Принцът и грозницата

Откакто се помнеше Неви знаеше, че е грозна. И пълна. И не особено умна. В този ред. Нямаше човек в обкръжението й, който да й спести тази обезсърчаваща информация. Казваха й го родителите й / за нейно добро, разбира се /, за да няма прекалено голями очаквания от живота..Повтаряха й го често- да не би да изпадне в самозаблуда и да реши, че може и да постигне нещо в живота си. Зорко следяха развитието й и на всяка крачка я обсипваха с всеотдайни забележки и критики.
Като малка Неви искаше да стане актриса. Дълго се въртеше пред огледалото с роклите на мама и мечтаеше за световна слава и любовта на публиката. Може би имаше и талант. Така и не узна това. Мечтата й бе унищожена още в зародиш. Актрисите са паднали жени, обясниха й загрижено родителите. Според тях, тя нямаше и данни.
Когато поотрасна Неви реши да кандидатства журналистика.
-Не може! Никога няма да те приемат. Слаба си по български, пък и нямаме връзки- разясниха й положението родителите.
-Стига си ни губила времето с твоите глупави експерименти!
Неви знаеше, че е безмислено да се спори с тях. Че кой друг, ако не те знаеха кое е най-доброто за нея? И кой би повярвал във възможностите й, след като вече самата тя не си вярваше? И този път ги послуша- така беше възпитана.
Когато се влюби за първи път родителските напътствия се стовариха с пълна сила върху крехкото й самочувствие- дебела си, нищо женствено няма в теб, всичко ти стои ужасно...
Неви се амбицира. Любовта вършеше чудеса. Отслабна с 20 кг. и сама не можеше да се познае. Ала скандалите в къщи зачестиха.
-Погледни се на какво приличаш! Със сигурност ще се разболееш!
Така и стана. Анорексията я стисна здраво в лапите си и не й даваше мира. Само че това убягна на зорките погледи, с които се следеше нелекото й развитие. Не беше толкова важно, че е болна. По-важно беше да не ги направи за резил с измислената си любовна история. Така де- какво щяха да кажат хората, съседите и прочие заинтересовани личности? Неви нямаше обяснение за себе си защо не бива да обича. А защо не можеше да бъде обичана беше пределно ясно- грозна, дебела, слабохарактерна...
Когато порасна още малко бракът се превърна във фикс-идея. Струваше й се единственото спасение от дългия домашен тормоз. Само че кой щеше да я вземе? Отговорът го знаеше от 20 години- никой!Всеки мъж искаше хубава и умна жена. Нейните желания нямаха значение. Отдавна вече не вярваше в приказките за принца на бял кон...
И тогава се случи най-странното нещо в живота й. Стана чудо! Принцът се появи. Даже взе, че я хареса. Каза й, че е влюбен в нея и иска да се оженят. Неви не можеше да повярва на късмета си! Някой я обичаше. И искаше да свърже живота си с нея. Създадоха семейство, родиха им се две чудесни дечица. Неви се изявяваше като добра съпруга и майка. И понеже знаеше езици успя да си намери работа в отдела за външна политика на един всекидневник, което я доближи до мечтата й за журналистика.
Всичко вървеше добре до денят, в който старите демони отново се появиха и заплашиха с разруха трудно-съграденото спокойствие. При едно семейно гостуване, под влияние на алкохола, роднините й изказаха мнение, че съпругът й я мами.
-Едва ли работи толкова до късно, ако на това му се вика “работа”- намекнаха загрижено те.
Неви се погледна в огледалото и въобще не й хареса това, което видя. Беше се превърнала в сянка на себе си. Отдавна беше забравила какво иска и какво може. Нямаше вяра във възможностите си. Беше се уморила да се доказва. Но в едно беше напълно сигурна- мъжът й! Нямаше да позволи да опетнат и неговото име. Та тя вярваше на него повече, отколкото на себе си! Време беше да се раздели с най-големия си кошмар. Все пак и тя имаше деца. Знаеше какво е обич. Безусловна любов и подкрепа. Неви боготвореше децата си и ги смяташе за най-голямата си благословия.Беше време да прости- на миналото и на всички от него. Животът продължаваше... Така, както всеки го разбираше. Да, светът не се въртеше около нея. Но тя бе част от него. Малка искра, но жива. И безценна в нечий очи. Беше благословена с любовта на мъжа си и децата си. Нима имаше по-голямо щастие от това? Бъдещето беше пред тях... А миналото? То можеше да спи необезпокоявано. До забрава...

