Слънце!

Появи се най-после, то- слънцето! Живителната му сила се разля върху замръзналите чувства и сгорещи емоциите. Слънцето ми напомня за Африка, младостта ми, топлината и прекрасното детство. Слънцето е моя знак - родена съм през юли и кръвта ми винаги кипи... То е сила за живот. Благословени сме да виждаме изгрева, да се радваме на лъчите върху кожата ни и да се любуваме на залеза. Светът изглежда някак по-светъл и уютен, когато слънцето играе своя танц над нас. Дори грижите се топят под ярките му лъчи. Хората се усмихват повече, захвърлили тежките одежди на тялото и душата. Леко й е на душата, сърцето пее, цветята, листата, децата- всички искат да го пипнат, устремени към светлината. Животът е толкова прекрасен, окъпан в своята слънчева приказка. Слънцето е най-мощната анти-отрова на злото. Яростно разтапя мъката и не търпи да вирее мрак. Слънцето е живот. Събужда всички за живот, дори и най-поспаливите същества. Приканва ни навън, примамва ни с топли ласки и ни обсипва със златисти лъчи...Прекрасно творение на природата, слънцето е предвестник на лятото- море, плажни ивици, зелени гори и райски острови изгряват под вълшебните му лъчи. Величие и страст. Топлина и живот. Сила и красота... Просто- слънце!

Да просиш...

Да просиш не е грях. Дали? Не е и Божия умисъл, защото изпитанията, които ни се изпращат са само житейски уроци. Уморих се да прося любов... Да търся и да не намирам това, за което се моля. Понякога се срамувам да прося- не отричам. При това дори не обикалям улиците, където хора просят, за да оцелее тялото. Ами душата? Тя как да оцелее? Как да я съхраня? Често прося разбиране. Иска ми се да отправям точните послания на точните хора. Дали са ме разбрали правилно? Невинаги. Чета в погледа им неразбиране, объркване, апатия. Сякаш не сме на една вълна! Душевна милостиня няма... Искала съм прошка- от хората, които обичам и които съм наранявала неволно. От невежество или егоизъм, или от двете. Трудно се иска прошка, още по-трудно се дава. Може би не съм я заслужила. Все още...Нямам всички отговори. Боли ме, когато се налага да прося. Но се и смирявам. Какво ли не съм просила- и милост, и просветление, и щастие... По-скоро дребни мигове на щастие- преходни, но истински. Толкова много неща искам да зная. Как да си изпрося достъп до житейската енциклопедия? Опасявам се, че не съм достойна за това. Продължавам да търся...Взирам се в очите ти- и в радост, и в тъга. Защо не виждам любов? Не ме карай да прося и любов! Знам, че любовта е навсякъде- в цветята, в дърветата, в галещите лъчи на слънцето.... Искам да я видя и в очите ти! Знаеш ли- понякога се уморявам. Не се срамувам, но се уморявам да бъда просяк. Душата не заслужава това! Тя не иска много. Вечността е нейна, но за времето, което се налага да изтърпи в земните ни тела е подложена на какви ли не изтезания. Как да нахраня душата? С обич? С добри мисли? С прошка и любов? С благи намерения? С доброта и човечност? Земният път е труден. Не искам да я осакатявам. Ако е наранена ще поискам лек. Ще потърся утеха. Ще помоля за малко светлина в мрака. Трябва да я опазя от болката. Да прогоня тъгата. Да я поглезя с мъничко любов....Вярвам, че любовта ще я спаси. Да бъда просяк за любов?! Защо не? И това ще преживея. Защото никой не ни е обещавал вечно щастие. Или вечна закрила. Само душата има достъп до тези тайни. И ще ги получи... Стига да се помолим за нейното изцеление. Дори да се наложи да просим.

