Дъгата на живота

Рисувам цветовете на моя живот. Дъгата е прекрасна, пъстра, обхваща мислите, емоциите и лабиринтите на подсъзнанието ми. На син фон изплува раждането ми- поредното- в настоящето прераждане. Проплаквам и се сгушвам в мама- сякаш тя ще успее да ме предпази от червените стрели на дявола. От агресията и аномалията на дните. В семейството ми е бяло, спокойно, до определен момент. После мълниеносно нахлуват сивите и черните струи на злото. Покосяват наред, оскотявам. Дали ще видя златото, ако дочакам изгрева? Природата е толкова красива, обляна в зелено. Как гали душата ми цвета на листата, тревата, гората...Обичам да се обличам в черно- това е моята защита, предпазната ми ризница срещу лошотията. Отблъсквам със сила всякакви атаки срещу вътрешния ми мир. Пазя го от нашествието на завистници, недоброжелатели и безделници. Искам да запазя аурата си в бледо лилаво- божествения цвят на творците, мъдреците и пророците. Нощем сънувам цветно. Политам в други измерения, разгръщам нови галактики. Или се връщам в предишни животи? Като на черно-бяла лента виждам откъси от настоящето и миналото. Сигурно не съм успяла да оцветя дните си в прелестните нюанси на дъгата. Сълзите ми са прозрачни и призрачни- те се леят на воля, размазват съвършената картина. Накрая изглеждам като лоша имитация на сюреалистичното изкуство. Какво да се прави? Живот... Трудно е да го нарисуваш, още по-трудно е да се откъснеш от него.

Да танцуваме!

