Страници

19 юни 2011

Дървета и корени


Да живееш като дърво без корен е трудно изпитание. Да искаш да пораснеш, да разлистиш величествени клони, да хвърлиш тежка сянка и да красиш света с присъствието си- докато поредната прищявка на вятъра не те откъсне от мечтите ти... Без корени не може. Те са като спомените от усмивката на мама, силната прегръдка на татко и уюта на родния дом. Те са аромата на полските цветя навън, приглушената светлина вечер и целувката за лека нощ в далечното детство. Дърветата растат най-добре на родна земя. А какво да кажем за онези дървета, хвърлили корени на чужди земи, брулени от бури и удряни от градушки в отчаяните опити да се задържат на негостоприемната земя... Стоят красиви, но безпочвени. Крехки, несигурни и податливи на капризите на времето. Неслучайно не виреят там. Всяко дърво си има запазено местенце във вселената, там тежи на мястото си, пуска корени и се радва на дълголетие. Радва и околните със своята красота, отглежда буйна растителност и дава плод. Живее до дълбока старост и надживява времето..... Колко красиви, стари дървета има у нас! Колко гори, прегърнати от вековни дървета радват окото и успокояват сетивата. Нашите дървета! С дълбоки корени, силни и непоклатими пред всякакви природни катаклизми. Дърветата излъчват гордост и величие, спокойствие и много красота... Как ми се иска да няма нито едно дърво без корен! Мечтая да има много дървета по света, различни, буйни, странни, самотни, стари, отрупани с плодове или не, но винаги здраво вкоренени в земята. Тяхната земя! Там, където плодовете носят радост, а листата лекуват с мирис и зеленина.... Земя, където хората ги познават и обичат. Пръст, в която миналото е спомен от едно вълшебно детство. Дървета с корени... Дай Боже да ги има!

12 юни 2011

Бъдете!


Да сме здрави! Да има любов! Да се усмихваме по-често! Да се радваме на сбъднати мечти! Да има повече доброта сред хората и хубави мисли! Вселенската благодат е безкрайна и ни дарява с много обич и красота. Дано да имаме сетива за тях. Животът ни минава бързо, разнообразно, ту весело, ту тъжно. Нека се радваме на малките мигове на щастие! Всичко е сън.... Един ден ще се събудим и реалността ще е друга. Там горе всеки ще дава отчет за своите мисли и постъпки. Тук сме, за да се порадваме на живота, да се веселим и обичаме. За един кратък отрязък от време. Какво ни трябва? Доза здраве, една шепа добри приятели и щипка любов.... Какво да си пожелаем? Да не изпускаме мига, който идва само веднъж. Да се насладим на красотата на природата, да гребем с пълни шепи от даровете на живота. Да обичаме безкористно и да се оставим да бъдем обичани. Да вярваме в добрата промисъл и да се вслушваме по-често във вътрешния си глас. Навярно той е връзката ни с Бог. Да се молим за благоденствие. Поискай и ще ти бъде дадено! Да се стремим към мир, хармония и добър живот. Да помагаме и да сме състрадателни, винаги да помним, че сме човеци и божественото начало е в нас. Да не забравяме, че за всички божии създания има място под слънцето. Всички сме една слънчева искра от Божията любов...Боже, смили се над нас, грешните човеци, и ни помогни да вървим напред със смирение и мъдрост. Нека има живот, здраве, дълголетие и любов. Да бъде!

