.
-Ще го закарам до болницата в града, а ти остани при децата- помолих мъжа си, докато предпазливо носехме пострадалото момче към колата. Детето ми каза къде да търся документите му. Взех ги и спешно подкарах към болницата. Пристигнахме след половин час и лекарите веднага го поеха. Стори ми се, че чаках цяла вечност, когато най-после се появи лекар.
-Вие ли сте майката?- попита.
-Не, майка му в момента не беше вкъщи. Докторе, какво му е?
-За щастие няма вътрешни разкъсвания от падането или травми по главата. Колегите сега му гипсират крака и ще можете да го отведете. Смятам, че няма да има усложнения.
Въздъхнах облекчено. Иван щеше да се оправи! Дори реших, че трябва да останем, докато се върне майка му и поеме грижите за него.
Докато чаках да го доведат, механично отворих плика с документите му. Бележник, грамоти за отличен успех, медицински картон, различни бележки за изследвания, имунизации и пр. Изведнъж в очите ми се наби датата на раждането му и пак усетих пробождане в гърдите, като при първата си среща с Иван. Цифрите щяха да ми избодат очите! Дишах на пресекулки, задушавах се. Господи, само това не! Възможно ли бе, или просто сънувах една неосъществима мечта? Актът за раждане, който също беше в плика с документите, разсея всичките ми съмнения...
Върнах се десет години назад в един нереален свят. Бях само на 16. Сама и уплашена. Родих момче далеч от дома си, за да не се разбере и разчуе. Накараха ме да подпиша някакви документи и малко след раждането отнеха русото ми ангелче. Съдбата сякаш си играеше с мен. Отново ли трябваше да ме раздели със сина ми?
Иван се появи от стаятя с гипсиран крак и подпрян на патерица. Поддържаше го една сестра. Беше бледничък, но уплахата и болката сякаш бяха се успокоили. Седях като закована на стола и ръцете ми трепереха от вълнение. Трябваше да се взема в ръце. Скочих и го притиснах силно към себе си. Блажен миг! Сълзите напираха неудържимо в очите ми, а сърцето ми се късаше от болка. Исках да му кажа нещо, но думите заседнаха на гърлото ми. Десет години бях чакала тази среща. Колко пъти се питах къде ли е детето ми, в какво ли семейство е попаднало, какво ли прави, дали е щастливо?
Сега прегръщах порасналото си момче, което не биваше да узнае тайната ми. Нямах право да нахлувам неканена в живота му, да го обърквам и да отнемам радостта на приемните му родители. Но можех ли да понеса отново раздялата с него? Карах замислена към селото и скришом го поглеждах в огледалото.
-Лельо, благодаря ти, че се погрижи за мен!- промълви Иван.
Кимнах само с глава, защото сълзите ми се стичаха мълчаливо по бузите и щях да се издам. Макар и за кратко, бях заедно със сина си, когото мислех, че никога няма да видя. Намалих скоростта- исках този миг да продължи вечно...
Когато наближихме дома на хазайката, слънцето бавно изплува на небосклона и разпъди тъмните облаци. Всичко наоколо светна, светна и в душата ми. Сякаш беше знак, че някой някъде ми беше простил... А навярно ни беше и благословил!

Стихове

ИСКАХ….

Исках стих да ти напиша,
мелодия за тебе да запея….
С цветя да те посрещна ,
от любов да оглупея.

Подарих ти младостта,
с твоите мечти живях…
Докато чакахме успеха
ненадейно остарях.

Не зная що е то любов,
не мога вече да мечтая.
Уморих се от клишета,
вечно роли да играя….


МАМО

Мамо,
Защо си ме родила?
Защо не ме остави
Още неразбрала мъката
Да се върна у Дома?


КЪДЕ СИ?

Липсваш ми безумно-
Ръцете, думите, очите….
На мъжкото ти рамо
Утеха да потърся
Как мечтая…
Не сега,
И не в тоз живот…
Любовта отиде в Рая.


БЛАГОДАРЯ

Благодаря ти, Боже
За тоз прекрасен ден,
За слънцето благодаря-
Огряло е над мен.

Благодаря и за благата,
За цялата ти доброта…
За щастието, мъката, сълзите-
За всичко Ти благодаря!