Трудно е да вървиш сам из житейските пътища. Понякога пътеките са стръмни, друг път трънливи, а в повечето случай опасни.....Още с прерязването на пъпната ни връв, с отделянето от топлата утроба сме захвърлени на произвола на съдбата. Поемаме първата глътка въздух с вик, а после цял живот крещим от болка, самота, невежество. Изпитанията, в които се препъваме по пътя са бодлите, които дерат душата ни и оставят своите отпечатъци до сетния ни дъх. Накрая си отиваме, надупчени от куршумите на съдбата, уморени и примирени. Колко дупки има във вашата душа? Дали е гладка и мека или прилича по-скоро на пробойна, по която се е упражнявала всесилната съдба? Колко често казваме, че животът продължава и караме напред, но дълбоко в нас нещо си е отишло завинаги- любим човек, мечтите ни, младостта...Пробойните остават, докато накрая не заприличаме на паяжина, раздрана от житейските уроци. И все пак сме благодарни- приключението е било вълнуващо, трудно и несигурно, но ни е поднесло и мигове на щастие, които нареждаме като пейзажи в паметта си. Първата прегръдка на мама, силното рамо на татко, първата целувка, подскачащото от любов сърце, първата ни рожба, щастието да сме сред добри приятели. И сякаш на заден план остават трудностите, болестите, мъката, сълзите и всички онези стрели, летяли покрай нас и попадали в нас... Дали си е струвало? Не знам. Какво ли си мисли човек, когато се сбогува с този свят? Какво ще запомни и ще пренесе в отвъдното? Какво остава на диска? Дали енергията на любовта, която сме раздали в изобилие не е силата, която ще остана завинаги в душата? Нали казват, че идваме на този свят, за да се научим да обичаме. И не е ли болката, която изпитваме най-често по житейската писта от несподелена, неразбрана или изгубена любов? Раздялата с любими същества разклаща до дъно психическите ни устои. И помним тази болка до края. Животът нищо не ни спестява. Така, както и дарява, така и с лека ръка понякога ни измъква свидните души... Каква утеха има за майката, загубила рожбата си? Дали някога ще успее да удави болката и да се засмее от сърце? Колко сълзи лее жената, останала без верния си спътник в живота? Денем изглежда силна и спокойна, но нощите са един несекващ кошмар, раздиран от тъга и безсилие. А какво става в душите ни, когато изгубим родител? Не е ли това началото на края? Сякаш потъваме в бездна, дълбоко и безвъзвратно, без да знаем дали отново ще се появим на повърхността. Изникват хиляди въпроси. Защо? Как ще живея сега? Как ще продължа напред без любимото същество? Нощта не дава отговори, а утрото, казват, било по-мъдро от вечерта. Гушкаме домашните си любимци, за да раздадем на нещо живо насъбралата се любов и потъваме в блаженство от ответната реакция- пухкава лапа на съчувствие и разбирателство, умен поглед и успокояващо мъркане...Прегръщаме ги и ги обичаме, защото един ден и тях няма да ги има... Не случайно казват, че никой нищо няма да си отнесе от земята. Къщите, колите и материалните придобивки ще преминат в други ръце и няма да помнят, че точно ние сме ги обитавали преди. Друг ще ходи в нашата къща, ще кара нашата кола и ще носи дрехите ни. Материята няма да ни е потребна. Затова оставяме на земята тленните си останки, когато си заминем. Те няма да ни трябват повече за следващото изпитание. Вероятно няма и да ги помним. Но това, без което не можем и във вечността е любовта- спомена за нея, преживяванията ни от любов, щастието, макар и мимолетно, с което ни е дарила любовта. Това е смисълът. С нея ще си заминем, заради нея ще ни помнят и тачат, от любов ще скърбят за нас...Няма живот без любов. Всичко живо линее, гасне и загива без любов. И цветята, и животните, и ние, хората. Когато душата страда, болестите ни нападат и разрушават. Не успеем ли да превъзмогнем душевната болка, отваряме широко вратите за физическите травми, болежки и страдания. Липсата на любов ни разболява , а понякога ни и унищожава. Дали даряваме достатъчно любов? На семейството, на приятелите, на хората около нас? Кой ще ни запомни, ако никой не не обича? Защо се лишаваме от този райски благодат и се затормозяваме да съдим другите, да мразим и да се сърдим за какво ли не? Може би животът е един танц. Прекрасен, страстен и буен танц за две души... Искам да го изтанцувам докрай и да го помня вечно! Този танц на любовта, заради който сме тук и се учим на стъпките цял живот. Може би вашият танц е страстно танго? Или буен рок? Бавен блус или изящен валс? Танцувайте! Не се щадете! Това е танцът на любовта и на живота. Прекрасен, единствен, красив и вълнуващ танц. Намерете си партньор, прегърнете го нежно и му прошепнете: „Танцувай смен!” И се понесете във вихъра на вечността....