10 юни 2011

Черешова задушница


Задушница е. Православната вяра повелява да си спомним за мъртвите, да запалим свещичка на гроба им или в църква, да помълчим и да се помолим за спасението на душите им.
Рано или късно, всеки губи близък човек. Такива са законите на живота. Едни си отиват, други се раждат, житейският кръговрат продължава… Коленичим пред гробовете на свидните ни близки и се молим да ни простят грешките, обидите, недоизказаните думи, непоказаната любов… За да намерим и ние покой. Колко пъти, когато някой си отиде се сещаме за всичко онова, което сме могли да направим за него, но не сме успели, а вече е твърде късно? Животът ни завърта на въртележката си и с неимоверни сили се държим, за да не изхвърчим от борда. Оцеляването ни често е за сметка на изгубеното време за обичаните хора. Бързаме, борим се, състезаваме се на различни поприща, доказваме се, гоним целите си и рядко се спираме да помислим за какво всъщност ни е всичко това? Какъв е смисълът на суетата? На материалните придобивки? На служебното израстване? Казват, там горе има спокойствие и много любов. А аз си мисля, че повече от всичко, това са двете неща, които са ни необходим тук, на земята. Наскоро гледах един сеанс- две жени се опитваха да отгатнат колко дълго ще живеят. Замислих се дали искам да знам отговора на този въпрос и реших, че не е толкова важно колко дълго ще живея , а как ще живея и какво ще направя за хората през това време. Ще успея ли да помогна на някого в беда? Да се отърся от греховете си? Да си взема поука от грешките и да не се подавам на изкушенията? Да осъзная смисълът на собственото си присъствие на земята и да го оползотворя правилно? Все въпроси, на които ежедневно търся отговори….
Често се питам защо някои хора си отиват ненавреме от този свят. И остават толкова много болка и разбити сърца след себе си. Поговорих с един свещеник и той ми каза, че когато тялото не може повече да изпълнява мисията си на земята, душата отлита, за да продължава да бди над близките си и да им помага отгоре. Самата материя не е важна. Важна е мисълта, любовта и прошката. Често пъти здрави и силни млади хора напускат земния живот и се преселват в отвъдното. Няма утеха за покрусените близки, животът им като че ли губи смисъла си в този миг, и занапред. И все пак- православието ни успокоява, че Господ знае какво прави и някой ден ще разберем значението на тези тягостни времена… Дали това може да ни е някаква утеха? Всеки опечален е изпитал болката силно да желаеш да прегърнеш обичания човек и отчаянието, че това няма как да се случи. Не мисля, че времето лекува. Остава една празнота в душите, която нищо не може да запълни. Сякаш с починалия си е отишла и част от нашия живот. Когато мине малко време се запитваме как този, който вече го няма би искал да живеем. Дали ни гледа? Харесва ли му как продължаваме нататък; ядосва ли се на неспособността ни да преодолеем мъката и да бъдем силни отново? Помага ли ни по неведоми и невидими за нас начини? Иска ли да ни каже нещо?...
Случвало ли ви се е да сънувате нещо съществено, или да имате усещане, интуиция как да постъпите? Дали тези „видения” не са послания на починалите, за които вече няма тайни? И които се опитват да достигнат до нас на подсъзнателно ниво? Наскоро една ясновидка ме скастри: „Разбери веднъж завинаги, че няма смърт!” Може би не успявам напълно да се отърся от материалното, за да проумея пълния смисъл на думите й. А дали все повече хора не мислят като нея? Забелязвам, че напоследък на някои погребения хората не носят черно, не плачат и пускат любимите песни на починалия…. Сякаш приветстват живота, а не смъртта. Животът, който продължава, но под друга форма… Човешко е да се тъгува. Особено, когато мислиш, че никога вече няма да се видиш с обичаните хора. Дали е така? Нали ги носим в сърцата си и мислите си? А може би просто трябва да се научим да уважаваме и ценим самия живот такъв, какъвто се случва днес? Да сме добри с хората, да раздаваме щедро любовта си и да не си пестим силите, за да помогнем на някой.
Вярвам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-състрадателни и добри. Дали, ако възприемем смъртта като урок по хуманност, ще бъдем хора помежду си? А не стадо разярени, сърдити, злобни и недоволни люде?...
Ами, ако това е великият промисъл на живота? Изгубим ли човечността си, едва ли има смисъл да мечтаем за значими дела. Огледайте се и вижте как се държат някои хора около вас- на улицата, в автобуса, в магазина. Ужасявам се от грубостта и подлостта в отношенията, от злобата и омразата, които вилнеят наред….От ненавистта към ближния.
А там- на гроба, ставаме смирени. Осъзнаваме собствената си незначимост и слабост. Дали? Казват, че задушница е за утеха на живите….Да спрат, да помислят, да се опомнят. Някои житейски уроци са много трудни. Но без тях щяхме да останем мърша.
Нека днес сведем глава в памет на починалите. Утре ще отпразнуваме живота- величествен, красив и несломим…..Такъв, какъвто Бог е пожелал да бъде.