Пътят

Избрах да вървя през тръни и бунища. Издрана, изпепелена и смачкана от дивотията на джунглата, поемах по своя път в живота... Не пожелах да вървя по утъпканите пътеки и гладките алеи, осеяни с цветя. Моят път е друг. Труден е, но е истински, изстрадан и наситен с емоция и страст. Имало ли е смисъл да се рея из храсталаците, да падам и да ставам, и да се питам колко още ще продължи всичко това? А наоколо имаше градини... Красиви градини с много цветя. Можех да се разхождам спокойно по алеите и да се наслаждавам на красотата на култивираната природа. Не го направйх. Тръгнах по неотъпканите пътеки и необятните чукари. Под открито небе посрещах слънцето и задрямвах под луната. Прегръщах бодливите храсти и се кротвах под тях, докато премине поредния ураган... Съдраха кожата, но не успяха да одерат душата ми. Бури вилняха по пътя, гръмотевици и ветрове ме блъскаха, събаряха и влачеха по кални дюни, тръните се забиваха в очите ми, докато издирвах своята пътека....Ослепях, за да прогледна. Осъзнавам колко необходимо е било да затъна в калта, за да се отърва от отровата и да излеза от измамното удобство на суетата. Илюзия е гладкия път. Само сред хаоса на остри камъни и свлачища можеш да изпълзиш от обвивката на глупостта, да сринеш пясъчните кули и да намериш силата за живот. Ако ти стиска. Ако имаш желание да вървиш напред. Иначе си обречен да си останеш там долу, сред развалините, смачканите фасади и купчините с отпадъци. Изкачването не е лесно. Трябва да стиснеш зъби и да повярваш, че можеш да го направиш. Да се откажеш от всичко, за да имаш...познание. За какво? За смисълът от болката и жертвите по пътя на житейската мисия. За това, че пътят няма да е лек, но усилията си струват. Да знаеш, че всяко падане всъщност е било едно изкачване... Да приемеш своя път и да го извървиш достойно. Оглеждам се около мен. Пусто е и тихо. Земята е притихнала, като след буря. Чернилката си е отишла с пороя. Вятърът е утихнал и кротко гали косите ми. Някъде в далечината слънцето се подава... Оцелях. Войната беше безмилостна, но не й се дадох. Силна съм и съм благодарна за пътя, който извървях. Без него нямаше да стигна до тук. Това е моя път. Струваше ли си страданията? Дали бих го извървяла отново? Накъдето и да погледна- виждам пътят. Без него ще съм изгубена....

Вали

Обожавам да вали. Дъждът отмива тревогите ми, пречиства съзнанието ми. Усещам живителната му сила във всяка клетка на тялото си. Плачът на природата отнася лошото, изгнилото, съсипаното и напоява новото, чистото зрънце на новия живот. Нека да вали! Дъждът капе бавно и напоително, като сълзи по изгубената любов... Отишла си е, друга ще дойде. Вечният кръговрат! Обичам дъжда. Чувствам се като зародиш в малката си капсула, коята ще порасне голяма и ще се отвори към толкова прекрасни неща. Като разцъфнало цвете ще подам глава навън, за да попия чудесата на природата и да се слея с тях. Дъждът е обещание за вечност. Сменят се времената, идва нов ден, а след него друг.... Дано да вали! Водата е живот. Без нея няма нищо, освен суша и мъртва земя. Капките са Божиите сълзи на радост и на благодат. Тих пролетен дъжд. Какво е по-хубаво от това да съзерцаваш спокойствието на пречистения свят, сгушен в домашния уют? Или предпочитате да сте навън? Ведно с дъжда, да усещате топлите капки върху жадната кожа и да се прераждате за новия ден? Обожавам да вали. Дъждът ми дава всичко, от което имам нужда- сила, спокойствие и чистота. Наслаждавам се на това прелестно природно богатство и се моля да продължи... Знам, че като спре дъжда слънцето отново ще изгрее.... Може да видя и дъга- за щастие! Ех, живот- кой те сътвори толкова прекрасен и неповторим? Благодаря! За това, че ме има, че обичам и съм щастлива тук и сега. Нека да вали...