Изгубен ключ

Отдавна изгубих ключа към сърцето ти. Незная къде да го търся. Накъдето и да се обърна, срещам затворените врати към душата ти. Не ме допускаш вече там, за да не разбутам трудно изграденото спокойствие. Живееш със спомените от безоблачното ни минало. Ненавиждаш настоящето. И сънуваш момичето със сините очи и лъчезарната усмивка, с кръшната походка и звънкия смях. Мечтаеш за една илюзия. Изгубеното щастие не може да се върне. Времето изтри и смеха, и мечтите, и блясъка в очите. Няма го момичето, в което се влюби. И повече няма да го срещнеш, не разбра ли? Поне не в този живот…Защо продължаваш да копнееш за нея? Страдаш за миналото, което безвъзвратно отнесе безгрижните дни, страстните нощи и приказните мечти. Нима не помниш чергарския живот, беднотията и несигурността в утрешния ден? Забрави ли, че спяхме на пода, защото нямахме легло и събирахме празни бутилки, за да си купим хляб? Романтиката под открито небе не е идеал за цял живот. Ти го повтаряше, а аз се смеех на страховете ти. Не ме интересуваше къде заспивам, стига да съм до теб. Не се вълнувах от празната стая, която наричахме дом. Бях безумно щастлива с малкото ни семейство- аз, ти и котката. Не мислех за бъдещето, не се тревожех за кариерата си, нищо не исках от теб, освен да ме обичаш. Къде изгуби ключа към сърцето ми? Кога се счупи стъкления рай? Дали не стъпкахме мечтите, когато реши, че работата ти е над всичко? Все по-късно се прибираше, а аз все по-рядко се смеех. Битката за хляба се оказа по-тежка, отколкото предполагах. Дали не погубихме доверието, когато нови изкушения се появиха на хоризонта? Дали не изхвърлихме ключа в ямата, заедно с останките от нероденото ни дете? В този тягостен миг ли се разминаха мечтите ни със скоростта на светлината? Когато аз исках бебета, а ти искаше слава, екскурзии и пари? Не бях първата ти любов, няма да съм и последната. Сега се сърдиш, че съм различна. Упрекваш ме, че не съм това, което бях. Търсиш веселата, безгрижна девойка, която озаряваше дните ти, а аз търся самотата и тишината. Уморих се от амбициите ти. Не предполагах, че животът се изнизва на бързи обороти и, докато четеш книги за отглеждане на детето, то вече е пораснало и има свои деца…Разминават се мечти, идеи, любови. Изчезват хора от живота ни, сменят се жилища, служби, коли и интереси. Реката на промяната тече неумолимо и безмилостно отнася свидните символи на младостта. Там някъде, в реката, захвърлихме ключът. Забравихме за какво ни служеше преди. Ключът , с който отваряхме празната стая и мечтаехме да я напълним с толкова много неща. Стаите сега са много, вещите също, а вратите стоят отключени. Но никой вече не влиза там. Пусто и празно е сред мебелите. Децата излетяха от гнездото, котката умря, телефонът мълчи. Всеки живее собствения си живот. Отдавна не сме си позволявали лукса да мечтаем. Страхуваме се да се изправим пред сбъднатите си мечти и да се запитаме : „Какво следва сега?” Какво прави човек, когато е постигнал целите си в живота? Намира си нови предизвикателства, може би. И нови хора, с които да ги осъществи. Не вярвайте на тези, които казват, че не се страхуват от старостта! Те живеят с илюзиите на младостта и отказват да приемат промяната. Вероятно и те, като нас, са изгубили ключа към любовта, разбирателството и примирието. Не е страшна старостта. Страшно е, когато няма с кого да я изживееш така, както си мечтал на младини….

Първи сняг

Наваля и първия сняг- пухкав, искрящо бял и чист. Летят снежинки, бялата магия е в стихията си... Градът побеля... Сякаш снегът се опитва да подпомогне пречистването на телата и душите ни. Понатрупали сме и токсини в телата, и тревоги в душата. А вероятно и някой и друг грях... Бялото ни дава шанс за нов живот и нови мечти. Да се отърсим от мъката, сковала сърцата ни, да скъсаме с миналото и да протегнем ръка към новото. Първият сняг е чистота и невинност; светлина и духовност. Нужни са ни повече от всякога. Затрупа града и скри от уморените ни очи мръсните улици и кални градинки. Изчисти града за няколко часа. Ние от години все не успяваме да го сторим. Живеем със заблудата, че управляваме Природата, а тя за сетен път ни показа, че е по-силна от нас и спазва свои закони. Колкото и да нехаем за нея и да й вредим, всъщност разболяваме единствено себе си. Дишаме мърсотията на градската джунгла и се възмущаваме от собствените си боклуци. Но снегът отново ще натрупа и ще почисти земята от хората. Ще побелеят дърветата, покривите, парковете. И ще мирише на чисто. Като в снежна приказка ще отброяваме дните до Коледа, притихнали смирено пред запалената свещ. Навярно ще поискаме да бъдем по-добри, по-състрадателни. Тайно ще помечтаем и за мъничко щастие. Дали ни се полага? Господ решава. Животът е безкрайно справедлив, дори и в най-голямата несправедливост. Когато сме затънали до гуша в кал, снегът ни се вижда като манна небесна. Като панацея за всичките ни болежки- телесни и емоционални. Като обещание за вечност... Нека да вали! Докато побелеем до дъното на душите ни... Дали?

