Страници

16 септември 2010

Imagine....

Imagine that you had won the following prize in a contest:
Each morning your bank would deposit $86,400.00 in your private account for your use.
However,this prize has rules, just as any game has certain rules.


The first set of rules would be:
Everything that you didn't spend during each day would be taken away from you.
You may not simply transfer money into some other account.
You may only spend it.
Each morning upon awakening, the bank opens your account with another $86,400.00 for that day.

The second set of rules:
The bank can end the game without warning; at any time it can say,
Its over,the game is over!
It can close the account and you will not receive a new one.

What would you personally do?
You would buy anything and everything you wanted, right?
Not only for yourself, but for all people you love, right?

Even for people you don't know, because you couldnt possibly spend it all on yourself, right?
You would try to spend every cent, and use it all, right?


ACTUALLY, this GAME is REALITY!


Each of us is in possession of such a magical bank. We just can't seem to see it.
The MAGICAL BANK is TIME!


Each morning we awaken to receive 86,400 seconds as a gift of life, and when we go to sleep at night, any remaining time is NOT credited to us.
What we haven't lived up that day is forever lost.


Yesterday is forever gone.


Each morning the account is refilled, but the bank can dissolve your account at any time....WITHOUT WARNING.


SO, what will YOU do with your 86,400 seconds?


Aren't they worth so much more than the same amount in dollars?
Think about that, and always think of this:
Enjoy every second of your life, because time races by so much quicker than you think.


So take care of yourself, be Happy, Love Deeply and enjoy life!


Here's wishing you a wonderfully beautiful day!!!

Послание на деня

Представете си, че сте спечелили следната награда в конкурс:
Всяка сутрин вашата банка ще внася 86 400 лева в личната ви сметка за ваша употреба.
Но- тази награда има правила така, както във всяка игра има дадени правила.

Първите правила са следните:
Всичко, което не успеете да похарчите през деня ви се отнема.
Не можете да прехвърляте парите в друга сметка.
Можете само да ги харчите.
Всяка сутрин, когато се събудите банката отваря сметката ви с още 86 400 лева за този ден.

Следващите правила:
Банката може да прекрати играта без предупреждение; по всяко време може да каже:
Край! Играта свърши!
Може да закрие сметката ви и няма да получите нова.

Вие какво бихте направили?
Бихте си купили всичко, което искате, нали?
Не само за вас, но и за всички хора, които обичате нали?

Дори бихте ги дали и за хора, които не познавате, тъй като не бихте могли да ги похарчите само за себе си, нали?
Бихте се опитали да похарчите и последната стотинка и да използвате всичко, нали?

ВСЪЩНОСТ, тази ИГРА е РЕАЛНОСТТА!

Всеки един от нас притежава такава вълшебна банка. Просто понякога не я виждаме. ВЪЛШЕБНАТА БАНКА Е ВРЕМЕТО!

Всяка сутрин се събуждаме и получаваме 86 400 секунди като подарък от живота, а когато заспим вечер останалото време НЕ ни се прехвърля.
Това, което не сме изживели през деня е загубено завинаги.

Вчерашният ден е безвъзвратно отминал.

Всяка сутрин сметката се пълни наново, но банката може по всяко време да ви закрие сметката... БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

И така, вие какво ще направите с вашите 86 400 секунди?

Не струват ли те много повече от съответната сума в левове?
Помислете върху това и винаги помнете:
Наслаждавайте се на всяка секунда от живота ви, защото времето препуска много по-бързо, отколкото си мислите.

Затова- грижете се за себе си, обичайте и се радвайте на живота.

С това ви пожелавам един прекрасен ден!!!

