Страници

16 ноември 2010

Реквием за една любов


Задъхана съм. И отмаляла... Но душата ми пее! Как обичам да съм с теб; телата ни да се сливат в блажена любов и да лежа в прегръдките ти... Нирвана! Паля свещ. Не искам нашата любов да изгори. Взирам се в пламъка- величествен и изправен; силен и властен. Точно като теб. Как стигнахме до тук? С какво заслужихме такава любов? Защо трябваше да мина през пламъците на ада, за да те открия и да те имам? Преди да те срещна живеех в пълен мрак. Лутах се сама и гневно търсих нещо или някой, който да ме съживи и да потуши пулсиращата болка в сърцето, в главата, в тялото... Бях само на 18, когато любовта ми зашлеви първата плесница. Не исках да живея без любов! А тя беше мъчение, тормоз, битка, ярост, страх, отвращение, измама, но не и любов. Колко неща се прекършиха завинаги тогава. После дойдоха и другите “любови”- все така преходни, повърхностни и болезнени. Истината е, че и аз не знаех какво искам. Но се уморих да страдам. Не обичах игричките на власт, вечните надлъгвания... Може би несъзнателно отблъсквах мъжете около мен, но дълбоко в изтерзаната си душа знаех, че все някога ще те срещна. Боже, колко късно го разбрах! Сляпа ли съм била? Или глуха? Или и двете? Къде отиде прослуватата ми интелигентност? Какво размъти мозъка ми до степен, та да те приема за даденост? Вече бяхме подписали брачния документ и се заредиха тягостни дни на скука, ядове и изгубени илюзии... Какъв кошмар! Не исках да живея така; не исках и да остарея така! Изнизаха се десет години. Представяш ли си- цели десет! Какво ставаше с нас? Къде приспахме страстта? И защо не се опита да ме задържиш; да ме вразумиш? Беше прекалено лесно. Качиш ли се на въртележката, няма слизане. Летиш, докато сама не те изхвърли от борда- изпита и зашеметена да си повръщаш в някой ъгъл... Лекомислено пропилях шансовете си. Забравих за теб, за нас, за обещанията ни пред Бога. Не, не съм била аз! Аз не постъпвам така. Сигурно съм изпаднала в остра амнезия, последвана от раздвоение на личността. И после какво? Бездна на отчаяние... Така ми се пада! Толкова ми се искаше да умра! Защо ли не умрях?... Паля друга свещ. Защото имах дете. НИЕ имахме дете! Четири години го чакахме това дете. Изплаках си очите от мъка. Безумно исках да родя. Колко лекари обиколих тогава- не искам да си спомням! Събуждах се в болка, очакване, разочарование... Времето ми беше враг. Намразих майките с колички и всички бременни. Вярвах, че това е заговор срещу мен. И се ненавиждах! Толкова силно, че едва ли някой друг би могъл да ме обича. Не успях да си простя. Не бях способна и да обичам... Кой да ме научи на безусловна любов? Всеки искаше нещо в замяна срещу “обичта” си. Така съм живяла. Но докога можеше да се живее на инат? И точно тогава забременях! Може и да е било на инат. Но на кого му пука? Беше чудо! Беше невероятно! Научих какво е любов. И получавах любов в огромни дози- толкова много, колкото не бях и сънувала в целия си измислен живот. Заради детето оцелях. Сърце не ми даваше да я оставя сама, без майчина ласка. Как да я лиша от щастие? С какво право да я обрека цял живот да ходи с наведена глава и да проси обич? Не! Не исках да има моята съдба. Нямах сили да я зарежа на произвола на природните стихии. Веднъж вече ми разкъса утробата, напирайки към първата глътка въздух. А после редовно ми късаше сърцето... Любовта задължава! Не може да изоставяш тези, които обичаш. Непростимо е. И какво като останах жива? Кой го е грижа? Само да можех поне малко да се заобичам... За да ме обича и друг. Детето имаше нужда от мен. Но аз имах нужда и от още нещо. Да, бе, да! Какво още? Ламя ненаситна! Цял живот съм била недоволна от всичко, а после се чудя защо нямам приятели, мечти