Добър вечер, самота!

Добре дошла в моята душа! Не съм те канила, но ти си тук, настанена сред изпепелени чувства и пресъхнали мечти. Заглушаваш виковете ми и унищожаваш в зародиш цветовете на радостта. Стоиш величествена, непристъпна и обещаваш дълга и самотна нощ. Колкото повече се опитвам да те прогоня, толкова по-упорито се задържаш в живота ми. Затова няма повече да се съпротивлявам на присъствието ти, а ще го приема. И го прегръщам. Даже ще ти благодаря, че си ме избрала за домакиня. Ти знаеш защо. Остани тогава. Огледай се добре. Какво виждаш? Един малък, но изстрадал свят, обграден с дървени икони, чийто лица озаряват тъмнината... Те ме пазят от нашествието на злото. Това са моите приятели, на тях вярвам с цялата си душа. Не съм сама! Няма как да бъда. Имам тяхната закрила. И благословия. Остани и сподели с нас вечерната молитва, песента, вярата и благодарността. Това е моят ритуал в нощта. Виж как светят лицата на иконите, каква топлина и уют излъчват в мрака. С тях никога не съм самотна. Те ме чуват и попиват всичко- мъката, сълзите, болката и отчаянието. И отвръщат с много светлина. Пламъкът на свещта се бунтува, беснее. Няма място за тъга в сърцето. Огънят изгаря до пепел тумора в душата и пресушава сълзите. Богородица ме гледа с благ поглед, протяга ласкаво ръка към мен. Усещам как топлината ме обгръща, сърцето се смее, душата ликува... Върви си, самота! Ти нямаш място в моята душа.

Писмо до рая

Изминаха три години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Обичам те....

The people we meet

No, I will no longer tolerate the bad moods of so-called friends on myself. I've told myself that over and over again. And yet I'm always the first to rush off and help even if it means a whole lot of inconvenience. Sadly, most people don't deserve that kind of attitude. They are simply not worth it. Having woken up on the wrong side of the bed, it is their aim to spill out their entire dissatisfaction of life on someone close at hand. Do you know people like that? Psychological vampires that make you feel uneasy in their presence, to say the least. I have met and separated with a lot of people in my life. I don't like breaking up long friendships. But I refuse to be taken for a ride. Compromise is a two-way street. Simple ethics is a must. You just dont use people you care for as emotional dustbins. Maybe it happened once too often, I don't know. But today something just snapped. I don't think I can turn around and pretend it never happened. It isn't fair to my sense of justice. All friendships have their do's and dont's. Maybe it was never a friendship in the first place. Or perhaps it just turned sour. God only knows. But it has got to end. In the name of self-respect. Psychological bullies have to be shown the red light. I just fired one today. They can get their kicks elsewhere for all I care...Better be lonely than be someone's punching bag. Amen to that!