10 септември 2010

Време


Времето безпощадно отминава. Помита мигове, дни, години... Остава свидни спомени за хора, които сме обичали и които вече не са сред нас. Времето не дава прошка. То следва неумолимия си ход и не се интересува от чувствата ни. Може да сме уплашени. Да страдаме. Да чакаме по-добър живот. И докато чакаме- времето минава. Бъдещето ни е неизвестно. С миналото отдавна сме се сбогували. Какво ни остава? Само тук и сега. Времето не знае да чака. Понякога просто ни се иска да забави темпото, да се насладим на мига, който вече е отминал. Живеем във филм на бързи обороти. Лица, събития, емоции прелитат през екрана на киното, наречено живот. Какво остава на финала? КРАЙ. До следващия филм... Времето е жестоко. Разделя ни с любими хора, които са осмисляли дните ни. Остава ни спомени и много тъга. Безвъзвратно отминалите дни отекват в пустотата на душата и молят за още малко време. То никога не стига. Времето е необходимо, за да изживеем любовта, да усетим щастието на подарените дни и да се порадваме на слънцето, цветята, децата... Имаме ли време? Кой да ни каже? Колко и докога? Всекиму според книгата на съдбата- каквото е писано, това е. Нека да не стане твърде късно за нещата, които имаме да свършим. За емоциите, които са ни отредени да почувстваме. За любовта, която очакваме да озари дните ни. Време има... Или не? Заплетени в лабиринта на ежедневните задачи забравяме, че времето е дефицитна стока. Понякога го пилеем неразумно, друг път не ни стига. Искаме да се порадваме на розите и стискаме стъблата с бодлите... Кървим. Но продължаваме напред. Времето никога не се връща назад. Втори дубъл няма. Всеки миг изтича през пръстите ни и е изгубен завинаги. Пощади ни, време! Поспри за миг. Дай ни силата да разберем, че не сме вечни. Подари ни хубав филм и ни остави да му се насладим до края! Да натрупаме достатъчно спомени за безкрая...Да бъдем смели в лицето на смъртта. Да живеем така, че да не съжаляваме за нищо. Да се порадваме на изгрева, да дочакаме залеза. Време.... Дано те има! Сега и завинаги.

08 септември 2010

Сбогом, лято!


Отлетя в лъчите на слънцето горещото лято на любовта. Изпариха се цветовете в дъгата на тропическите дъждове, които отмиха и последните летни дни. Красиво, пъстро, синьо лято... Лятото на щастието и приключенията, на емоциите и жарките дни. Отминаха и нощите под открито небе, посипани със звезден прах. Лятото на новите дела, слънчевите усмивки и безкрайни купони остана само спомен. Някои пораснаха, други остаряха. Роди се нов живот, а на други това лято бе последно на земята. Вечният кръговрат! Имаше и обич, и страсти, и малко сълзи... Земята се нагорещи под палещите лъчи, а дъждът се отложи за есента. Беше и горещо, и бурно, и силно. Като в страстно танго лятото ни завихри в своя ритъм, развъртя ни и отлетя надалеч. Остави ни тръпката от горещите нощи и обещанието за вечност. Дали ще го изживеем пак? Животът е миг, а лятото прашинка в мига. Грабнете прашинката и я скътайте в спомените си. Нека тя ви топли през дългите студени зимни дни. Спомнете си слънцето и мислено се потопете в него. Сънувайте морето и прегърнете вълните. Мечтайте за зелените гори и планинския бриз. Притворете очи и пуснете отново филма на лятото- картинки от екзотични места и разгорещени чувства ще ви прошепнат емоцията на отминалите дни. Беше прекрасно. Беше неповторимо. Също като животът. Сбогом, лято!

07 септември 2010

За браковете


Днес получих странно писмо във фейсбук. Една млада жена ме уведомяваше защо е решила да се раздели със своя съпруг. Причините бяха импулсивно нахвърляни, като се изтъкваше основно безпаричието и някои други личностни конфликти. Не й отговорих. Всяка история има две страни. В брака е излишно да се намесва трети, да съди или да дава съвет. Всеки е убеден в правотата си, но крайният резултат е едно разбито семейство. Тъжно... Замислих се защо много хора днес не са склонни да отстъпят от вижданията си, да направят компромис и да глътнат егото си в името на любовта. Нали са се обичали? Взели са се и в здраве, и в болест, и в щастие, и в бедност... Няма лесна рецепта за успешен брак. Но има основни неща, като обич, доверие, уважение, зачитане личността на човека до нас. Когато липсват тези неща изплуват лошотията, агресията, алчността, нетърпимостта към любимия. Лесно забравяме откъде сме тръгнали и накъде вървим. Твърде бързо зачеркваме семейния живот, убедени в собствената си непогрешимост. Дали е така? Преди да започнем да обвиняваме, вгледахме ли се вътре в себе си, потърсихме ли нашата вина? Само слабите хленчат и се оплакват. Силните търсят решение на проблема и запазват достойнството на човека до тях. Да, трудно е. Но кой ви е обещавал безоблачно бъдеще? Нима не сключихте брак с любовта на живота си? Нима не го обичахте такъв, какъвто е? Защо тогава решихте, че трябва да го промените, за да отговаря на новите ви изисквания? Къде отиде вярата в доброто у човека, къде се изпари любовта? Намесват се пари, роднини, битовизми.... Нищо чудно, че младите бягат от брака, като дявол от тамян. Затрудняват ги отговорностите, работата, компромисите. Лесно се обвинява, трудно се признава собствената вина. И остава поредното дете, което ще расте без двама родители. Струва ли си войната? Не мисля... Бракът е обещание за вечност. Не го захвърляйте с лека ръка. За да не изхвърлите и щастието си. Ако въобще го е имало.....