и успехи. Като забравена от Бога! Не, Бог не забравя чедата си. Виж, изчадията... Пак се започва. Е, не съм чак толкова лоша. И аз съм дете на Бога. Поглеждам се в огледалото. Ужас! Колко съм остаряла... Къде ли не ме е лашкал вятъра? Години наред не знаех що е дом и родина. Дали не ме наказват за прегрешения от минал живот? Не ми се мисли за това... Имам аритмия. Вечно бързах. Закъде? И защо? Сега не ходя никъде. От години съм се вкопчила в дома си като удавник за сламка. И пак сънувам стария кошмар- събирам багажа, сбогувам се с всички, но, убий ме, не знам къде отивам. В къщи е най-безопасно. Заградила съм се със свещи, икони и талисмани. Ако можех и душата си да барикадирам срещу външния свят! Не мога. Тя си има собствен ход. Денем дреме със спокойствието на тенджера под налягане, а нощем витае в астрала. Все не успявам да й угодя. Говоря й, увещавам я, повтарям й, че всичко ще е наред. Абе, кой ме слуша! Реша ли да я надвия ме стяга като в менгеме, за да ми напомни, че е по-силна от жалките ми телеса. Тръшва ме безпомощна на леглото и сама не мога да си отговоря дали не е по-добре изобщо да ме няма. И къде ще отида? Ами, ако няма рай? Глупости! Разбира се, че има. Не, няма да позволя да ми отнемат и вярата. Все още вярвам- понякога така силно, че боли! В храма се успокоявам. Не си внушавам. Наистина ми става леко. Дори за миг ми се струва, че съм щастлива. Даже вярвам, че имам ангел-пазител. Така е. Иначе отдавна да съм поела към неизвестното. Може би ми се дава втори шанс. За какво ли? Ще трябва да разбера. Иначе нямаше да се родя. И без това не са ме искали. Родена съм на кармична дата- според числата имам тежка мисия. Като чи ли не знам! Аз съм си я избрала такава. Защото съм силна. Още горе, докато съм нареждала житейския си пасианс съм предвидила всичко- и мъката, и болестите, и страданието. Вярвала съм, че ще се справя. Може би пък се справям? Знам ли... Е, не съм отличничка на житейската писта. Но детето казва, че съм най-добрата майка. Миличката, тя! С кого ли ме сравнява? Искам да й подаря целия свят. Каква тъпота! Дано има повече късмет от мен. Родих я на хубава дата. Знам, че ще е добре. Но по-важно е да е щастлива! След нея нищо друго не родих. Не ми и трябва. Нямам повече запаси от любов. Нали навремето ги изхвърлях в изобилие за щяло и нещяло? Глупостта не ходи по гората... Що за суета? Като млада исках всички да ме харесват.... Дреме ми за всички! Луди около мен, колкото щеш! И те ще изтрезнеят някой ден. Късничко разбрах, че любовта не е непременно лудост, но по-добре късно.... Добре, че остарях, та и малко помъдрях. Знам си мястото. Трудно е да избягаш от закодираните правила. Осъзнавам колко е важно да върша добрини. Да разпознавам доброто от лошото. Знам, че Той ме гледа. Нямам право на повече грешки. Разкаях се. Сега трябва и да си простя!
Свещичката продължава да гори...Хващам парцала и изтривам мръсотията от дома. Ненужните вещи изхвърлям като ненужни спомени. Не искам да живея в миналото. Незнам какво ме чака утре. Май ще се окаже, че само днес има значение. Детето е до мен. Мъжът ми ме прегръща. Обичат ме. Богородица ме гледа благосклонно от стената. Пламъкът ме топли и разпръсква светлината около мен. Хубаво ми е. И на душата, и на сърцето. Любовта е жива. И е вътре в мен. Дарявам я без страх. И получавам любов. Щастлива съм! Друго не ми трябва. Всичко си имам... Освен- къде е виното? Кръвта на живота. Ето го. И кристални чаши за двама. Отпивам глътка червено вино. Тя е като първата целувка. И като истината. За да я усетиш, първо трябва да ти загорчи... Но е вкусна- като любовта. И тръпчива- като прошката.
Погледни ме. Обичай ме. Бъди до мен. Да изпием виното на “екс”. Да отпразнуваме оцелялата любов...