Необикновени хора

С баба Тинка се запознах преди година в едно китно родопско градче, където участвах във възстановяването на местната църква. Жива, пъргава жена, въпреки своите 82 години, тя отговаряше за поддръжката на църквата. Живееше сама в малка къщурка до самата църква и сутрин отключваше портите на светата обител, вечер ги заключваше, продаваше свещи и почистваше вътре след някоя по-голяма литургия. Впечатли ме със своята жизненост и оптимизъм. Беше винаги усмихната, никога не се оплакваше от болежки и непрекъснато помагаше на някой. Жилава българка от тази порода, която май вече е на изчезване, но за щастие все още се среща по селата и в малките градове. Баба Тинка никога не показваше признаци на умора или досада. Ръцете й бяха загрубели от полската работа- сама си гледаше градината- зеленчуци и цветя и винаги ми носеше свежи букетчета, когато отивах в града. Работеше безвъзмездно и в двора на църквата- садеше здравец, прекопаваше растенията и ги поливаше в сушите. Такъв й беше денят. Една вечер останах да пренощувам при нея и седнахме на сладка приказка. Почерпих я с вино, защото имах рожден ден, а тя на свой ред ми подари една прекрасна икона. В компанията й се чувствах добре. Излъчваше толкова много позитивна енергия, че не можах да се сдържа да не я попитам откъде черпи тези сили и вдъхновение за живот. Предполагах, че има семейство, въпреки че не бях виждала никой да се вясва в къщата, докато ходех там. Ето какво ми разказа тя, без сълзи и излишен патос.
- Бог ми даде дълъг живот, за което съм Му благодарна. Но ми прати и много изпитания. Той си знае защо. Бях много млада, ненавършила 30, когато останах вдовица с две малки деца. С много любов и лишения успях да отгледам сина си и дъщерята, да ги изуча и да им дам път в живота. Пораснаха добри деца. Когато синът ми се задоми бях много щастлива. Родиха им се две момченца и тогава наистина се почувствах като галеница на съдбата. Но после дойде лошото. Синът ми загина в автомобилна катастрофа. Нямаше и 30 години...Не бях на себе си от мъка. Ако не беше дъщерята и внуците, сигурно щях да полудея. Но казват, че едно зло никога не едва само. Имало е сърце още да пати. Три години по-късно дъщеря ми се разболя от рак на гърдата и си отиде за няколко месеца. Беше само на 33…Идеше ми да вия от мъка и да проклинам целия свят! Защо Господ ми причиняваше това? Лягах и ставах с тази мисъл, но Бог мълчеше. Никому нищо лошо не бях сторила, но приех, че това е моята съдба и трябва да си изживея живота така, както Той е пожелал. Започнах да се занимавам с църквата, да се опитвам да помагам на хората, които идваха тук- всеки със своите си мъки и проблеми. Най-голямата ми радост беше, когато внуците идваха лятото и се навъртаха около мен. Много им се радвах. Пораснаха чудесни мъже. Но вече по-рядко идват насам. Имат семейства, работа. Разбирам ги. Всеки си има своя път в живота. Какво да правят тук? То почти не останаха млади хора в града. Няма работа, няма пари. Как да живеят тук и с какво да хранят децата си? Нищо, така е трябвало. Моля се на Господ да им дава здраве, друго за себе си не искам. В църквата идват много хора от околните села и градове, някои и от по-далеч. Казват, че местността е лечебна. Не знам, но с очите си съм виждала как болни деца оздравяват и се изправят на крака. Какво по-голямо щастие за един родител от това да види детето си здраво? Затова тази църква трябва да я има. Моята мисия е да се грижа за двора , за чистотата и да приемам хората. Мисля, че така им помагам. Затова не се оплаквам. Е, болят ме костите понякога, ама не е страшно. То е от годинките…..
Баба Тинка се разсмя- с нейния си звънлив смях, който никога не можеше да издаде какво й беше минало през главата. С вярата си в Бог, с неизменния стремеж да върши добро, тя бе приела съдбата си като малък откъс от великата вселенска промисъл и всеотдайно даваше своя принос за осъществяването й. Така, както можеше.
Когато си помисля колко пъти се оплакваме за щяло и нещяло се сещам за баба Тинка и млъквам . Нямам право да хленча и да се сърдя. Тя ме научи да приемаме съдбата си и да сме благодарни на Бог за изпитанията, които ни изпраща. Дори и за тези, които късат сърцето ни и раняват душата ни. Но не ни убиват. И да продължаваме с вяра напред. Трудна задача, която изисква много сила и себеотрицание. А умението да продължаваш да обичаш хората, въпреки личните си загуби е особено състояние на душата, неприсъщо за всеки. Наистина човешката сила е безкрайна. Всеки път, когато ходя в Пещера и срещам баба Тинка се убеждавам в това. Любовта, добротата, прошката- това не са абстрактни понятие. Те са тук, на земята и съществуват в нечия душа. Огледайте се около вас и може да ги видите. Щастлива съм, че се докоснах до тях…..