Late night thoughts

I believed I could fly. I believed I could touch the sky...Years ago I believed in many things. I actually had dreams and I imagined I could make them come true. Too much fantasy gone wild. Things don't always turn out the way you want them to. Or maybe they are just the way they should be, except we don't know it. And the landing can be tough. It could feel like a plane crash. You've survived but you can't get up on your feet and you have no idea how to go on. Too many questions and not enough acceptable answers. Flying... Such a wonderful dream and so irrational. Who wants to be rational?! It all comes down to emotions in the end. Did you feel the emotion you hoped for? Did you get what you wanted out of life? Can you get off the scene without regrets? Were the pictures worth the fight? Up in the clouds reality may seem a little blurred. Dreams and wishes come together in the endless horizon. So much beauty unlived...I hate landings. Back on the ground, I know where I left my dreams- they are too high up for me too reach. That is why I love taking off. I go for them again, hoping to reach at least one and carry it back to life... Mission impossible? I'm not an aeronaut. I lack the training. I haven't got the guts. Yet I can't seem to stop reaching for the sky. It is as if my soul is completely oblivious to my body's physical state. It rejects reality. It yearns for the clouds. The blue horizon, way up high over the clouds. All my dreams are there, illogical, ruthlessly irrational, poignant and cruel in their simplicity. It is as if they mock my inability to reach them. I'm scared of heights, did I tell you? Not just heights but that's besides the point. More like scared of living... Why? It's the constant fear of failure that makes me want to abandon it all and flee... for the stars! Who says life should be a permanent success? Who makes the rules? You don't like the game- please, feel free to get out...I don't like being told what to do. I despise expectations, comparisons, conclusions. And I don't like losing. The point here is that I might have lost the set before I actually started it. And then I might end up losing the game. Sooner than I planned. The crash was not a mirage. I am on the ground. And I can't get up. Too many wounds in the long run... I want to get up, I just don't know how to. It's my life, I'll figure it out. The fact that I really want to fly must mean something, right? Isn't it all about making an effort? Who cares about the results? Have I learnt my lessons? I wouldn't know. Up there, in my dreams, looking down at how I've arranged the pieces of my life, I might get insight into the story. Perhaps even see some answers. Landings are not all bad. I need to remember that next time I take off for the stars...

Томина Неделя

Иде Томина Неделя- първата неделя след Възкресението, посветено на тези, които не вярват.... Вие в какво вярвате? Вярвате ли, че Той отиде на кръста, за да спаси нас, човеците? Аз вярвам в доброто. И в прошката, която ще получа за греховете си. Вярвам, че Бог бди над мен, чува молитвите ми и ме пази. Затова и всяка вечер Му благодаря. Когато страдам или тъгувам вярвам, че ще осмисля урока си от поредното изпитание. Защото няма случайности и знам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-добри и по-мъдри. Дали успявам? Вярвам, че имам достатъчно разум, за да разбера посланието, което ми се изпраща. Понякога е много трудно. Въпросите напират, а отговорите сякаш се изплъзват и се топят като последния пролетен сняг. Вярвам, че ще получа просветление. За да мога да продължа напред и да съм силна. Тези, които повярваха в Христовото възкресение бяха възнаградени с хармония и душевна благодат. Други продължават да търсят доказателства, факти, материални показатели. Хилядолетия не ни стигнаха да се приобщим към вярата и да се оставим на великата промисъл да ни води напред. Все нещо не ни достига. Жалки сме, заклещени между материалното и желанието ни за духовно израстване. Раздвоени сме и страдаме- отново. Навярно нещата са далеч по-прости, отколкото си ги представяме. Въпросът е доколко успяваме да повярваме в тях. Или наново ще се завъртим в омагьосания кръг на битието, ще падаме, ще ставаме и ще се питаме „Защо?” И навярно точно тогава ще потърсим утеха в някоя църква, ще запалим свещичка и ще се помолим за спасението на душата. Душата, която отказва да се закотви в материята и вечно ни подсеща, че само тя е вечна…. Останалото е преходно и трябва да бъде изстрадано. До болка. За да повярваме в Божиите закони и да се оставим да ни водят. Страданието ще ни доведе до възкресението. И до светлината. Друг път няма. Затова сме на тази земя. Затова се лутаме и търсим всякакви начини да избегнем страданието. Отказваме да разберем или не искаме да приемем,че само то може да спаси душите ни. Страхуваме се. Тъгуваме. Земни сме и ни е трудно да се извисим над нещата. Смирението е част от вярата. Вярвам, че то ни носи повече блага от всякакви успехи и постижения. Стига да осъзнаем колко ни е необходимо. И да се оставим да ни води в ежедневните ни дела. Вярвам, че много хора го разбират. Вярвам, че всеки си носи кръста и знае защо. Вярвам, че ще бъдем благословени. Заради доброто у нас, заради желанието ни да се учим и най-вече заради вярата ни. Без нея не може. Това би означавало да се обречем на вечен мрак, а Той не се пожертва, за да тлеем в дълбините на мрака. Вярвам, че ще сме благословени. И че вярата ще ни помага да живеем по-щастливо. Без нея просто сме загубени….