28 август 2010

Честит Рожден Ден, Деси!


Честит Рожден Ден, моя пораснала любов! Моя радост, съдба, сълза и мечта. Благодаря на Бог, че те има. Благодаря на Богородица, че бди над теб и те пази. Животът е толкова прекрасен с теб. От мига, в който те прегърнах- мъничка и нежна- знаех, че това е любов завинаги... Паметна дата- 1.09.1993 година. Цифрите са статистика- 3.300кг, 52 см. За мен това са магически кодове на една сбъдната мечта. Една благословена дата, когато най-после можех да те прегърна и да ти кажа колко много те обичам. Гледаше ме доверчиво с най-сините очи, които съм виждала. Страхувах се да те оставя, да те изпусна от поглед. Исках този миг да продължи вечно... Исках да изкрещя на глас и да кажа на целия свят: Хей, хора, имам дъщеря! Беше станало чудо. Молитвите ми бяха чути. Тогава разбрах какво е истинско щастие. Не можех да откъсна очи от теб. Вече не бях сама. Имах теб, мое малко, голямо момиче. Сълзи и смях се сливаха в благодарствен стон. Чувствах се благословена, погалена от съдбата. Ти си слънцето в дните ми и звездите в нощта. Ти си любовта, надеждата, животът ми в една вълшебна приказка. Порасна, мое слънчице. Научавам се да свиквам с това. Днес ставаш на 17. Толкова си прекрасна. Голяма си, красива, умна и лъчезарна. Но там някъде, в блясъка на очите ти, проблясва спомена от малкото ми бебче, което гушках като скъпоценен дар и което ми показа любовта. Заради теб животът е песен. Заради усмивката ти забравям трудностите. Заради звънкия ти глас ставам посред нощ и съм готова да тръгна към... луната! Благодаря ти, че ме избра да бъда твоя майка. Благодаря ти, че сбъдна мечтата ми да имам дъщеря. И благодаря за любовта, с която ежедневно ме даряваш... Не успях да ти дам всичко, което исках. Много пъти бърках и страдах заради грешките си. Много нощи плаках от безсилие да бъда майката, коята заслужаваш да имаш. Ти прости и грешките, и страховете ми, и паденията. Благодаря ти, че разбираш майчините изблици на обич. Смешни, понякога жалки, но винаги до болка искрени. Породени от любов. Някой ден ще излетиш от семейното гнездо, ще разпериш криле и смело ще поемеш по своя път в живота. Защото ти си такава- силна, смела, добра. Ще се радвам на успехите ти и ще се моля да бъдеш щастлива. Ще съм благодарна да мога да виждам лицето ти, да гледам как вървиш уверено към своите цели и сбъдваш мечтите си. Бъди здрава, бъди щастлива! Бъди винаги обградена от много обич и нека Бог те пази! Най-хубавото нещо в живота ми си ти. Дай Боже да имам радостта да те видя с твоя рожба някой ден. Какво по-хубаво от това? Вълшебен ден..... Честит Рожден Ден, мило мое момиче! Честит Рожден Ден, Деси! Да бъде! Амин.

24 август 2010

Спомен или не?