14 ноември 2010

Коледни Заговезни


Днес е Коледни Заговезни. Започват 40-дневните пости, предшестващи Рождество Христово. Време за пречистване и на тялото, и на душата. И най-вече на мислите ни, с които предаваме енергия в света. Време за размисъл, за смирение, за молитва. Да ни прости Господ греховете. Да ни помогне да пречистим душите си, за да сме отворени за Божията промисъл. Да се помолим да ни опрости волните или неволни грешки. Да очистим душата си от негативизъм и лоши помисли. Нека има повече светлина в душите и в живота ни. Светлина, която да раздаваме на хората около нас. Да си помагаме и да подаваме ръка на бедни, болни и нуждаещи се. Той пожела да живеем в мир и хармония помежду си. Дали успяваме? Намираме ли място в сърцата си за други? Търсим ли разбирателство и помирение с другите? Можем ли да бъдем добри? Да сме безкористни в чувствата и отношенията си с ближните? Времето ни на тази земя е прекрасно, но и ограничено. Някой ден всички ще се завърнем в небесното царство и ще разберем какви сме ги вършили тук. Дано не се срамуваме от себе си. Сега е време да се замислим върху земните си дела. Накъде вървим? Как се държим? Какви мисли ни спохождат? Какво говорим?...Никога не е късно да се поправим. Да се обърнем с любов и доброта към света. Да бъдем хора. Все прости неща, но понякога трудно изпълними. Днес ще запаля свещичка в храма. И ще поискам прошка. След това ще изрека молитвата си. Знам, че тя ще бъде чута. Остава да се постарая да изпълня и постите със смисъла на всеобхватната Божия любов... За да ни има и да сме щастливи в днешния ден.

10 ноември 2010

За сираците и домовете


Напоследък се появиха доста негативни реакции спрямо благотворителната кампания на "Великолепната шесторка" по ЬТV. Стигна се дотам от телевизията едва ли не да се оправдават защо са предприели подобно "обречено" начинание. Във форумите бълват призиви срещу поредното измислено начинание... Като зрител, майка и гражданка на страната, в която живея и където смятам да остана бих искала да изразя своето становище по проблема.
Изцяло подкрепям инициативата на предаването, пускам СМС-и и се възмущавам от репортажите за условията, при които живеят децата в домовете. Това достатъчно ли е? Едва ли. Дали помагам с нещо? Не мисля. Очевидно за подобно начинание трябват пари. Много пари. Тези пари трудно се събират от хората, поради всеобщата беднотия на народа. Нормално е в такива случаи да се запитаме къде е държавата и защо е абдикирала от задълженията си спрямо бъдещето си- децата? Защото всички знаем, че без деца няма бъдеще тук. Децата ни напускат страната в търсене на нормални условия за живот, а тези, които остават има тепърва да се борят с бюрократичните недомислици у нас.
Пари за домовете за сираци няма. Всяко дете заслужава семейство! Как да му го осигурим? Хората трудно отглеждат собствените си деца, трудно им осигуряват качествено образование, здравеопазване и работа по-нататък. Същевременно, за да станеш приемен родител има доста тромави и сложни процедури, които биха отказали от начинанието и най-големите ентусиасти. Има и 300 000 бездетни семейства, които нямат пари за ин витро процедури и с години се блъскат в сложната дилема- да родят или да осиновят? За съжаление, и двете процедури са еднакво тежки и понякога невъзможни. А домовете продължават да се пълнят с деца, които биват изоставяни ежедневно.... Въртим се в някакъв порочен кръг с години, от който като че ли няма изход.
Предлагам да се създаде по-гъвкава система за желаещите да осиновят дете. Нека процедурата става по-бързо и без излишни формалности, за да могат желаещите да имат дете да не се отказват. Да им спестим войната с бюрократичната машина- така ще имаме повече щастливи семейства и по-малко деца в домовете. За желаещите да станат приемни родители да има по-качествен и бърз контрол, но без в момента действащите задължителни курсове за гледане на деца. Нали никой не си мисли, че едномесечен курс може да те научи да бъдеш родител? Това е умение, което се усвоява цял живот.Понятието "временно" семейство също ми се струва неподходящо. Вярно, че всичко на този свят е временно, но все пак родителските грижи не бива да се окачествяват като такива. Това не е в полза на децата, които ще бъдат отглеждани в приемни семейства. И накрая- нека има силна превантивна дейност за тези, които искат да си оставят децата в домове поради невъзможност да ги гледат- На тях трябва да се помага. Да, оказва се, че да отгледаш дете в България е истинско геройство- това правят хиляди обикновени семейства всеки ден. За тях също трябва да се помисли. Очевидно ще трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Господ. Ако искаме да имаме бъдеще тук и децата ни да са част от това бъдеще.
Дотогава- малко или много всичко ще бъде проформа и с краткотрайни резултати. От което губим всички.