Обратите на съдбата

За сетен път се убеждавам , че всичко в живота ни е на кантар. И доброто, и лошото се борят за превес, а докато това се случва намираме баланса. Но няма как да напуснем везната. Вече знам, че след поредното разочарование ще дойде радостна вест; след предателството ще срещна човечността; след лъжата ще открия истината…И няма как да бъде другояче. Трудно е да поемаме ударите на съдбата, особено ритниците от близки хора, но всяка затръшната врата отваря нова. Понякога търсим утеха при един, а най-неочаквано я откриваме при друг. Случва се да ни откажат помощ там, където я очакваме, но тя пак идва при нас от там, където не сме очаквали. Така разбираме на кого всъщност можем да разчитаме и кой ще ни обърне гръб при първа възможност; кой е истинският приятел и кой е лицемера; кой се радва на успехите ни и споделя болката ни и кой просто ни завижда… Понякога се обръщаме към някого за съвет и получаваме плесница. И докато се чудиш защо точно на теб ти се случва това, изненадващо получаваш най-прекрасните божури от друг. И знаеш, че си на прав път. Защото си се научил да бъдеш добър без да очакваш нещо в замяна, състрадателен си към човешката болка, не злорадстваш, научил си се да прощаваш и най-важното- умееш да обичаш и да се раздаваш безкористно. Няма от какво да се страхуваш. Не се връщай при затворената врата- там не е твоето място. Уважението към другите е точно толкова важно, колкото и себе уважението. Колко пъти сме тровили душата си, подлагайки я на неравностойни експерименти? Сами се навираме между шамарите, а не поглеждаме към градината с рози. Изборът е само наш. Бихме могли да останем при тиранина, който ни манипулира, тормози и травмира от криворазбрана носталгия, но бихме могли и да прегърнем новото, непознатото, хубавото. Това, което кара душата ни да лети, да се чувства значима и обичана. Тя сама намира пътя, дори когато ние се лутаме в неведение. Душата умело различава доброто от злото, истината от фалша… Само трябва да се вслушаме в нея. И да й позволим да ни покаже светлината.

Why wait?

Why wait for tomorrow to do something when today may be all there ever is? We spend a lifetime waiting, hoping, planning, dreaming... and just when do we start living? Why postpone our life for better times ahead when the present is all the reality we have? So many things could happen today but they are left for... God knows when. And God knows IF....Be grateful for the life you are living today, don't regret the past and the mistakes and stop dwelling on the future. No one knows what lies ahead and maybe no one needs to know. What is meant to happen will happen anyway, despite our efforts to prevent it, avoid it, release it.... All futile attempts to control the future are just an indication of our fear and insecurity in what lies ahead. No one can promise us blue skies and roses, so why bother worrying about what may or may not happen? Don't you ever get tired of waiting for something to happen? The future is elusive and does not belong to us. In our dreams the future is devoid of pain, chaos and the troubles we are experiencing today. But they are such important lessons for the evolution of our soul. We would never be what we are today without the struggle and the efforts to achieve the harmony we dream of. Everything makes sense, everything happens for a reason. We may not know why, we might not find out why but nontheless there is a message for us in all the things we come up against. Just look for the signs. They are there to help us move on. They appear to heal the ache and give us courage to carry on. We have a unique chance to live our life in all its beauty and vitality today. Don't ever postpone this wonderful adventure for another time...Today is all we really have.