Негативни мисли

Писна ми от черногледи хора! Накъдето и да се обърна, все ме заливат с негативни прогнози и се опитват да ми „закодират” всевъзможни провали. Колко пъти на ден изричате тези фрази: „Няма да стане!”, „Ще се разболееш!”, „Никога няма да се оправя!”, „Не мога!”, „Все по-зле ще става!”, „Ще се пребиеш някъде!”, „Внимавай да не ти оберат колата / къщата / чантата/ „ „Никой няма да ти помогне!” ……
Ние, българите, сме доказани шампиони по песимизъм. Само че дали осъзнаваме, че всяка една мисъл, изречена или не, е мощен заряд от енергия, който се стоварва с все сила върху нас и потвърждава най-ужасните ни страхове. Тогава може би си казвате „Знаех си, че така ще стане” и се успокоявате, че сте успели да предвидите идващото бедствие. А всъщност то можеше изобщо да не ви достигне, ако не бяхте насочили мислите си в посока какво ще се обърка. По принцип не е лесно да се програмира мисълта, особено когато сме свикнали да чертаем всевъзможни ужасии в главата си, но си струва усилията да опитаме. Резултатите не закъсняват, както ще се убедите сами. Психолозите отдавна говорят за възпитание на чувствата, но отскоро се заговори и за възпитание на мислите. Дори традиционната медицина започна да отдава заслуженото на мисловните ни процеси като средство за лечение, не по-малко ефикасно от лекарствата. Александър Свияш, виден руски учен и терапевт казва в своята книга „Здравето е в главата, а не в аптеките”, че мислите могат да разболяват, но и да лекуват. Всичко зависи от нас кой подход ще изберем. Предполагам, че тук скептиците ще повдигнат вежди и ще се засмеят снизходително, но нека се замислят върху болежките си и тогава да отричат очевидното.
Човешкото тяло е един съвършен механизъм, програмиран да живее щастливо и здраво 120 години. Всичко, което ни пречи да достигнем тази заветна цел е плод на нашите негативни мисли, та макар и подсъзнателни. Всички се стремим да живеем добре. Това е съвсем естествено. Дали, ако по-малко мразим, завиждаме, ядосваме се за щяло и нещяло няма да се почувстваме значително по-ведри и здрави?
Щастлива съм, че съм сред хора, които възприемат тази философия и живеят според нейните канони. Да, признавам, че срещаме недоумение в погледите, когато се заливаме от смях или се прегръщаме насред улицата, а наоколо гъмжи от мрачни и сърдити физиономии. Само че на нас не ни пука! Дано повече хора успеят да разберат , че мечтите се сбъдват, когато са искрени и желани. Дано осъзнаят, че останалата част от човечеството не са техни смъртни врагове. И да имат силата, и вярата, че могат да бъдат щастливи, така както заслужават…..Дано.

Вярвам в теб!

Имах лош ден. Май беше поредица от лоши дни, седмици и месеци. Нищо не вървеше, както очаквах, проваляха ми се планове, губех надежда… Бях на ръба. Почти не вярвах, че нещата ще се върнат към нормални измерения. Семейството ми изживя своя най-голям кошмар, здравето ми се изпари незнайно къде, в работата не виждах напредък. Бях стигнала дъното и не знаех дали ще изплувам отново. И тогава стана чудото. Един скъп за мене човек повярва в мен. Подари ми песен. Простичка, истинска и вълнуваща. Казваше се „Вярвам в теб”. Слушах песента и имах усещането, че се събуждам от дълъг и мъчителен сън. Усетих живинка в душата си, ново желание за живот. Някой, когото обичах, някъде далече, вярваше в мен. Плътен мъжки глас пееше за мен: „Вярвам в слънцето и в синьото небе, вярвам в музиката, в децата, в мама и татко; вярвам в любовта, в чудеса и ВЯРВАМ В ТЕБ!” Като че ли мъглата се разсея и видях слънцето отново. Повярвах, че има смисъл да ме има и че някой ме обича. И вярва в мен. Когато вярват мен, мога да извърша чудеса от храброст. Сама не зная силата си. Вярвам, че мога да постигна това, което искам, защото съм добра. Отчаянието се изпари под парещите лъчи на доверието. Прекрасно е да вярват в теб. И да ти го кажат. Вярвам в чудеса. Те са навсякъде около нас. Вярвайте и вие.

Пчеличката

„УМРЕЛИТЕ СА ТОЛКОВА ЖИВИ, КОЛКОТО И ЖИВИТЕ, КОИТО ВИЖДАТЕ”.
От „Заветите на Учителя Дънов”.