Познавам те отдавна. От предишен живот. В мига, в който те погледнах знаех всичко за теб. Усещах те. Обичах те вече...Така не може да се влюбиш в непознат. Безпаметно. Били сме заедно и преди. Като какви? В сегашния живот нямахме вариант “съпрузи”. Само една изпепеляваща любов, която трябваше да изживеем докрай. Любов, прекъсната в мига на една отминала смърт... Връхлетя ни като ураган. И нова, и позната. Дежа ву? Не мисля. Емоциите, еуфорията, болката бяхме срещали преди. Някога ни е разделила смъртта. Сега ни раздели страстта... Осъзнатата раздяла боли.Кой беше казал, че най-трудно е да постъпваш правилно? Да не нараняваш други чрез своето щастие? Нямахме избор преди. Смъртта сама ни избра. И ни захвърли в небитието в очакване, в дълго очакване до....следващата среща в този живот. Ала срещата закъсня. Безумно закъсня. Как е възможно любовта да идва в най-неподходящия момент? Твоите деца, моите деца...Твоята жена, моя мъж...Една безкрайно закъсняла любов! Но толкова истинска и жива. Усещах я дълбоко в себе си, чак в клетъчната памет. Защото никога не бе умирала. Унесена в дълъг сън, изригна още по-мощно и безмилостно от преди. Как да я скриеш? Как да излъжеш, че не съществува? Тя бе навсякъде- в очите ти, в смеха и в сълзите, в погледите, които се вкопчиха и потънаха един в друг...Неизбежна любов! Позна ли ме? Гласът, ласките, целувката? Сливането в едно? И преди съм те прегръщала. Не бих могла да те забравя. Били сме заедно цял живот преди. Как да зачеркна годините в сърцето си? Всяка една е оставила своя отпечатък там във вечността. Къс по къс любовта взе своя дан. Невъзможната любов разболява. Разкъсва сърцето. Съсипва мозъка. Живееш.... За какво? Докога? Болката пречиства душата. Както водата отмива греховете на тялото. Не ни е писано да бъдем заедно. Негова Воля. Но беше красиво. Докоснах се до светлината. Усетих магията на вечния кръговрат. Къде бяхме? Докъде стигнахме? Изживяхме своята приказка. Изгоряхме в любовта. Тя ни даде света в длан и ни отне...всичко. Заради такава любов си струва да умреш.

23 август 2010

Вик


Майка и татко се разведоха преди три години. Мама отиде да живее при друг мъж и вече са семейство с дете. Татко не страда дълго и също се задоми отново- за млада хубавица, която наскоро му роди дете. Тъй като парите никога не са били проблем за тях, всеки се премести в ново жилище с новата си половинка, а старото “семейно” гнездо оставиха на...мен. Прецениха, че няма да се чувствам комфортно нито при единия, нито при другия, а и не било редно да ме отделят от приятелите и съучениците, с които съм израсла в квартала. И така- миналото лято се озовах съвсем сама в луксозния ни тристаен апартамент, оборудван с всички екстри. Разбира се, пари не ми липсваха. Даваха ми даже повече, отколкото можех да похарча. Около месец вилнях като невидяла по магазини и дискотеки, освободена от родителски контрол, но после взе, че ми писна. Най- страшно беше, когато оставах съвсем сама нощем и дълго не можех да заспя. Не ме беше страх от крадци- блокът ни се охранява денонощно, но се чувствах най-самотния човек на земята. Телефонните обаждания от нашите постепенно се разредиха. В новите им къщи плачеха нови бебета, а моя плач не достигаше до тях... Според тях вече бях “голяма” и ми бяха гласували “доверие” сама да се грижа зе себе си. Всъщност аз това го мога. От малка съм самостоятелна. Но ми липсва обич и топлина. Искам като се прибера някой да ме чака, да ме прегърне и да ме попита как ми е минал деня. Празни мечти! Вече знам, че никой не ме обича. Приятелите ми са далеч по-бедни, но имат родители, които се интересуват от тях. От мен никой не се интересува. Нямам баби и дядовци. Наскоро посегнах и към наркотиците. Какво блаженство да забравиш за няколко часа, че на никой не му пука за теб! Татко само се обажда да ме пита трябват ли ми още пари. Понякога ми иде да изкрещя: “Не, не ми трябват пари! Мразя парите! Искам любов и внимание!”... Ала кой да ме чуе? Започнах да водя полов живот с по-възрастни мъже. Така поне за малко се чувствам желана, макар и не обичана. Много добре разбирам, че виждат в мен едно красиво и сексапилно момиче, което става за неангажиращ секс. И нищо друго. Мразя целия си скапан живот! Приятелите ми завиждат, че мога да ходя, където си искам и да правя, каквото си искам. Никой не ме контролира. Всички те имат вечерен час и родителите им се грижат за тях. За мен кой го е грижа?! Цяла нощ да не се прибера- какво от това? Никой няма и да забележи. Една съседка искаше да се обажда в социалните служби за мен, но татко разбра и я заплаши да не се бърка. Хората ме гледат със съжаление, но никой не смее да предприеме нещо. Страх ги е от връзките и парите на нашите. А и на мен вече ми е все тая. Не ми пука за училището. Развалих си успеха, макар че уча в елитна гимназия и винаги съм била отличничка. Единственото спасение виждам в наркотиците и, донякъде, секса. Какво друго да правя? Помолих мама да се преместя при нея, но тя каза, че няма да е удобно. Татко също не ме иска. Даже ми се скара да не се лигавя- нали ми бил осигурявал всичко! Другите момичета можели само да мечтаят за живот като моя. Да, бе, да! Не го искам тоя живот! Искам да умра! Няма сили повече да доказвам, че съществувам. Примирих се, че никой не ме обича и не ме иска. А не съм лошо дете. Бях послушна дъщеря. Даже не знам къде сбърках и за какво съм виновна, че нашите да се отдръпнат от мен. И на други деца родителите се развеждат, но не ги изоставят. Тежко е да си излишна при живи родители.Нямам желание да се боря. Те са по-силни от мен.Бих искала да заспя и да не се събудя повече. Може би някой ден и това ще стане... И кошмарът ще свърши! Дано да е скоро...