Изстудяване...

Най-добрият начин за охрана на хладилника. Малко е студеничко обаче....

Трай, бабо, за хубост?

В днешните демократични времена критериите за хубост се извъртяха на 180 градуса. Въпреки че красотата на българките е интернационален факт, съвременните момичета се втурват като обезумели към кабинетите на пластичните хирурзи, за да коригират „даровете”от майката природа. Тъжна е гледката на издялканата красота. Всичко във визията на поправените девойчета крещи: „Ела, вълчо, изяж ме!”. Фолк културата и Барби образите оставят своите отпечатъци върху иначе симпатичните личица. Пред нас стоят, като извадени от калъп, девойки с изкуствени коси до кръста, нацупени силиконови джуки, фалшиви мигли, гърди като на кърмачка на тризнаци, изпилени нослета, изваяни скули, изсмукани от мазнини бедра и задни части, инжектирана хиалуронова киселина в мнимите бръчки и…празен поглед. Те не се усмихват, за да не се разтече ботокса в бузите, не говорят, защото няма какво да кажат и гледат надменно, убедени, че са следващите звезди на планетата. И си приличат досущ като две капки вода. Това индивидуалност, това интелект, грамотност- кой го е грижа? Живеят според максимата: Искам всичко и го искам сега! Някои от тях са били наистина хубави, преди да ги обземе манията за величие и поголовно „разкрасяване”. Знае се, че отдадеш ли се на порока, после трудно се спира. Чудя се защо винаги прегръщаме най-лошото от западните цивилизации. Ако си мислите, че тези манипулации са безвредни, грешите. Една абитуриентка, изнудила родителите си за силикон в гърдите, прекара дните до бала в кански болки и ледени компреси денонощно върху рязаната плът. Само и само да се появи в рокля с деколте до пъпа, откъдето да изскачат новите прелести… Трудно се разговаря с тази порода момичета. От една страна, постоянният глад, на който се подлагат, за да са кльощави, изцежда силите им и малкото останало „сиво” вещество в главите, а от друга- всяка забележка към външния им вид приемат като хорска „завист”. Когато ги посъветваш да „работят върху себе си”, грабват най-новия каталог за пластика и жадно поглъщат последните новости в „ клъцни-срежи”. Накрая си докарват вид, по който трудно могат да ги разпознаят и собствените им майки. Защо ли се мъчат? Толкова ли им е ниско самочувствието или са жертви на модните списания с малко текст и много картинки? Култът към красотата е придобил застрашителни размери в пазарната ни икономика. Умели търговци внушават на подрастващите, че само и единствено, ако приличат на чалга фурия могат да постигнат успех, слава и пари. И се започва карнавала на маскировките. Опитайте да легнете с екстензии ( удължители) на косата и да заспите. Ще имате усещането, че спите върху сплетени кабели. Ако въобще заспите…. Решите ли да се обърнете по корем , балоните в бюста могат да ви издигнат и над нивото на леглото. И да спите във въздуха, ако сте придобили съответната „безтегловна” опаковка. А след мечтаната липосукция болката е толкова голяма, че всеки допир до кожата предизвиква истерични изблици и рев. И това се търпи в името на нечие виждане за красота! Опитите за вразумяване са обречени на провал. Те не искат и да чуят, че жената е жена, когато е нежна, спокойна, с излъчване и собствен чар. Дали са щастливи в собствения си измислен свят? Повечето от тях имат вид на зловещи хиени, готови да отхапят главата на набелязаната жертва. Те са агресивни, груби и нахални спрямо останалите „недодялани” девойки. Не знаят кой е написал „Хъшове”, не са чували за Владимир Димитров- Майстора и считат Вапцаров за скучен! В библиотека никога не са влизали, но за сметка на това не излизат от кръчмите и баровете. Разпознават марката на дрехите от разстояние и знаят точната цена на силикона. Обсебени от своята красота, те не се притесняват да обявят на всеослушание, че не са прочели нито една книга. Мразят „зубрачките” и ехидно се присмиват на по-ученолюбивите. И зиме, и лете движат с минимален брой дрехи върху телата си. Почти нищо не остават на въображението. Скромността е най-върлия им порок. Участват във всевъзможни конкурси за „мис”- лято, туризъм, мокра фланелка, стегнат задник, и тежко преживяват загубите. Не понасят по-луксозните себеподобни. Победите отбелязват с поредния тежък купон в култово заведение. Един писател, за който не са чували, беше казал :”Пази, Боже, сляпо да прогледа!” Криворазбраната цивилизация отдавна е написана, а ние тепърва откриваме топлата вода. Колко лесно се управляват и манипулират необразовани и самовлюбени люде… Даваш им едно огледало и ги зарязваш да съзерцават прекрасното си отражение. Бедните силиконови красавици! Не искам да съм там, когато огледалото се счупи….