02 ноември 2010

Честит Първи Рожден Ден, JadieAngel!


Точно преди една година, на 2.11.2009г. с много желание и малко колебание създадох този блог. Измина година на творчество, нови приятели и много положителни моменти с JadieAngel. Равносметката? 260 лични публикации- проза, стихове, статии в различни сфери- литература, психология, автобиографични есета на английски. Навремето имах дневник, в който вписвах творенията си, сега имам този електронен дневник, в който мога да давам воля на литературните си наклонности.
За хубавите емоции с блога, за щастието да твориш, за възможността да публикуваш мисли, идеи и случки- за всичко това благодаря!
Чести Първи Рожден Ден, Jadie Angel! И до много нови срещи!

29 октомври 2010

Приятелчета










Мисли....


Поредната трудност в живота. Пречка, проблем или дилема. Можеш да се бунтуваш, да се ядосваш, да беснееш. Да си нарушиш спокойствието, съня, здравето дори. Но можеш и да приемеш нещата, които не можеш да промениш такива, каквито са. Да се оставиш по течението, да се отпуснеш и да си кажеш: "Каквото е, това"... Какво ще избереш зависи само и единствено от теб. Трудностите не се променят, те ни съпътстват цял живот. Може да се промени само отношението ни към тях, начина на възприятие. От това зависи спокойствието ни и бъдещата хармония. Всичко в живота е някакво изпитание, своеобразен вид урок за нас. Дали ще съумеем да разберем посланието е въпрос на личен избор. От нас зависи да се оставим на житейската река да си тече свободно без да й се противопоставяме непрекъснато, да се тръшкаме и ядосваме. Понякога нещата просто се случват, въпреки нас или именно заради това. Оставете живота да си върви по своя коловоз. Качете се на влака и пътувайте спокойно, наслаждавайки се на гледката. Не изпускайте приключението, заради своето неудовлетворение. Всичко тече, всичко се променя... Поемете смело по пътя и вярвайте на машиниста. Той знае накъде ви води и бъдете сигурни, че ще стигнете дотам, с или без нерви. Изборът е ваш. Хубаво е да ви е леко на душата и светли мисли да нахлуват в съзнанието. Не прогонвайте красотата от живота с негативизъм, не си почерняйте деня с отрицателни мисли. Просто се оставете на спокойствието и разрешете на щастието да ви споходи. Да бъде светлина в мислите! Любов в сърцето! И спокойствие в душата! Амин

27 октомври 2010

Без правила


Далеч отхвръкна радостта,
дървета брулени събра...
Остана спомена зловещ,
проклинащ тъжната съдба.

Изгубих битката отдавна,
не намерих смелостта
Да надвия злите сили-
това ли ми е участта?

Отредиха ми- изгубена
на житейската морава.
Победиха ме по-силните,
Мечтите тънат в забрава...

Играта е без правила,
Лекувам рани от войната.
Не станах победител, не
се смили над мен съдбата.

Не помня вече ударите зли,
За истината всичко давах.
Огъвах се като при буря-
но след това отново ставах.

Животът е без правила,
Загубите се ширят навред...
Не е важно, че ще падаш,
а как ще продължиш напред.