06 юни 2011

Звездна приказка


Иванка пристигна в столицата на 18 години- неграмотно, но усмихнато селско девойче с голями планове за бъдещето си. Първо си смени името- Иванка беше твърде обикновено име за необикновения живот, който й предстоеше. Предпочете да се назовава Станислава Станиславова, трето поколение софиянка, от богат и елитен столичен род... Едва ли някой щеше да тръгне да проверява биографията й, когато покори хай-лайфа. Истината е, че мисията се оказа трудна, макар и не невъзможна. Поради липсата на образование и почти всякакъв интелект, Слава се насочи към най-лесно достъпното средство за промяна на имиджа- парите. Не че ги имаше, но знаеше как да си ги набави. За целта се сближи с няколко заможни балъци, съдра им кожата и ги заряза да ближат рани и да сънуват креватните й подвизи. Да, парите й бяха нужни, но те не бяха самоцел. Слава се целеше нависоко. Искаше престиж, слава, социален статус, богат съпруг и обществено признание. Амбициите й не познаваха граници, а целта оправдаваше средствата. Момичето положи нечовешки усилия в постигане на заветната си мечта. След дългогодишно висене по всевъзможни барове и клубове за богаташи попадна на добра находка- млад, прилично изглеждащ бизнесмен, който не беше безразличен към прелестите й. Тук трябва да вметнем , че визията на Слава нямаше нищо общо с вида на Иванка. Младата жена беше усвоила до съвършенство умението да виси по цял ден в салоните за красота, да пазарува само бутикови дрехи и да се появява в обществото в целия блясък на новия си, лъскав имидж. Обектът на нейните чувства не можеше да остане безразличен към такава първична красота и маниери. Слава обожаваше да се появява в скъпарски издания и се скъсваше да дава интервюта за цените на тоалетите й, бижутата й и шопинг екскурзиите в Дубай... Надяваше се хората да й се възхищават и поне мъничко да й завиждат. Та нима тя не бе постигнала “американската мечта” на родна земя? Според ограничените й представи за живота едва ли имаше някой, който да не мечтае за лукс в неограничен вид. С надеждата да не изглежда прекалено елементарна в очите на хората, Слава си купи и диплома- за всеки случаи. Някои недобронамерени хора понякога я питаха за образованието й, но тя бързо и умело отклоняваше темата към поредната си шопинг бомба и щедро разтваряше вратите на гардероба си. А там беше като в покоите на Шехерезада- тузарски дрехи с петцифрени суми в евро. След години, ако напълнееше безумно, винаги можеше да ги разпродаде и с взетите пари да изгради модерни сиропиталища в цялата страна. Но- напълняването засега се отлагаше. Тя беше млада, красива, стройна и в разцвета на силите си. И искаше само най-доброто от живота. Защото го заслужаваше. И, разбира се, го получи. Омъжи се за своя избраник ( след като го разведе ) , роди детенце и заживя като в приказките. Оказа се, че бохемският живот й е в кръвта. Занизаха се бляскави и показни дни. Като всеки човек и Слава имаше своите проблеми- дали на следващото парти да облече роклята на Гучи или на Диор? А, може би, щеше да е по-добре да отскочи до Париж и да си купи нещо от новата колекция на Шанел? Трудно се взимаха подобни решения сред такова изобилие от фешън съблазни. Ами бижутата? Как най-добре да ги комбинира, за да покаже на всички, че имаше по много и от всичко без да изглежда кичозно? Сложни дилеми... Знаеше, че родените аристократи не парадират с богатството си, но все пак тя си беше от село и не виждаше причина да не се изфука с придобивките си. Какво пък толкова- нека хората да знаят, че и у нас може да тънеш в охолство без да си потомствен аристократ. И че с упоритост всичко се постига. Като добре възпитана дама Слава мълчеше по въпроса за произхода на семейното богатство. Ако много я пришпорваха за отговори, тогава мъдро отвръщаше, че работата му е майката! Работиш и забогатяваш. Така е в цивилизования свят, така вече беше и у нас. Нищо не идва даром! За съжаление, обаче, бедните й съграждани не й повярваха. Не само, че се усъмниха в думите й, ами си позволиха и да я заплашват. Слава се уплаши. Семейният съвет се събра и седна да умува какво да прави. Не искаха да са поредните жертви на злобни куршуми. Биха могли да емигрират. Само че там никой нямаше да се впечатлява от тях. Щяха да са част от тълпата и никой нямаше да се вълнува от марката на обувките й. Каква трагедия! Тогава накъде? И точно в този момент й хрумна гениална идея. Обратно на село! Хем нямаше да могат да я открият в затънтения край, хем пак можеше да се разхожда из полето с роклите на “Гучи” и да се фръцка пред кравите и овцете. Там, далеч от завистливи очи, можеше да запази спокойствието на семейството си и да се радва на придобитите с къртовски труд житейски награди. Да, родното село щеше да я спаси от деградиралото хайлайфско общество. За първи път в живота си Слава беше благодарна, че е от село. Неслучайно казват, че човек не трябва да забравя откъде е тръгнал и винаги да знае кога е време да се завърне към корените си.