Есенен дъжд

Обожавам да вали. Дъждът отмива тревогите ми, пречиства съзнанието ми. Усещам живителната му сила във всяка клетка на тялото си. Плачът на природата отнася лошото, изгнилото, съсипаното и напоява новото, чистото зрънце на новия живот. Нека да вали! Дъждът капе бавно и напоително, като сълзи по изгубената любов... Отишла си е, друга ще дойде. Вечният кръговрат! Обичам дъжда. Чувствам се като зародиш в малката си капсула, коята ще порасне голяма и ще се отвори към толкова прекрасни неща. Като разцъфнало цвете ще подам глава навън, за да попия чудесата на природата и да се слея с тях. Дъждът е обещание за вечност. Сменят се времената, идва нов ден, а след него друг.... Дано да вали! Водата е живот. Без нея няма нищо, освен суша и мъртва земя. Капките са Божиите сълзи на радост и на благодат. Тих есенен дъжд. Какво е по-хубаво от това да съзерцаваш спокойствието на пречистения свят, сгушен в домашния уют? Или предпочитате да сте навън? Ведно с дъжда, да усещате топлите капки върху жадната кожа и да се прераждате за новия ден? Обожавам да вали. Дъждът ми дава всичко, от което имам нужда- сила, спокойствие и чистота. Наслаждавам се на това прелестно природно богатство и се моля да продължи... Знам, че като спре дъжда слънцето отново ще изгрее.... Може да видя и дъга- за щастие! Ех, живот- кой те сътвори толкова прекрасен и неповторим? Благодаря! За това, че ме има, че обичам и съм щастлива тук и сега. Нека да вали...Първият прекрасен есенен дъжд.

Децата ни, цветята ни

Началото на новата учебна година е. Като пъстър букет децата изпълниха училищните дворове, весели, отпочинали, обнадеждени... Като родители ги гледаме с радост и с леко присвити сърца. Сякаш на заден план останаха ежедневните трагедии, които не секнаха цяло лято- "убито дете" като че ли вече не е новина у нас. Претръпнахме ли? Или се уморихме постоянно да се тревожим?
Абдикация. Това е термина, който най-точно описва отношението на обществото към нашите деца. И тези под домашна закрила, и тези под ничия закрила в домовете. Децата имат права. Там на някаква хартийка и според някаква конвенция. Българските деца са защитени според закона. Но кой ще ги защити от човешкото нехайство? Случаите са толкова много и кой от кой по безобразни, че ми е трудно да започна да ги описвам и изброявам. И все се питам: на кого всъщност пречат българските деца? И как да опазим децата си от тежката и неуправляема бюрократична машина, която безмилостно и буквално се стоварва върху тях- било под формата на фалшиви грижи, недогледани закони или липса на елементарно уважение към човека. Защото и децата са хора, а правата им се нарушат системно, ежедневно и брутално!
Децата ни загиват масово- в училище, на улицата, вкъщи- смазани, сгазени, пребити или прободени, варианти разни…. Война срещу децата ни ли е това?! Нещастни случаи? Едва ли! Пък и много станаха. За болните, изоставените и мизерстващите дори не споменавам.
Грижите за живите деца у нас отдавна не дават резултат. А за мъртвите? С години се точат делата за убити деца- по пътищата, прегазени от пияници, намушкани от психопати, удавени по време на ученически екскурзии, премазани от рушащи се сгради, стъпкани в псевдо дискотеки, удушени при първата глътка въздух от пълзящи бацили в родилните отделения или оставени на произвола на съдбата при по-сериозни заболявания. В тези случаи намесата на обикновени граждани понякога спасява детски живот. Само в интернет се въртят бол снимки на болни деца, молещи за милосърдие и помощ. Защото родителите им знаят, че са в безизходица и живота и здравето на детето им отдавна не е в техните ръце...
Забелязали ли сте, че когато без време загине българско дете, виновни обикновено няма? Кой може да се пребори с мудната система и човешкото нехайство? И дали точно това трябва да правят родителите в този трагичен момент? Да се борят с неизвестен извършител?!
Започна новата учебна година. От сърце се моля децата да я завършат живи и здрави. Да завършат усмихнати и щастливи така, както прекрачиха училищния праг. Да сведем глави за тези, които няма вече да тичат в училищния двор и чийто смях заглъхна завинаги. Трагичното е, че свикнахме с лошите новини за деца. Какво ще стане с децата ни занапред, тези цветя на нацията? Ще останат ли тук да красят родната градина, да ни радват с детските си игри и да живеят своето безоблачно детство? Кой да ни каже....
Вероятно децата ни ще напускат страната. Вероятно няма и да се върнат. И ние, с кървящи сърца, ще ги подкрепяме и ще ги изпращаме със сълзи в очите и камъни в душата. За да оцелеят и да имат живота, който заслужават. Защото са умни, талантливи и добри. Може би само те биха могли да разобличат лицемерието на обществото ни... Ние, очевидно, не успяваме… Не закъсняхме ли прекалено? И не е ли прекалено висока цената, която плащаме, за да ги опазим? Дано децата да имат повече успех! Да имат и късмет- ще им трябва. И Бог да ги пази.

