Най-малкото коте в света

Това е Пебълс /песъчинка/- официално най-малката котка в света! Какво сладурче, нали?

Не умирайте, животни!

Обичам животните. Считам, че са по-добри от нас, хората. За жалост, човеците са опасни за тяхното оцеляване. Неслучайно след големия потоп Бог е наредил да се извозят именно животните в Ноевия ковчег, а не хората. Той знае, че те заслужават да бъдат спасени. А ние? Едва ли. Лошотията ходи по хората. Човекът се има за велик, безгрешен, всемогъщ. Егото му е като надут балон, който рано или късно ще се спука и ще остане....нищото. Той смята, че всичко живо трябва да му се подчинява, включително животните. Ужасяващи са коментарите на мразещите животните по форумите- те бълват злоба и жестокост. Но не те заслужават внимание. Те сами ще се изтребят помежду си. Защото омразата им ще ги унищожи. Мисълта ми е за добрата дружба между човека и животното от векове насам. Много хора обичат животните и отглеждат домашни любимци. Всеки един, който някога е съжителствал с котка или куче знае, че предаността и любовта на питомеца към стопанина е безгранична. Животното умее да обича безусловно- нещо, което е почти невъзможно за хората. То не критикува, не мрази, не съди. Те живеят с нас и ни помагат с любовта си да преодоляваме трудностите. Котките мъркат и ни успокояват, когато сме тревожни, кучетата ни гледат с умни очи и четат право в душите ни. Те разбират всичко, което преживяваме и са винаги до нас. Поемат отрицателната ни енергия, отнемат болежките, понякога дори се жертват за нас. Всички знаем случаи на котки, пропътували хиляди километри, за да се съберат със стопанина си. Знаем и за кучета, които обичат стопанина си до гроб- в буквалния смисъл. Добротата им е пословична. Дори да им се караме, те пак ни обичат. Тъжни са, ако не получат любовта ни, но не ни изоставят. Има случаи на животни, които умират, поели върху себе си болестта на стопанина. Човекът оздравява, а кучето си отива- отново от любов. Те са тук да ни помагат и бихме могли просто да ги обичаме. Светът ни би бил толкова по-уютен, ако се научим да живеем в хармония с тях. Враждата и агресията ражда нова агресия. Човек сам си е виновен за бедите, които го сполетяват. Заради греховете му го връхлитат болести и ядове. Липсата на вяра го отчуждава от Бог и той се превръща в див звяр за себе си и околните. После очаква милост. Не, няма милост за такива хора! Те не заслужават спасение. Не всичко се прощава- умишлените злини не се опрощават с една свещичка. Но- всеки сам избира пътя, по който да върви. Бих помолила Бог да бди над животните и да ги пази- от лоши хора. Не искам повече животни да умират от човешка ръка. Животните са интелигентни и интуитивни. Наименования като "помияри" бълва точно тази прослойка двуноги- душевните помияри; тези, чиято проклетия е само началото на техния край. Заради такива като тях не бива да умират животни. Законите на джунглата са жестоки и най-страшния звяр в хаоса е човека. Съдбата на подобни "човеци" не ме интересува. Всеки си получава заслуженото. Искам животните да ни радват с любовта си и да са живи дълго. Искам да са здрави, незасегнати от хорската злост. Не умирайте животни, напук на хората! Имаме нужда от вас. Заради вашето присъствие животът ни е поне частица по-човечен и добър. Хората сме способни да запазим животните или.... да ги унищожим. Аз избирам да ги запазя и да се грижа за тях. Вярвам, че има много хора като мен. Това ми дава надежда, че доброто все пак ще победи и че Бог продължава да пази своите душички от Ноевия ковчег. За да ги има... За да бъдат винаги до нас.