03 юни 2011

Децата и доброто


Пребито дете в „Пирогов”. Друго убито от майка си, защото плачело. И стотици други „неизвестни” деца, подлагани на ежедневен физически и психически тормоз от родителите си. За тях може и никога да не научим. Какво стана с прословутата любов на българина към децата му? Къде изчезна обичта и добротата? Защо ги замести насилието и агресията? Какво става вътре в най-малката клетка на обновяващото ни се общество? И защо от всички тези промени страдат децата- най-беззащитните?
Преди време седмокласнички пребиха своя съученичка посред бял ден пред дома й. Била “изпортила” друго момиче, че пуши трева и откровението й костваше комоцио, множество физически и най-вече душевни рани. Наскоро младежи пребиха съученика си заради момиче... Което неизбежно повдига за сетен път въпроса за детското насилие и жестоката агресия, която избуява у подрастващите. Следват анализи, риторични въпроси, психологически обяснения.... И като всяко чудо у нас- след три дни случката се забравя. Така, както почти забравихме за удушвачките от Пловдив, за накълцаното момче от Перник, за разфасования абитуриент от Западен парк, и други свирепи ужаси на ежедневието. А може би е по-лесно да ги забравим? Фактите обаче остават и са безмилостни: деца бият наред, крадат, убиват. И дори не се чувстват виновни. После учители, психолози и родители, по стар български обичай, започват да си прехвърлят парещата топка за вината и никой не иска тя да остане у него. Явно ничия съвест не е готова да понесе отговорността за тези пъклени деяния. И все пак- възпитанието започва от семейството. То е в основата на емоциите, които малкото човече “попива”, придобива и възпроизвежда. Напоследък наблюдавам странни гледки в градинката пред блока. Млади майки, захапали цигари и изнервени до краен предел, крещят истерично и пердашат за щяло и нещяло невръстните си отрочета. Току-що проходило бебе отнесе ритник, че паднало в калта и се изцапало....Друго получи два шамара, че се е напишкало, а младо момиче опищя махалата, че не можела да си изпуши на спокойствие цигарата, притеснявана от невръстния си син?! Долетяха изрази като “махай се!”, “ще те смачкам!”, “изчезни, тъпако!” и прочие недостойни реплики за всепрощаващата майчина любов. Сигурна съм, че животът на тези млади майки не е лек. Вероятно имат финансови, семейни и други проблеми- като всички хора, между впрочем. Позволих си да кажа на една повторно разведена съседка, която познавам от дете, че дъщеричката й не е виновна за личните й неудачи и да не си изкарва яда на нея. Младата жена ме изгледа странно и поясни, че именно заради малката нямала личен живот- понеже бабите не искали да я гледат. А нима са длъжни?! И това детенце яде бой за глупости, а вече и заеква... Питам се: как ли ще изглеждат тези деца след десет години? Кого ще виним , когато и те започнат да удрят и да се държат грубиянски? Какво ли ще кажат майките им тогава? Дали някога ще проумеят, че децата им копират тяхното поведение и прилагат точно тези модели на общуване, които са получили през първите седем години? На кого ще се сърдят майките тогава? Дали ще помнят своите крясъци и шамари или ще махнат с ръка и ще отсекат, че е от пубертета? Ще си спомнят ли как са ритали бездомните животинки пред ужасените детски очи, когато техните тийнейджъри бесят улични котки и газят кучета? Или и това няма да им направи впечатление? Ами, ако после тези деца убият и човек? И тогава ли ще е виновна държавата, училището, лошите приятели? Не, уважаеми родители. Възпитанието започва у дома и продължава цял живот. Каквото посеете, това ще пожънете. Щом не можете да се отървете от егоизма си и прехвърляте житейските си неудачи върху крехките детски рамене; щом си изкарвате яда от любовните си несполуки върху невръстните главици- нищо добро не ви очаква след време. Пренебрежението на детето към вашите викове и забрани ще е най-малкия проблем. Нищо чудно агресията да се насочи и към вас. Да, трудно е да признаеш, че си се издънил в най-важната мисия: да бъдеш родител. По-лошо е, че потърпевши ще са и хора извън “задружното” ви семейство- невинни и непознаващи ада на домашния тормоз. Как се живее със съвестта, че си отгледал престъпник? Не искам и да знам! Знам само, че децата не се раждат лоши. Ние ги правим такива. А насилието винаги ражда насилие. Замислете се върху това следващия път, когато вдигнете ръка срещу невръстния ви наследник. И не го правете!