Моята дъщеря

Когато се роди беше моята сбъдната мечта. Гушках те, целувах те, не можех да ти се нарадвам... "Имам дъщеря!" ликуваше сърцето, а душата преливаше от любов. Моята малка, ненагледна дъщеричка... Неусетно някак минаха годините. Днес ставаш на 18 и вече си голяма. Може би отдавна си голяма, просто аз съм се заблуждавала, че си още малко момиченце. Но ти порасна. Сега си умна и красива млада жена. Орисах те да си здрава и да имаш щастливо детство. Бог чу молитвите ми. Сега отново те орисвам и отправям молитва към Бог. Дано живота ти бъде прекрасен, да бъдеш много щастлива и обичана, да създадеш свое семейство, да се радваш на деца и внуци... Моя прекрасна, обична дъщеря. Шарен е живота, има и бури, и облаци... Винаги търси дъгата. Знай, че след бурята всичко утихва, небето се успокоява, изгрява дъгата... Животът продължава. Живей го весело, но и мъдро. Бъди добра и благодарна за даровете, които имаш и които ще получаваш от живота. Благодари и за трудностите. Те целят да те научат да вярваш в добрата промисъл и божественото начало на вселената. Никога не губи надежда. Дъгата е там- пъстра и красива- може просто за момента да не я виждаш. Мини под нея и си пожелай любов! Любовта е истината и смисълът на всичко. Обичай без да се страхуваш, раздавай щедро обич и ще бъдеш благословена. Мечтай смело! Мечтите се сбъдват, а съдбата обича смелите. Живей живота си като красива приказка и вярвай в добрия край. В света на "големите" не е много по-различно от детския свят, ако запазиш детето в теб. Добротата, искреността и жаждата за знания са присъщи на децата. Не ги забравяй! За да дойдат успехите, благополучията и постиженията на възрастните. Обградена си от много приятели. Те са истинското богатство в живота. Обичай хората до теб и никога няма да бъдеш сама! Пази свята и чиста любовта! Днес поемаш по своя собствен път. Не се страхувай да вървиш напред! Бог е с теб и те пази. Очакват те прекрасни мигове и щастливи дни. Благодари за тях! Помоли се за доброто и поискай прошка, когато се налага. Никога не губи вяра! Без нея сме изгубени. Цветя и песни, смях и танци, радост и любов... Това е твоят ден. Хубав празник! И на добър път....

Хлапета с котета

За животните- с любов!