В какво се превръщат мечтите

От малка мечтая за хиляди неща. Да порасна голяма, да се влюбя, да стана известна, да бъда актриса, певица, лекарка.... Да обиколя света и да постигна много успехи. Да имам прекрасен дом и семейство. Да бъда щастлива, богата, обичана, красива, умна, желана и незаменима... Имам богато въображение и затова си мечтаех на воля. За всички чудеса, които ще извърша и постиженията, с които ще смаям света. Само че палачинката се обърна и се оказа, че смаяната съм аз. Оказа се, че доста съм се поувлякла в мечтаенето; надскочила съм себе си, както се казва. Или може би съм се взела прекалено насериозно? Знам ли... Човек не бива да спира да мечтае! Само че мечтите ми се трансформираха в по-прозаични неща. Толкова са нищожни, че чак ми е неудобно пред себе си дори да си призная за какво мечтая днес. Ами, да, животът е такъв, какъвто всеки си го направи. Никой не е виновен за провалите ми и за многото издънки. Всеки получава това, което заслужава. Всичко в живота е много справедливо и балансирано. Просто трябва да се науча да приема смирено съдбата си и да съм благодарна за това, което имам. Колкото и да се разминава с първоначалния грандиозен план. Сега ми се иска да бъда разбрана правилно. Уморих се от маски и маскаради. Чувствам се въодушевена, когато някой ме разбира. Толкова е трудно да попаднеш на човек, който да те познава добре, да те разбира и, въпреки всичко, да те обича.... Но не е невъзможно. В повечето случаи се оказва, че предимно ме "понасят". За което вероятно аз съм си виновна. Или така ми е било писано. Всъщност мечтите са прекрасно бягство от действителността. Затова и бях щастливо дете. Навярно трябва отново да започна да мечтая- смело и мащабно. Без да се страхувам, съмнявам и изтезавам от реалността. Без да търся отговор на въпроса "В какво се превръщат мечтите?".... Защото отговорът би обезмислил всичко.

Passages

When you came into my life it hurt. It's going to hurt when you walk out... The passages in life are always different from what we imagine or want them to be. People constantly walk in and out of our lives. Some we fall in love with and get attached to. Others are not that important. Either way in the end we are alone. Life is a lonely journey with many rocks along the way. Half the time we don't know where its passages are taking us. But there is a reason for all of life's turbulences. We are here to learn. Each new lesson is handed out in strange format. Sometimes we are not even aware we are being taught a lesson. So much wisdom is out there for us to grasp- a whole universe of knowledge and cosmic love, and the funny part is it often comes in simple forms. The signs are there- we just need to keep our senses open and embrace what we are being given. Not all lessons are pleasant to understand. In order to grasp a given fact we often need to be shaken out of our comfortable existence and flung around like a tornado-struck tree, get uprooted and torn apart- hopefully then we'll realize we're on the wrong track. It is difficult to spend a lifetime with someone you've accidentally run into along one of them passages. We expect so much from the person next to us, we tend to forget he is not our alter-ego; he cannot be all in one and all the time our child, spouse, best friend, lover, parent- for the next fifty years or so! Such a lot of misunderstandings occur, to say the least, when we stand there waiting for this magical person to make us endlessly happy. As if he could! Perhaps it would be easier all round and much fairer to the person we share our life with if we just accepted him for who he is and stop with our futile efforts to change him into what we think is best for us. After all we do love him, don't we? The rest is just a selfish attempt to satisfy our own ego, regardless of our partner's feelings. It is possible we have not found the right person for us. Maybe that will never happen. Or maybe it already has and we let him walk away....Loneliness is not a sin. It is an opportunity to come to terms with our inner self and figure out who we are, where we came from and where we are heading to. Relationships are a two-way road. You need to give, not only take and expect. Learn to respect the one you share your life with, make it a journey worth remembering... Otherwise there is always the danger of ending up in a painful labyrinth of unspoken thoughts, hurt feelings and swallowed tears. And that is a passage definetely not worth taking....In the name of life, the greatest gift of all.