02 юни 2011

На втори юни


Те загинаха за България. Проляха кръвта си, за да я има нашата родина. За да помним историята и да продължим напред. Да отдадем почит и минута мълчание в тяхна памет. Те не помислиха за младостта, мечтите си и собствените желания. Те умираха с мисълта да я има България, да има бъдеще за децата й, да растем в свободна и светла страна. Те изгубиха своята младост, за да ни подарят нашата. Да сведем глави пред героичния подвиг на безстрашните родолюбци, пред силата на саможертвата, останала във вечността.... За да я има България. С красивите си планини и гори, дарили с дом и закрила борците за свободата й. Дали ще им хареса съвременната България? Сякаш хилядолетия не успяха да променят облика й, така както ние успяхме за последните двайсетина година....Такава ли си я представяха, отивайки на бой? И днес, като завият сирените едни ще спрат и ще отдадат почит, други ще си продължат по пътя сякаш нищо не се е случило. И в паметта си не можем да бъдем единни. Просто миг, в който да поспрем и да си припомним кои сме, откъде идваме, накъде вървим.... Историята не забравя. И ние сме тленни. Днес ни има, утре ни няма. Дали някой нас ще ни запомни с нещо? Те не чакаха слава. Нищо не поискаха за себе си. В предсмъртната им въздишка беше мисълта за България. Това им стигаше. Светла им памет! И Бог да пази България!

31 май 2011

За цената на щастието...