Обичам животните. Считам, че са по-добри от нас, хората. За жалост, човеците са опасни за тяхното оцеляване. Неслучайно след големия потоп Бог е наредил да се извозят именно животните в Ноевия ковчег, а не хората. Той знае, че те заслужават да бъдат спасени. А ние? Едва ли. Лошотията ходи по хората. Човекът се има за велик, безгрешен, всемогъщ. Егото му е като надут балон, който рано или късно ще се спука и ще остане....нищото. Той смята, че всичко живо трябва да му се подчинява, включително животните. Ужасяващи са коментарите на мразещите животните по форумите- те бълват злоба и жестокост. Но не те заслужават внимание. Те сами ще се изтребят помежду си. Защото омразата им ще ги унищожи. Мисълта ми е за добрата дружба между човека и животното от векове насам. Много хора обичат животните и отглеждат домашни любимци. Всеки един, който някога е съжителствал с котка или куче знае, че предаността и любовта на питомеца към стопанина е безгранична. Животното умее да обича безусловно- нещо, което е почти невъзможно за хората. То не критикува, не мрази, не съди. Те живеят с нас и ни помагат с любовта си да преодоляваме трудностите. Котките мъркат и ни успокояват, когато сме тревожни, кучетата ни гледат с умни очи и четат право в душите ни. Те разбират всичко, което преживяваме и са винаги до нас. Поемат отрицателната ни енергия, отнемат болежките, понякога дори се жертват за нас. Всички знаем случаи на котки, пропътували хиляди километри, за да се съберат със стопанина си. Знаем и за кучета, които обичат стопанина си до гроб- в буквалния смисъл. Добротата им е пословична. Дори да им се караме, те пак ни обичат. Тъжни са, ако не получат любовта ни, но не ни изоставят. Има случаи на животни, които умират, поели върху себе си болестта на стопанина. Човекът оздравява, а кучето си отива- отново от любов. Те са тук да ни помагат и бихме могли просто да ги обичаме. Светът ни би бил толкова по-уютен, ако се научим да живеем в хармония с тях. Враждата и агресията ражда нова агресия. Човек сам си е виновен за бедите, които го сполетяват. Заради греховете му го връхлитат болести и ядове. Липсата на вяра го отчуждава от Бог и той се превръща в див звяр за себе си и околните. После очаква милост. Не, няма милост за такива хора! Те не заслужават спасение. Не всичко се прощава- умишлените злини не се опрощават с една свещичка. Но- всеки сам избира пътя, по който да върви. Бих помолила Бог да бди над животните и да ги пази- от лоши хора. Не искам повече животни да умират от човешка ръка. Животните са интелигентни и интуитивни. Наименования като "помияри" бълва точно тази прослойка двуноги- душевните помияри; тези, чиято проклетия е само началото на техния край. Заради такива като тях не бива да умират животни. Законите на джунглата са жестоки и най-страшния звяр в хаоса е човека. Съдбата на подобни "човеци" не ме интересува. Всеки си получава заслуженото. Искам животните да ни радват с любовта си и да са живи дълго. Искам да са здрави, незасегнати от хорската злост. Не умирайте животни, напук на хората! Имаме нужда от вас. Заради вашето присъствие животът ни е поне частица по-човечен и добър. Хората сме способни да запазим животните или.... да ги унищожим. Аз избирам да ги запазя и да се грижа за тях. Вярвам, че има много хора като мен. Това ми дава надежда, че доброто все пак ще победи и че Бог продължава да пази своите душички от Ноевия ковчег. За да ги има... За да бъдат винаги до нас. Обичам ви, наши малки и добри приятели!