22 октомври 2010

No answers


So many questions and no answers....Did I do something wrong? Am I being punished for past deeds or is this just the portion fate has handed out to me? Did I chose to live the life I have or is it all previously planned from above? Why do we suffer and carry on as if nothing ever happened? Why do we lose people we love? Why is it that despite our belief in the heavenly father, we still feel vulnerable in the face of fear and cruelty? Why does life seem so unfair at times when it is supposed to be a wonderful experience? Why does love hurt? Why do we remain under the influence of the past when there are times it should be forgotten? Why do we worry about the future when it really isn't up to us to control it? Or is it? What are the results tomorrow of our activities today? How can we change our thoughts and channel them into positive paths only? Why do nice people take a toll in life while others who never give a damn about anything or anyone seem happy? Is that the way it should be? Why do I feel sad about things I can not change? Why is it so difficult to accept the reality of life when things go wrong? How can I find the strength to really forgive the pain that people I love have inflicted on me? How can I forget all my past mistakes and not let them affect me anymore? Why is there such a huge void between what I am and what I wanted to be? Why does life throw us in situations we obviously aren't equipped to handle? What if we are unable to learn our lessons from them? Will we ever get a second chance to make amends- in this life or the next? Will this life span be enough for all the things we dream of doing? Why are we unable to fulfill our wishes? Is that some kind of a revenge? Do we deserve it? Was I bad? Did I expect too much from life? Is that why I have to pay such a high price for my greed? Or was I just plain meek and incompetent? Am I right to accept my fate? Could I have had a better life? Could I have lived the way I wanted to had I been a better person? Am I being selfish? Does God love me? Am I doing the right thing in believing my prayers will see me through all difficulties? Am I being merely foolish? Should I make more of an effort to come to terms with what I have to deal with? Will I be happy? Will my family be fine? Will we be together for long... Will we be blessed?
How I wish I knew the answers!

19 октомври 2010

Ако...


Ако беше сред нас щеше да имаш 70-годишен юбилей. Щяхме да се съберем да полеем щастливото събитие, да се повеселим и да се почерпим за твое здраве. Уви, не дочака този миг. Отлетя в небитието и остави мъката да ни стиска за гърлото на празници и делници... Ако беше тук животът щеше да е по-светъл, по-лек и хубав. Щеше да раздаваш безграничната си любов, да ни разсмиваш и да се грижиш за нас- така, както правеше цял живот. Няма те на този ден. От каменната плоча грее усмивката ти, така обичана и жадувана, а сълзите текат на воля.... Липсваш ми. Студено е без теб. Тъмно е. Мрачно е и в душата, и в сърцето. Липсва ми гласа ти, прегръдката, усмивката, всичко, което беше ти. Ако имаме друг живот искам пак да те срещна там, отново да ми бъдеш баща и да се радвам на безгрижните и обични дни, с които ме дари... Сърцето не знае забрава. Ти си в мислите, в сънищата и в спомените ми. Бих искала да знам дали ни гледаш, дали знаеш какво чувствам, дали виждаш колко непохватно се справяме без теб. Ако беше тук, щеше ли да се гордееш с мен? Ако можеше да ми кажеш нещо, какво би било то? Ако имахме право на още едно желание, можехме ли да надхитрим смъртта... Тя идва, когато си иска. Няма подходящ момент. Идва, отсича и си заминава. След нея остава хаос и разруха. Не зная как да се справя с промените, трудно ми е без теб. Опитвам се да продължа нататък, но се лутам сред сковаващата мъка и безвъзвратно отминалия живот... Не зная как си, от какво имаш нужда. Ако можех да те видя само още веднъж.... Ако имах право на още една прегръдка, един последен разговор.... Самотата стана навик. Искам да отпразнувам миналото, което имахме. Искам да намеря утеха сега... Занапред не знам какво ме чака. Днес си спомням твоя живот. Днес си мисля за теб. Обичам те. И искам на глас да изкрещя: Честит празник, шампионе! Дали ще ме чуеш? Дали....
http://www.youtube.com/watch?v=FawuatDinR8&feature=related