Демони

Блажени са тези, които не видяха, но повярваха...В какво можете да повярвате без да сте го видели, чули, пипнали? До колко вярата ви в даден обект може да надделее над обективното мислене? Труден въпрос.... Зависи за какво иде реч. Вярвате ли в демони? Знаете ли, че те са причината за повечето ви страдания, болести, неудачи? Не са виновни времето, вирусите, лошата случайност? Има хора, които ги виждат и знаят на какво са способни. Други, като мен биха могли да повярват в тях- или не. Злото е сила, коята не бива да се подценява. И винаги ще съществува, за да имаме база за сравнение. Случвало ли ви се е да ви прилошее внезапно, да изгубите нещо ценно, да тъгувате без причина? Имали сте посещение от демон. Кой е той ли? Би могъл да е всеки- жив или мъртъв, познат или непознат. Идва, за да сее зло и зарази. Да тормози съзнанието ви и да трови духа. Неприятен, нежелан гост. Разпознахте ли го? Той е ловък. Може и да не го хванете на местопрестъплението. Но ако сте го "заковали" остава да се отървете от него. Как ли? Като го "изпарите" с молитва и запалена свещ. Като го подплашите с тамян и кръст. Демонът се страхува от Христовите символи и се стопява от вярата. Молитвата го изгаря. Ставате ненадеждна жертва и демона се премества върху друг неподозиращ обект. Имайте едно на ум, когато ви сполети нещо лошо. Енергията, обхванало тялото и духа ви може да не е светла и добра. Но силата й може и да руши, ако не я овладеете. Бъдете по-силните, знаещите, вярващите. Вашите оръжия са мощни- разум, интуиция и вяра. С тях можете да победите злото. Направете го, за да не ви вреди. Бъдете победителите в битката с демоните!

Разпети Петък

Страстната седмица е. Разпети Петък. Денят, в който Той проля кръвта си, за да изкупи греховете ни, човешките. Векове на страсти, прегрешения, престъпления... Колко още можеше да издържи? Докога изкупителната жертва ще е най-святото нещо в живота ни? Докога невинните ще плащат за греховете на изпадналите духом? Наказанията са жестоки. Страховете също. Дали осъзнаваме какво сме направили? Какво ни дадоха и ние в какво го превърнахме... Даде ни се живот. Прекрасен. Красив. Цветен... Огледайте се около вас. Виждате ли осакатените и телом, и духом? Усещате ли тъгата? Надушвате ли изгнилите мечти? Осквернените слова? Ръждясалите чувства? Увяхналите цветя? Прокудената любов.... Това сме ние, хората, грешните. Ето в какво превърнахме Рая на земята. В бунище от разбити илюзии. Заради всичките ни грехове Той отиде на кръста. За да ни даде втори шанс. Да намерим себе си и най-доброто в нас. И да го споделим със света...Ако можем. Ако поискаме. Имаме цял един живот, за да открием добротата и да я разпръснем като златен прах върху земята. Да поникнат нови стръкчета любов. Клонки състрадание. Дървета мъдрост. И капка кръв. Неговата кръв. Пролята за нас. За да ни има. За да се научим на живот. Да почитаме, вярваме и обичаме божественото начало във всеки един от нас. Да осъзнаем посланието, с което сме пратени на земята. Да вдъхнем надеждата, дарена ни с първата глътка въздух... До сетния си дъх. Ще ни стигне ли един живот? Толкова кратък, вълнуващ, изпъстрен с хиляди шарени емоции... Едно Възкресение предстои. На чувствата. На най-великото творение на Бога- Живот! Той ще възкръсне, за да ни покаже пътя... Към светлината, любовта, прошката и.... вечния живот. Ако повярваме. Ако сме достатъчно силни, за да бъдем добри. Всички познаваме болката. Минахме през ада, за да намерим своя рай. Той е тук и ни очаква. Бихме могли да живеем в рая. Да бъдем в мир със себе си и с околните. Да се наслаждаваме на прелестите на това чудо, наречено живот. Орисани сме да бъдем щастливи. Не е нужно да проливаме кръв. Той вече го направи за нас. Може би само една капчица доброта за хората. И Царството ще бъде наше...Не страдание- любов ни завеща! Намерете я и я опазете. За да ви има.... За да сме благословени! Сега и завинаги.