Божествена закрила

В началото на Новата Година винаги притаявам дъх и очаквам знак свише какво ни предстои през идните 12 месеца. Тегля късметче от баницата, запалвам кандилото, моля се за здраве и благоденствие. Какво всъщност да си поискам? Отдавна не мечтая за грандиозни събития. Разбрала съм, че щастието е в простичките неща. Но те са и най-важните. Да сме здрави, обичаните ни хора и те да са живи и здрави, да бъдем дълги години заедно и да сме окриляни от любов. Повече от това здраве му кажи! Престанах да обръщам внимание на дребните несполуки или да се амбицирам за велики дела. Може би защото осъзнах, че понякога нашите планове не съвпадат с Божиите....Но вярвам, че Той ще ни ни закриля. И знае какво и колко можем да понесем. Припомням си това, когато не знам какво да правя и се чудя защо ми се случва някакво предизвикателство. Животът е пъстра картина и има от всичко- и добро, и лошо се редуват, за да се научим да разпознаваме посланията и да ценим Художникът. Хората имат различни мечти и желания през житейските етапи. Искат успехи, кариера, богатства, семейство, нови придобивки, развлечения и постижения....Дай Боже да се сбъднат мечтите им. И всичко да си върви по реда. Остават непреходни стремежите ни към изконните човешки добродетели- да раздаваме и получаваме любов, да се чувстваме разбрани и подкрепяни, да вярвяме, че сме закриляни и благословени...Навярно, когато живеем в хармония с вселенския разум ще успеем и да се почувстваме мъничка, но тачена искрица от него. А останалото? То ще се нареди все някак. Пътят е дълъг, но толкова прекрасен. Кой би се отказал от него- най-великото пътешествие, наречено Живот! Поканете сродна душа и тръгнете смело напред. Там някъде, из бурните житейски дебри, със сигурност ще срещнете и щастието....То ви чака да го откриете. И да го опознаете за дълго....Дай Боже да го намерите!

Да посрещнем 2010 Година!

Тя чука на вратата ни. 2010 Година! Нова, пременена, носеща послания за здраве, щастие и любов. Ще й отворим вратата в полунощ, ще я поканим да влезе в домовете ни и ще се помолим да е благосклонна и добра. Да донесе здраве в семейството, мъдрост, успехи и късмет. Да благослови България с добри дела, мир и просперитет. Да сме щастлив и успял народ! Ще я поканим на трапезата, ще я нагостим богато и ще притаим дъх в очакване на хубави вести. Ще се съберем с любимите хора, ще се повеселим заедно, за да привлечем доброто в домовете и душите ни. Колко ни е нужна вярата сега! Как ни се иска Новата Година да е по-добра от старата, да е спокойна и богата, да е здрава, силна, късметлийска. Дай Боже! Заповядай и добре дошла 2010!

За приятелството и...предателството

Приятели има много по света. Дай Боже винаги да ги има- много или малко, но без тях животът би бил толкова сив. Лошото е, когато приятелството се превърне в предателство. За приятелите и предателите може да се пише много- нищо ново по света. Какво кара един приятел да се превърне в предател? Какво може да извади приятел от строя и да го хвърли в другия лагер? Липсата на любов, завист, комплекси? Много неща могат да подразнят довчерашния приятел, да го накарат да забрави щастливите мигове заедно, безкористната помощ и безусловната обич. Тъжно е да изгубиш приятел. Боли, когато той сам е взел решение да напусне вашата обща среда. Самотно е. Приятелите идват и си отиват. Малко са тези, които се задържат. И остават завинаги. Любовта стана много дефицитна стока. Сякаш трябва да я поднесеш в красива кутия, опакована в панделка, за да й обърнат внимание. Може би това не е любов? Сигурно е, че добрият приятел не скача от борда, когато всичко потъва. Огледайте се. Кой е до вас в трудните мигове? Кой ви слуша, когато ридаете от поредния житейски шамар? Иначе- за ядене, пиене и веселба- приятели бол! Никой не бяга от хубавото. За съжаление, в живота се случват и неприятни неща. Тогава на кого ще се опрете? Дано да има такъв човек до вас. Това е истинското богатство. Другото е глупост, суета и интереси. Това са предателите под прикритие- опасна порода, която не бива да допускаме до сърцето и живота си. Коварство е да зарежеш приятел в нужда. Трудно е винаги да си добър приятел. Но истинска благословия е да имаш добър приятел. Предателите се забравят, приятелите- никога. Може би това е една от мистериите на живота- да се научим да ги различаваме и да пазим приятелите си. Другите сами ще си отидат- непотребни и нещастни. Мрачна сянка в житейската тъмнина. Слънцето ще изгрее отново с приятел. Кръговрат... Приятелите- дано ги има и Бог да ги пази!