Една нощ сънувах, че на татко му се пие бира. Помоли ме да го почерпя. Приживе това беше любимото му питие. Още на следващия ден купих бира, цветя и се запътих към гроба. Наредих цветята във вазичка, запалих свещичка и му казах, че му нося бирата. Когато я отворих, над нея закръжи една пчела. Опитах се да я отпратя, но тя продължи да кръжи над кутията и накрая кацна на ръката ми. Стоеше си кротко, а аз я гледах, усещайки  присъствието на татко, и казах: „Ето, тате, да ти е сладка бирата!”. Пчеличката кацна на кутията, после се върна обратно на ръката ми. Общувахме си съвсем свойски и тогава знаех в душата си, че татко е там, до мен в този миг, слуша ме и си пие биричката…..Почувствах се спокойна, защитена и щастлива. Както, когато си говорех с татко преди години и както винаги ме е карал да се чувствам….
Преди няколко дни мама замина на важна мисия в чужбина. Сестра ми, която от години живее в странство изпрати вест, че е срещнала Мъжът и иска до го запознае с майка ни. Любимият й искал официално да й поиска ръката от родителите. Да се направи годеж, както си му е реда и да получи благословията на мама. Това щеше да е един безкрайно щастлив миг за татко, но сега се налагаше мама да изпълнява функцията и на майка, и на баща. С много вълнение мама стегна багажа, накупи подаръци и се приготви за щастливото събитие. Денят, в който трябваше да лети беше прекрасен. Запалих си кандилото и се помолих мама да е добре, да пътува безаварийно, да си изпълни задачата и да се върне жива и здрава. Тогава отправих и конкретна молба към татко. Помолих го да е там до нея през целия път, както винаги е бил и да й бъде същата опора и сега, каквато беше през целия им съвместен живот. „Бъди до нея, татко!” казах в молитвата си. Когато мама се качваше в колата, една пчела усърдно започна да се върти в кръг над главата й и влезе с нея вътре. Затворих вратата, доволна, че татко е с нея. Бях спокойна, защото знаех, че ще пътуват двама….И че на годежа ще са двамата…... Чудото беше станало.
Същата вечер срещнах една ясновидка. Няма случайности. Не се изненадах, когато ми описа татко- с гордата осанка, усмихнат, щастлив и най-вече- в самолета до мама. Каза, че двамата отиват на годеж и той е безкрайно щастлив Няма смърт…..
Сега чакам мама да се върне и да разкаже всичко. Вече не се тревожа за нея, защото знам, че не е сама. Татко е с нея и е горд, и доволен- двамата са заедно при сестра ми в този важен за нея момент- така, както бяха и до мен на моята сватба…..
Благодаря на Бог, че ми отвори сетивата за тези мигове- да ги усещам, да им се наслаждавам. Благодаря Му, че съм избрана да бъда сред вярващите и благословените.


„Живота, духа не можеш да ги туриш в гроба. Духът не е нищо материално. Тялото може да се зарови в гроба, но душата и духът- никога!” Дънов

Поезия

НЯКОГА

Когато дойде старостта-
тъжна, неизбежна, нежелана….
Ще те потърся отново
незнайно къде-
и ще се моля да бъда разбрана.

Когато се изпепелят мечтите-
трепетни и носещи наслада…
Ще прегърна спомените
на отминали дни-
няма да ги дам на клада.

Когато дойде и смъртта-
бавна, тиха или скоротечна….
Не плачи тогава,
а живей! И запомни,
че само любовта е вечна.




ОТГОВОР

С годините напълно се смирих;
заключих поривите на душата.
Отказах се от хиляди слънца
и заобичах самотата.

Не искам слава, почести, пари
и лицемерие, наместо доброта.
Не мога вече да съм волна
и от любов да полетя….

И чакам отговора на финала-
проходих ли или само пълзях?
Поне да знам кому бях нужна,
да разбера защо ли живях.








ДЕТСТВО


И спомням си отминалото детство,
позабравените звуци на смеха….
Сънувам къщата вълшебна-
Благословена да не знае греха.

И моля в сънищата ми да се завърне-
градината на розите и младостта…
Най-хубавата приказка прочетох;
Живях , прегърната от радостта.

Не мога вече там да се завърна,
изсъхна и последния цвят…
Заглъхнаха ми бащините стъпки,
а с тях изгубих детския си свят.

НЕДЕЙ!


Не ме утешавай!
Не искам да тлея бавно на клада.
Тази мъка няма да ме погуби-
Ще угасне пожара в душата ми
И пак ще живея- още съм млада…..


Не ме съжалявай!
С крещящата болка ще си отида,
Ще стисна зъби, ще замълча…
Няма и една сълза да отроня,
Дори омраза в очите ти да видя.


Не ме утешавай!
Не ме съжалявай!
Бъди до мен без измяна и лъжи….
Бъди този, за когото мога да умра.
Обичай ме- и силно, и нежно!
Или просто си върви…..




ЕЛА
Ела, когато сълзите се стичат,
а от болка не ти се живей.
Тогава ще ти дам любов и вяра,
една ръка в твойта ще те грей.

Ела, когато няма смях в душата,
а мъката те хвърля в пропастта…
Тогава ще съм истинска и мила,
една разкаяла се, жалка суета.