20 август 2010

Получател- неизвестен...


МАМО, наричам те така, защото нямам друга. И няма да имам...За добро или за зло ти си Единствената! Не зная защо си ме родила. Зная само, че ни си ме искала. С нещо съм пречела в може би не дотам подредения ти живот. Още като бебе си ме оставила в дома. Дали да ти благодаря за това? Да, защото там имах късмет и срещнах добри хора. Тези непознати се грижеха добре за мен и ме отгледаха. Вече пораснах- на 18 съм и ще поемам по своя път в живота. Още не съм сигурна накъде... Години наред лягам и се събуждам с мисълта за теб. Търся образа ти навсякъде- дори и в сънищата ми. Как ли изглеждаш? Дали приличам на теб? Аз не съм лошо дете. Не тая злоба в душата си и имам много приятели в дома. Те са моето семейство. Всички тук сме като братя и сестри, макар и различни. Просто съдбата ни е събрала да изживеем заедно участта си. Аз съм слаба и не много висока. Имам зелени очи и гъста тъмна коса. Кожата ми е бяла, но имам бенка на лявата буза. Дали и при теб е така? Сигурна съм, че си много красива. Зная, че бих била безумно щастлива да застана до теб, да ме прегърнеш и да кажеш: “Това е дъщеря ми!” Никой не ме е наричал “дъщеря”. Получавах и обич, и грижи, но не и от теб. Винаги те чаках. И се надявах. Смятах, че след време може и да се върнеш за мен- когато си подредиш живота. А аз щях да се опитам да намеря място в сърцето ти за мен. Мисля, че щеше да ме харесаш. Нямаше да ти преча. Може би съм плакала много като бебе и затова си ме оставила. Но вече не плача. И съм самостоятелна. Както разбираш, никой не ме осинови. Просто така се стекоха нещата. А днес, а утре, та така цели 18 години! Все се питам имаш ли и други деца. Мои братя и сестри. И дали понякога се сещаш за мен. Защото аз съществувам. Не съм нещастна. Обичам живота. Само че много искам и ти да присъстваш в него. Не ти се сърдя за нищо. Не те осъждам. Не те познавам, но те обичам. Ти си ми дала най-ценното – живота. Дори и никога да не се срещнем, ти ще бъдеш в мислите ми. Защото някой ден и аз ще стана майка. Бих искала да имам дъщеря. Зная само малкото ти име и ще я кръстя на теб – Светлана. Да е светъл живота й. Дано чрез нея открия онова, което ми е липсвало през всички тези години и да разбера значението на думичката “мамо”. Може би някой ден...
С обич, Надежда