Коледа е!

Коледа е! Прекрасна, вълнуваща, вълшебна и неповторима Коледа! Отново попадам в магията на този приказен и божествен празник! На Рождество Христово се моля всички да сме живи и здрави, да има много щастливи хора и сбъднати мечти. Обичаните хора са до мен, усещам живинката на Коледа навсякъде. Хората са някакси по-добри, по-усмихнати. Красивата празнична украса създава много настроение, подаръците са разопаковани и всички са доволни. Колко щастие, колко благодат ни споходи! Дай Боже всекиму! Мечтата ми се сбъдна. Коледа дойде...

За всички Свежари

Мили приятели от Свежо,
Здравейте!
В навечерието на най-хубавия християнски празник- Рождество Христово искам да ви кажа колко много се забавлявам с вас в този наш любим сайт.
От сърце ви пожелавам да изкарате една прекрасна, уютна Коледа, да получите желания подарък, да се почувствате обичани и щастливи! Бъдете добри и доброто ще ви се върне стократно. Бъдете здрави, усмихнати и вярвайте, че най-хубавото предстои. Нека и занапред животът ви да бъде изпълнен с много радости, успехи и късмет! Пожелайте си нещо и магията на Коледа ще сбъдне най-съкровеното ви желание! Вярвайте в чудесата, защото те са около нас и пръскат своя вълшебен прах навсякъде. Бъдете благословени, почувствайте коледния дух и в сърцето, и в душата си! Да сте живи и здрави и до още много нови срещи в Свежо! Весела Коледа и приказни празници!
С обич, Ваня

До Тенерифе и назад

Остров Тенерифе е част от Канарските острови. Едно малко късче от рая, обвито в мистерия, романтика и екзотика. Островът съчетава океан и планина, а местността е наситена с палми и екзотични растения. Гората прилича на лабиринт, през който трудно можеш да си пробиеш път. Сякаш пази стари тайни и легенди. Местните хора казват, че ако успееш да си пробиеш път през сплетените клони на дърветата, ще имаш много успехи в живота. Водата е кристално чиста, а залезите са като от картина на талантлив художник. Жителите на острова са гостоприемни, усмихнати и спокойни. Те самите са като част от красивата природа, сред която са израснали. Повечето от тях казват, че никога не са напускали острова и целия свят за тях е именно тук- сред планините, горите и водата. Издържат се с риболов, туризъм и дребни занаяти. Целогодишният поток от туристи от цял свят- предимно по-възрастни хора, осигурява работа и препитание на островитяните. Не видяхме много млади хора сред посетителите. Може би защото пенсионерите на запад разполагат с повече време за пътуване и удоволствия, докато младите работят. Крайбрежните барчета и заведения винаги са пълни и от тях се носят чудни аромати на риба и местни подправки. В хотела сервират екзотични плодове, а палмите хвърлят дебели сенки върху плажуващите. Нощният живот кипи- дискотеките са пълни с хора на средна възраст, дошли да вкусат от свободата и авантюрата на далечния остров. Сред дърветата, непознатите растения, тропическия рай примамва със своята красота и зеленина. Пищната растителност е целогодишна, слънцето пече, а дъждовния сезон идва в края на лятото. Имахме усещането, че там времето е спряло. Далече от цивилизацията на забързания град, всичко се движеше с непознати за нас темпове. Бавно, уверено и някак сладострастно. За любителите на плажните удоволствия, лодки и джетове осигуряваха адреналина, а за тези, които предпочитат тишината и спокойствието, планината ги примамваше с шепота на баобабите и сянката на горите.
Всичко имаше по-особен вкус- и кафето, и прясно изцедените портокали. А спомените за една разходка до рая дълго ще ни топли през зимните дни.