Колко струва щастието? Малко или много? Трудно ли се намира и колко дълго трае? Разхождам се из магазините и пресмятам на ум колко скъпа е шопинг терапията. Какво да си купя, за да си оправя настроението? Психолозите твърдят, че пазаруването е изключително полезно занимание, което увеличава нивото на серотонина в кръвта и създава усещане за еуфория. Като гледам цените- бая ръсене ще падне, докато достигна „нирвана”. Не съм суетна, нито кокетна. Не нося маркови дрехи, защото не бих се чувствала комфортно в тях. Хич не си падам и по обувки. От години не ходя на токчета, защото предпочитам да съм здраво стъпила на земята. В козметиката трудно могат да ме изкушат с някой „вълшебен” крем против бръчки на космически цени. А и още нямам бръчки… Парфюми обичам и понякога си ги купувам, ей така, за разкош. Харесвам свежите дървесно-цитрусови аромати, с полъх на току-що окосена трева. Напомнят ми за горски поляни, които нямат край „ на шир и длъж”. Обзема ме усещане за свобода. Най-великата човешка придобивка. За всички тези екстри цената е около сто лева - само. Оставям парфюма и продължавам бодро нататък. В живота има по-важни неща от ароматите. Твърдо съм решена да не се занимавам с битовизми днес и отказвам да мисля за неплатените сметки. Няма да броя и разходите за храна, понеже семейството ми е особено- държат да ядат всеки ден, даже по няколко пъти на ден, а това е скъпичко удоволствие. Но- щом ги прави щастливи да заспиват със сити стомаси, какво пък? Всеки има право на своето лично щастие. Другата ми слабост е вътрешния дизайн. Влизам в новооткрит магазин за мебели и вдъхвам съблазнителното ухание на дърво, кожа и меко кадифе. Жадно поглъщам с очи красивите холни гарнитури и мислено пренареждам къщата си. Почти си представям как се изтягам върху масивния кожен диван и гледам филма за Малдивите от плазмения телевизор, който ще си купя някой ден. Определено имам афинитет към лукса. Заглеждам се в една вана с подводен масажор и с размерите на цялата ми баня. Не мога да фокусирам точния брой на нулите в цената, защото съм късогледа, но пък, ако имам такава вана, за какво ми е да ходя на море? Ще си бълбукам по цял ден вътре и ще спестя солидна сума от морски приключения. В крайна сметка, ваната ще си изплати цената. Детето, като ревне за море, ще му посоча ваната и толкоз. Разглеждам и спалните. Каква мекота, какви цветове! Избирам си една огромна бяла спалня и пресмятам на ум дали ще се побере в стаята ми. Ако избием вратата, може и да влезе. Обаче- какъв разкош! Лягаш и забравяш да станеш. И без това учените са изчислили, че прекарваме по-голяма част от живота си в сън, та защо да не инвестирам в едно удобно легло? Моето е наследство от баба ми и скърца зловещо, когато се обърнеш. Чак котките се стряскат насън от звуците, които издава. Веднъж се изкуших да разгледам едно лъскаво списание за обзавеждане и почти се разплаках от картинките вътре. То бива палати, пространства, градини, ама толкова красота накуп ми дойде в повече и се просълзих от умиление. Естет съм и оценявам красивите вещи. Друг е въпроса дали те биха могли да ме направят щастлива. Няма как да знам, защото не разполагам с квадратурата, върху която да разположа тези прелести. Разбира се, първо трябва да спечеля от лотарията, за да си ги купя, а аз дори не играя тото. Излизам от магазина с провесен нос и несбъднати мечти, и погледът ми веднага се заковава върху един звяр на пътя. Грамаден, лъскав, бърз. Чак дъхът ми спира. Споменах ли, че си падам и по коли? Е, ако имах такава кола, нямаше да сляза от нея. Щях по цял ден да трамбовам по пътищата и нямаше да искам да се прибера при старата си гарнитура и скърцащото легло. Къщата или колата? Мислено слагам двете на кантара и везната се накланя в полза на дома. Правилно. Моят дом е моята крепост, а ходенето пеш е доказано полезно занимание за тялото и духа. Пътьом за в къщи се отбивам в кварталното магазинче с примамливото име „Всичко за левче”. Харесвам си една зелена стелка за баня, две калъфки за възглавници и един ароматизатор за колата. Обща цена- 8.50 лева. Плащам и си тръгвам доволна. Слънцето грее, птичките пеят. Чувствам се неописуемо щастлива. Колко малко му трябва на човек да е щастлив! Само осем лева и петдесет стотинки. К’во му плащаш?... Вашето щастие колко струва?