Измерения

-Бабо, не бива да влизаш. Ти не си материална!
- Ти като си материална, да не би да си идеална...
Събудих се от собствения си глас и затихващите стъпки на баба. Стори ми се, че чух и потропването на бастуна й. Не, не, просто сънувах...
Баба беше починала преди година, когато ми се яви за първи път. Имахме силна духовна връзка приживе и вероятно затова продължавах да я сънувам. Получавах напътствия от нея и водехме задочни спорове. Или не? На няколко пъти баба се намесваше решително в личния ми живот, но суетата и неверието ми пречеха да вникна в нейното измерение и да се вслушам в думите й.
Преди време се влюбих безпаметно. И опасно. Две семейства бяха на път да се взривят, а любовта разгромяваше разума. Една нощ баба ми каза:
- Стоян не е голямата ти любов! Има друга...
Отказах да тълкувам съня. Бях полудяла от емоции. Какво знаеше баба? Година по-късно се разделих със Стоян с гръм и трясък в стила на връзката ни, а сега не мога да повярвам, че съм имала нещо общо с такъв човек.
Когато се разболях тежко пак сънувах баба.Беше наметнала черна пелерина, вървеше напред и ме караше да я последвам. Не виждах лицето й, но знаех, че е тя и знаех защо ме вика. Тръгнах колебливо след нея, но тогава се появи майка ми, която ме издърпа настрана и заръча:
- Ти не си за там. Остани при нас! Останах.
Изживявах труден житейски период. Като всеки човек. Баба ме разходи насън из нейната вселена. Беше прекрасно. Почувствах се свободна. Така исках да остана при нея, но тя твърдо отсече:
- Не можеш! Не сега...
Събудих се в леглото си със същите тревоги, но с по-различна нагласа към тях. Знаех, че всичко е временно, но мисията ми на земята не беше приключила. Заех се да търся решения...
Наближава черешова задушница. От смъртта на баба ми изминаха 10 години, но тя не ме остави нито за миг да се почувствам сама и в безизходица. Зная, че бди над мен и ми помага. Просто трябва да се вслушам в думите й насън. Навремето не й казах колко много я обичам. Вече съм спокойна, че тя го знае. Ще запаля свещичка за нея и ще се помоля. Ще поискам и прошка. Грешни сме на земята и пътят ни е непрестанна битка. Трудно е. Самотно е. Понякога изглежда невъзможно. Страданието е част от пътя, който трябва да извървим. То ни прави по-добри. А когато приключа земните си дела има кой да ме чака. Дотогава ще се срещаме насън в едно измерение,където животът се слива с безкрая...

Реквием за щастието

Те са толкова малки и толкова истински:

1. БИЖУТО. Невероятно е, когато дъщеря ми сплете ръчички около врата ми в нежна прегръдка като скъпо бижу. Не, всъщност няма такова бижу, колкото и скъпоценно, което да замени това щастие...
2. “НАШАТА ПЕСЕН”. С мъжа ми сме на ресторант- вино, свещи, романтика. И изведнъж- не, не може да бъде! От радиото прозвучава “Запечатано в целувка” на Джейсън Донован- нашата сватбена песен отпреди 15 години. Знаем, че пее само за нас. И че няма случайности. Чета го в погледа на любимия...
3. ПАРФЮМЪТ. Истинска наслада е най-после да открия “моя” аромат- този, който с уханието на сандалово дърво, момина сълза и морски вълни ми нашепва за екзотика и любов на далечен остров. Да, това е моето малко вълшебство...
4. КАФЕТО. Пробуждане. Слънце. Топлина. И най-женското ми удоволствие- чашата с ароматно кафе в леглото. Защо ли усещането е неповторимо ден след ден?...
5. ПОЕЗИЯТА. Полунощ е. Любимите ми хора спят, а аз творя. На свещ. И на фона на “Легло от рози” на Джон Бон Джови. Разтърсващ блус,който изтръгва силни емоции и изливам душата си върху белия лист. Музата предизвиква експлозия от удоволствие...
6. ЛЮБОВНИТЕ ФИЛМИ. И романтични, и комични, и тъжни. Но толкова човешки. Потапям се блажено в тях и се разтапям от емоции...
7. ЦВЕТЯТА. Отглеждам си мини джунгла у дома. Зеленината ме успокоява, а пъстрите китки добавят цвят в ежедневието ми. Грижа се за тях с много любов, а те ми отвръщат с фойерверки от прелестни цъфтежи и ухания...
8. ДОМАШНИТЕ ЛЮБИМЦИ. Куче и две котки. Разбират ме без думи и ме обичат безусловно. А аз ги боготворя. Радост в къщи...
9. КНИГИТЕ. Това е друг свят, по-добър, в който обичам да се преселвам и да пътешествам с часове...
10. КАРТИНАТА. Нарисувана от най-великия художник на земята- детето ми. Тя съчетава всичко, което ме прави щастлива- дома, животните, цветята. Да живее изкуството! А отдолу- вместо подпис, просто пише: “Мамо, обичам те