Молитва

БОГОРОДИЦЕ, ПРОСТИ ГРЕХОВЕТЕ МИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ БДИШ НАД НАС И НИ ДАРЯВАШ С МИЛОСТ, ДОБРОТА И СЪСТРАДАНИЕ. ДА БЪДЕ СВЯТО ИМЕТО ТИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ ПАЗИШ БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА И СЕ ГРИЖИШ ЗА ДУШИТЕ ИМ. НЕКА РАСТАТ ЗДРАВИ, УМНИ И ЩАСТЛИВИ- ДА РАДВАТ РОДИТЕЛИТЕ СИ, ОТГЛЕДАЛИ ГИ С МНОГО ЛЮБОВ И САМОЖЕРТВИ. МАЙКО, ПАЗИ ДЕЦАТА! ТЕ СА НАЙ-СВЯТОТО, КОЕТО ИМАМЕ, НАШАТА НАДЕЖДА ЗА СМИСЛЕН И СМИРЕН ЖИВОТ. БЛАГОДАРЯ ТИ И ЗА ЩЕДРОСТТА, С КОЯТО НИ ДАРЯВАШ. ЗА БЕЗКРАЙНАТА ДОБРОТА, С КОЯТО НИ ОЗАРЯВАШ. МОЛЯ ТЕ, БЪДИ ДО МЕН. ПОМОГНИ МИ ДА БЪДА ДОБРА МАЙКА, ДА ИМАМ СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖА НАПРЕД И ДА ДАРЯВАМ ЛЮБИМИТЕ СИ ХОРА С ЛЮБОВТА И ЩАСТИЕТО, КОЕТО ВЯРВАМ, ЧЕ ЗАСЛУЖАВАТ. ПАЗИ СЕМЕЙСТВОТО! НЕКА БЪДЕ ОЗАРЕНО ОТ МИР, РАЗБИРАТЕЛСТВО И ОБИЧ. ДОБРОТО ВИНАГИ ПОБЕЖДАВА. НЕКА ИМА ДЕТСКИ СМЯХ И УСМИХНАТИ ОЧИ ВЪВ ВСЕКИ ДОМ! БЛАГОСЛОВИ ДЕЦАТА, ЛИШЕНИ ОТ РОДИТЕЛСКИ ГРИЖИ, БОЛНИТЕ И СТРАДАЩИТЕ. ПОДАРИ ИМ ДОМ, НАДЕЖДА И ДОБРИ ХОРА, КОИТО ДА ГИ ОБИЧАТ И ДА СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЯХ. ДА НЯМА ВЕЧЕ РАЗПЛАКАНИ МАЙКИ И ТЪЖНИ ДЕЦА. ПОКАЖИ НИ КАК ДА СЕ НАУЧИМ ДА ПРИЕМАМЕ БОЛЕСТИТЕ И ТЕГОБИТЕ КАТО УРОК СВИШЕ, КОЙТО НИ НАПОМНЯ, ЧЕ СМЕ ВРЕМЕННО НА ТОЗИ СВЯТ И НЕ БИВА ДА СЕ ОТКЛОНЯВАМЕ ОТ ПЪТЯ НА ДОБРОТО. ДА ОСЪЗНАЕМ, ЧЕ СТРАДАНИЕТО ПРЕЧИСТВА И БУДИ ПРОЗРЕНИЕ. ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ! БЛАГОДАРЯ ТИ, БОГОРОДИЦЕ, ЗА ИСТИНОСТТА НА ИЗПИТАНИЯТА, КОИТО НИ ИЗПРАЩАШ. ЗА ДА БЪДЕМ СИЛНИ, ДА СЕ ОБЕДИНИМ И ДА СИ ПОМАГАМЕ ВЗАИМНО. НЕКА ДЕЦАТА НИ ОСТАНАТ В БЪЛГАРИЯ, ДА ОБИЧАТ РОДИНАТА И БАЩИНИЯ ДОМ. ДА ИМ СЕ РАДВАМЕ И НИЕ НА СТАРИ ГОДИНИ, ДА ЖИВЕЕМ В ХАРМОНИЯ И ЛЮБОВ. НЕКА БЪДЕМ МЪДРИ, ВСЕПРОЩАВАЩИ И ЛЮБЯЩИ. БЛАГОСЛОВИ БЪЛГАРИЯ! ДА ИМА СВЕТЛИНА! АМИН!