28 май 2011

Жени и породи


Трудно е да опишеш една жена. Българката през вековете се е променяла, за да се адаптира към околната среда и е притежавала различни качества, необходими за оцеляване в съответното време. Ако преди 50 години на дневен ред са били добродетели като скромност, доброта и всеотдайност , днес се появяват съвсем различни изисквания към жената. За да не прозвуча твърде носталгично ще отбележа, че и днес има много работливи и кротки жени, отдадени на семействата си и загрижени за близките си. Жени, съхранили своята идентичност, въпреки агресията на новото време. Тревожа се за другите, „лошите” момичета и за тяхната представа за женственост. Отворете кое да е списание. Веднага изскача нечий задник, който е „най-„, последван от поредния силиконов бюст и издути джуки. Под картинката може да прочете с коя марка дрехи се облича въпросната дама и откъде пазарува. Критериите за красота днес са потресаващи. Почти нищо не се оставя на въображението, а за младите жени голотата е трамплин към успеха. Не е тайна, че ако се съблечеш на правилното място и пред подходящия човек те очаква звездно бъдеще, слава и бесен шопинг! И те напират да се напъхат в тези групички, които ще им гарантират въпросния успех. Било то като манекенка или моделка, мечтата на съвременните момичета е бърза слава, пари, успех и богат мъж. Чалгата ги подведе да мислят, че това е новата религия, която ще ги отведе в бляскавия рай на нощните заведения, скъпите коли и богатите чичковци. Тъжно и жалко е да видиш младо момиче, накипрено като уличница да се овърта около поредния чичко-паричко. Конкуренцията е безмилостна, жестока. Всички средства са позволени, за да опетниш и очерниш името на съперницата за сърцето на баровеца. В публичното пространство се започва една тежка словесна атака, подхвърлят се нецензурни думи и обиди по адрес на някоя с претенции за слава и охолен живот. В разни интервюта млади, изгряващи актриси на по 20 и няколко години споделят без притеснение, че не помнят точния брой на връзките си, защото са били много и се пъчат със сексуалните си постижения. Кой ли се интересува от това? И това ли е новото мерило за успех? Дали точно тези момичета няма да изчезнат от сцената точно толкова бързо, колкото са се появили на нея? За тях класиката в жанра са вече „бабички”, които трябвало да се пенсионират и да блеснат те, младите, нахалните и ужасно бездарните. Понеже и дума не става за талант, интелигентност и обща култура , тези момичета се скъсват да обясняват каква кола карат и къде пазаруват. На екрана или на сцената стоят смешно и недодялано. Всичко в тях е фалшиво- от таланта до поведението. Излъчват една отблъскваща простота и остават горчив привкус у събеседника. Защо ли отгледахме такива деца? Консуматори, безпардонни и алчни същества, които са готови да продадат душата си на дявола за своята пет-минутна слава. По-тъжното е, че тази порода БГ жени са кухи отвътре и никакви силиконови пълнежи не могат да скрият този очебиен факт. Достатъчно е само да си отворят устата и потъваш вдън земя от срам. На тях, обаче не им пука. Сексът за тях е разменна монета, а не висш акт на любов и интимност. Продават се срещу съответната сума- някои по-скъпо, други по-евтино…. Проституцията като начин на живот пусна своите корени в новата ни демокрация и опримчи с пипалата си доста девойки. Подведе ги с лекия живот и лесните пари. Но по-страшното е, че облада душите им и ги омагьоса в порочния кръг на дрогата, разврата и ги осакати за цял живот….Какви жени ще бъдат те, какви майки ще станат? Как ще успеят да се смилят над болните и бедните, над тъжните и изоставените? Как ще си върнат душата? Страшно ще е, когато един ден се изправят пред тези въпроси, а отговорите ще са потънали безвъзвратно в бездната на пропиляната и поругана младост…..

26 май 2011

Залезът


Дочаках залезът. Горе на една скала, обляна от затихващия слънчев лъч притаих дъх пред величието на природата. Мощна, красива, запомняща се гледка. Миг на щастие, щипка тъга и силно удивление пред поредното природно величие. Обичам залезите. Те са прекрасни, мъдри, улегнали- така, както човек се чувства в залеза на живота си. Поуморен от дългото пътуване, но зареден с много преживявания и красиви спомени. Зората е началото, новото, непознатото. Залезът е мекотата на извървяната слънчева пътека, мъдростта на годините и златните спомени, скътани в душата. Тези, които ще ни стоплят и даряват със светлина, когато настъпи нощта. Загледайте залеза. Потопете се в златистите ласки на последните лъчи. Усещате ли спокойствието на затихващия ден? Каквото и да се е случило, то ще се скрие със слънцето и ще ви поведе към сънищата на нощта. Залезът е красив и малко тъжен. Защото е единствен. Никога няма да се повтори, виждате го само веднъж. И изчезва във вечността. Залезът ме обгръща в спокойствие и тишина. В хармония с живота и размисъл за скалите. Тези, които изкачих и другите, които не успях. Не се отказвам. Знам, че ще успея. Просто трябва да дочакам следващия залез.