За смелостта да започнеш наново

Какво бих променила в живота си, ако имах смелостта да започна отново? Такъв въпрос ми зададоха днес. Замислих се за нещата, които приемаме за неизбежни в живота, за погрешните решения и за мечтите, от които не се отказваме до последно. Бих искала да имам повече вяра в себе си, в собствените си умения. Навярно това би ми помогнало да се отърва от всичките си страхове, реални или имагинерни. Страхът е най-големия враг на прогреса. Често съм се страхувала- от независещи от мен неща, от хора и случки. Бих искала да мога да полетя на крилете на смелостта и да не се страхувам от нищо. Бих повярвала, че имам своя мисия на земята и бих я изпълнила без страх. Бих пренаредила и приоритетите си. Не бих се вълнувала за несъществени неща. Важни са здравето, семейството, любовта, работата. Не бих общувала с хора, които хабят жизнените ми сили и ме карат да се чувствам зле. Бих работила това, което обичам, а не това, което ми плаща наема. Бих живяла в къща в планината сред цветя и животни. Със сигурност бих родила още едно дете. Майчинството ме кара да се чувствам обичана и силна. Бих казвала всеки ден на любимите същества колко ги обичам- преди да е станало късно и да са изчезнали от живота ми. Бих заложила на любовта, смело и без предразсъдъци. Бих написала книга, бих отлетяла до далечен екзотичен остров, бих отворила приют за бездомни котки и кучета. Толкова много неща бих направила, ако имах куража да започна отначало... По-малко щях да се съобразявам с хорското мнение и повече да бъда сред свои. Не бих се осланяла на суетата, бих търсила хармонията в мен и около мен. По-често бих се вслушвала в сигналите на тялото. Те най-добре ни подсказват в какво здраве сме и какво иска организма ни. Не бих се отказала от мечтите си- независимо от възрастта, пречките и реакциите на някои хора. По-малко бих плакала, повече бих се смяла. Щях да обръщам повече внимание на радостните мигове в живота ми и да ги ценя. Бих се отказала да робувам на миналото и бъдещето. Първото е безвъзвратно отминало, второто е химера. Бих се научила от рано да вярвам, че сами ковем щастието си и че то е тук и сега. Не бих страдала заради злобата, завистта и лошотията. Всеки сам си носи кръста и отговаря за последиците от своите мисли и действия. Ако имах смелостта да започна всичко отначало навярно бих живяла така, че всеки миг да е един нестихващ реверанс към този дар, живота.... Дали това ще се случи в някой друг живот не знам. Но- всеки нов ден е и едно ново начало. Може би това начало е именно днес....

Ден Рожден

Измина почти година от последния рожден ден. Времето си лети, всичко се променя. Може и да съм в сатурнова дупка, но се чувствам добре. Отново обаче е време за равносметка. Откъде тръгнах? Къде стигнах? През какво минах? Много или малко са 43 години за един човешки живот? Колко ли още остават? Наивно ли е да продължавам да мечтая? Едва ли отговорите ще се изсипат свише точно на 28-ми юли, но това не пречи да задавам въпроси и да продължавам да търся отговори...
Имах прекрасно детство. Слънчево, безгрижно, африканско. Дните ми се изпълваха с много игри, детски книжки, домашни любимци и... мечтата да порасна бързо. И това време дойде. Младостта ми беше бурна, по-скоро мрачна и не особено щастлива. Дори не знаех, че трябва да потърся себе си, за да се чувствам добре. Затова и бях сърдита на целия свят. Но- бурята премина, нещата се подредиха, животът продължи по своето трасе. Започнах работа, създадох семейство. Роди се детето. Може би тогава започна реалния ми живот на възрастен човек. Вече имаше друг човек, за когото да мисля преди мен. Обичам ролята си на майка. Тя ме изпълва с невероятна радост и благодарност. Мисля, че раждането на дъщеря ми е най-силния, хубав и вълнуващ миг в живота ми. С детето изживях най-голямото щастие, но и най-големите си страхове. Любовта ми към нея се люшкаше между пълно себеотрицание и сковаващ ужас да не й се случи нещо. С годините се научих да не се поддавам на страха, да вярвам, че Бог бди над нея и я пази, а животът има свой план, по който вървим. И че всяко зло е за добро. Разбрах, че сме дошли на този свят, за да научим определени уроци. Понякога усвояването им е мъчително и трудно, изисква жертви и сълзи. Но без тях няма как да стигнем до прозрението за собствената си същност, да си пренаредим приоритетите и да се научим да ценим живота.
Когато попадах под ударите на съдбата се огъвах, но не се пречупих. Беше трудно, жестоко, болно, но.... оцелях! Понякога става и така- просто оцеляваш. Друг път усещаш, че живееш на пълни обороти и светът ти е пъстър, витален, прекрасен... Животът е толкова хубав. След много мъка и разочарования усвоих и този урок- да съм благодарна за това, което имам и да вярвам в доброто; да искам то да бъде част от мен и моя път в живота. Мисля, че имам сили за още преживявания и емоции. Имам своите си мечти и надежди, макар и не така помпозни, като на младини. Надеждата винаги ми е помагала в трудните мигове. Любовта не ме е изоставяла. Вярата ми беше непреклонна. Затова живея с широко отворени очи и сърце, открито за житейските сезони. Чувствам се добре в кожата си. Улавям миговете на щастието в дребните неща. Търся доброто навсякъде около мен. Обичам семейството и приятелите си. Навярно има още много неща да науча. Дано имам тази възможност! Чувствам се благословена. А това е най-хубавият подарък, който животът може да ми поднесе. Очаквам още рождени дни, изпълнени с вяра и любов. И благодаря на Великия Творец, че ме избра да бъде една малка частица от Неговата Промисъл. Благодаря за рождения ми ден!