18 август 2010

Майки и дъщери


Когато младото семейство Яна и Иван осиновиха Ния преди трийсетина година, не знаеха какво им предстои. Вълнуваха се, че и у тях най-после се чува детска глъч и бдяха над тъй дълго чаканато си съкровище. Обожаваха своята дъщеричка. Ния растеше красива, но проявяваше по-особен характер още от малка, който гордите й родители отдаваха на капризите на възрастта. Все се надяваха, че ще отмине периода, хормоните ще се усмирят и ще се радват на своето пораснало момиче. Никога не скриха от нея, че е осиновена. От малка Ния знаеше, че е по-специална и че мама и татко са я взели от дом за деца, защото много са искали да си имат свое детенце. И умело използваше този коз, за да ги манипулира. Когато нещо й отказваха, испадаше в истерия и крещеше по тях:” Не ме обичате, защото съм осиновена! Мразя ви! Ако ме бяхте оставили сигурно щях да попадна на богати и свестни родители!” Родителите й притихваха и приемаха грозните обвинения като личен провал. Стараеха се във всичко да й угодят. Купиха й апартамант, плащаха й сметките, даваха й пари, за да си купува, каквото иска. Не бяха хора с възможности, но работеха много и даваха мило и драго, за да е доволно детето им. За съжаление, това почти никога не се случваше. Никога не чуха добра дума, не получиха любов или усмивка от Ния. Ходеше вечно начумерена, сърдита от сутрин до вечер на целия свят. Омъжи се рано, бързо се разведе, изгони родителите си от апартамента, който й бяха купили и ги принуди да живеят под наем, за да си води гаджетата вкъщи. Отказа да учи и започна работа като сервитьорка в малко заведение. Там се запозна с Николай- млад, интелигентен и разведен мъж с едно дете. Прибра го при нея и му роди дете. Малко след раждането заряза детето на отглеждане при майка си и тръгна по нощен живот. Първо изгони първородната щерка на Николай от жилището си, а малко след това и той си тръгна, омерзен от тежкия й и инатлив характер. Писнаха му скандалите, заповедите, вечното неудовлетворение.... Ния остана сама. Реши да си прибере детето, но след поредния побой над него, майка й го взе при себе си. Малката заекваше и плачеше от майка си. Баба й я прегръщаше и я даряваше с много любов. Детето й отвръщаше със същото...Болести мъчеха Яна. Имаше и сърдечни проблеми, и тежък диабет. Направи инсулт, а дъщеря й подметна, че май й е дошло време да напуска този свят! Яна преглътна и тази обида. Ходеше на дълги разходки с внучката си и се молеше Ния най-после да получи някакво просветление и да заживее в мир със себе си и с околните. Това така и не се случваше. След поредния скандал с дъщеря си за пари, възрастната жена предложи на съпруга си да си продадат къщата на село и да й дадат парите. Пък да прави, каквото иска. Само и само да ги остави на мира и да не малтретира детето си. Това нямаше особен ефект. На Ния все нещо не й достигаше.Все някой й пречеше да бъде щастлива. И си изкарваше дълбокото неудовлетворение от живота върху най-близките си хора. Яна дълго размишляваше върху проваленото си родителство и все не намираше отговор на въпроса”Защо се случи така?” Гените ли бяха виновни или възпитанието? Откъде тази омраза в дъщеря й към тях? Стоеше будна нощем и гледаше в тавана, а отговорите все не идваха. Наскоро ми каза, че вероятно е сбъркала, като е осиновил Ния....После силно се разкая за думите си. Молеше Бог за прошка. Дали така лесно щеше да се откаже от Ния, ако й беше биологично дете? Защо това момиче така и не прихвана поне малко от благия им нрав и трудолюбие? Животът не винаги ни предоставя най-правилните решения. Яна реши да гледа внучката си и да не задава повече въпроси. Ния й я остави с облекчение. Сега вече можеше да си поживее на спокойствие, далече от „дъртаците” и „мрънкалото”. Как точно си представяше живота, никой не разбра. Не се обаждаше, не питаше за детето си. Баба и внучка си живееха кротко и в разбирателство. Детето беше много привързано към тях. Непрекъснато ги прегръщаше и им казваше колко много ги обича. Това донякъде стопли изтерзаната душа на Яна. Макар и късно, беше получила любовта, за която цял живот копнееше...Болката си потискаше и не говореше за Ния. Последното, което чу за нея е, че е заминала в чужбина с някакъв мъж. Не се обади, за да се сбогува с тях. Нямаха какво повече да си кажат. Наскоро срещнах Яна- остаряла, но с блясък в очите. До нея подскачаше внучката й и често я прегръщаше. Попитах я как е. „ Добре съм. Нали знаеш- майчини неволи....” Нямаше упрек, нямаше съжаление. Такива са майките. Дори и тези на „ничиите” деца. Майчината любов е вечна и не очаква нищо в замяна. Майките прощават всичко. И не кълнат съдбата, че ги е забравила. Нищо, че единственото, което са очаквали е зрънце любов....