Реквием за една любов

Задъхана съм. И отмаляла... Но душата ми пее! Как обичам да съм с теб; телата ни да се сливат в блажена любов и да лежа в прегръдките ти... Нирвана! Паля свещ. Не искам нашата любов да изгори. Взирам се в пламъка- величествен и изправен; силен и властен. Точно като теб. Как стигнахме до тук? С какво заслужихме такава любов? Защо трябваше да мина през пламъците на ада, за да те открия и да те имам? Преди да те срещна живеех в пълен мрак. Лутах се сама и гневно търсих нещо или някой, който да ме съживи и да потуши пулсиращата болка в сърцето, в главата, в тялото... Бях само на 18, когато любовта ми зашлеви първата плесница. Не исках да живея без любов! А тя беше мъчение, тормоз, битка, ярост, страх, отвращение, измама, но не и любов. Колко неща се прекършиха завинаги тогава. После дойдоха и другите “любови”- все така преходни, повърхностни и болезнени. Истината е, че и аз не знаех какво искам. Но се уморих да страдам. Не обичах игричките на власт, вечните надлъгвания... Може би несъзнателно отблъсквах мъжете около мен, но дълбоко в изтерзаната си душа знаех, че все някога ще те срещна. Боже, колко късно го разбрах! Сляпа ли съм била? Или глуха? Или и двете? Къде отиде прослуватата ми интелигентност? Какво размъти мозъка ми до степен, та да те приема за даденост? Вече бяхме подписали брачния документ и се заредиха тягостни дни на скука, ядове и изгубени илюзии... Какъв кошмар! Не исках да живея така; не исках и да остарея така! Изнизаха се десет години. Представяш ли си- цели десет! Какво ставаше с нас? Къде приспахме страстта? И защо не се опита да ме задържиш; да ме вразумиш? Беше прекалено лесно. Качиш ли се на въртележката, няма слизане. Летиш, докато сама не те изхвърли от борда- изпита и зашеметена да си повръщаш в някой ъгъл... Лекомислено пропилях шансовете си. Забравих за теб, за нас, за обещанията ни пред Бога. Не, не съм била аз! Аз не постъпвам така. Сигурно съм изпаднала в остра амнезия, последвана от раздвоение на личността. И после какво? Бездна на отчаяние... Така ми се пада! Толкова ми се искаше да умра! Защо ли не умрях?... Паля друга свещ. Защото имах дете. НИЕ имахме дете! Четири години го чакахме това дете. Изплаках си очите от мъка. Безумно исках да родя. Колко лекари обиколих тогава- не искам да си спомням! Събуждах се в болка, очакване, разочарование... Времето ми беше враг. Намразих майките с колички и всички бременни. Вярвах, че това е заговор срещу мен. И се ненавиждах! Толкова силно, че едва ли някой друг би могъл да ме обича. Не успях да си простя. Не бях способна и да обичам... Кой да ме научи на безусловна любов? Всеки искаше нещо в замяна срещу “обичта” си. Така съм живяла. Но докога можеше да се живее на инат? И точно тогава забременях! Може и да е било на инат. Но на кого му пука? Беше чудо! Беше невероятно! Научих какво е любов. И получавах любов в огромни дози- толкова много, колкото не бях и сънувала в целия си измислен живот. Заради детето оцелях. Сърце не ми даваше да я оставя сама, без майчина ласка. Как да я лиша от щастие? С какво право да я обрека цял живот да ходи с наведена глава и да проси обич? Не! Не исках да има моята съдба. Нямах сили да я зарежа на произвола на природните стихии. Веднъж вече ми разкъса утробата, напирайки към първата глътка въздух. А после редовно ми късаше сърцето... Любовта задължава! Не може да изоставяш тези, които обичаш. Непростимо е. И какво като останах жива? Кой го е грижа? Само да можех поне малко да се заобичам... За да ме обича и друг. Детето имаше нужда от мен. Но аз имах нужда и от още нещо. Да, бе, да! Какво още? Ламя ненаситна! Цял живот съм била недоволна от всичко, а после се чудя защо нямам приятели, мечти и успехи. Като забравена от Бога! Не, Бог не забравя чедата си. Виж, изчадията... Пак се започва. Е, не съм чак толкова лоша. И аз съм дете на Бога. Поглеждам се в огледалото. Ужас! Колко съм остаряла... Къде ли не ме е лашкал вятъра? Години наред не знаех що е дом и родина. Дали не ме наказват за прегрешения от минал живот? Не ми се мисли за това... Имам аритмия. Вечно бързах. Закъде? И защо? Сега не ходя никъде. От години съм се вкопчила в дома си като удавник за сламка. И пак сънувам стария кошмар- събирам багажа, сбогувам се с всички, но, убий ме, не знам къде отивам. В къщи е най-безопасно. Заградила съм се със свещи, икони и талисмани. Ако можех и душата си да барикадирам срещу външния свят! Не мога. Тя си има собствен ход. Денем дреме със спокойствието на тенджера под налягане, а нощем витае в астрала. Все не успявам да й угодя. Говоря й, увещавам я, повтарям й, че всичко ще е наред. Абе, кой ме слуша! Реша ли да я надвия ме стяга като в менгеме, за да ми напомни, че е по-силна от жалките ми телеса. Тръшва ме безпомощна на леглото и сама не мога да си отговоря дали не е по-добре изобщо да ме няма. И къде ще отида? Ами, ако няма рай? Глупости! Разбира се, че има. Не, няма да позволя да ми отнемат и вярата. Все още вярвам- понякога така силно, че боли! В храма се успокоявам. Не си внушавам. Наистина ми става леко. Дори за миг ми се струва, че съм щастлива. Даже вярвам, че имам ангел-пазител. Така е. Иначе отдавна да съм поела към неизвестното. Може би ми се дава втори шанс. За какво ли? Ще трябва да разбера. Иначе нямаше да се родя. И без това не са ме искали. Родена съм на кармична дата- според числата имам тежка мисия. Като чи ли не знам! Аз съм си я избрала такава. Защото съм силна. Още горе, докато съм нареждала житейския си пасианс съм предвидила всичко- и мъката, и болестите, и страданието. Вярвала съм, че ще се справя. Може би пък се справям? Знам ли... Е, не съм отличничка на житейската писта. Но детето казва, че съм най-добрата майка. Миличката, тя! С кого ли ме сравнява? Искам да й подаря целия свят. Каква тъпота! Дано има повече късмет от мен. Родих я на хубава дата. Знам, че ще е добре. Но по-важно е да е щастлива! След нея нищо друго не родих. Не ми и трябва. Нямам повече запаси от любов. Нали навремето ги изхвърлях в изобилие за щяло и нещяло? Глупостта не ходи по гората... Що за суета? Като млада исках всички да ме харесват.... Дреме ми за всички! Луди около мен, колкото щеш! И те ще изтрезнеят някой ден. Късничко разбрах, че любовта не е непременно лудост, но по-добре късно.... Добре, че остарях, та и малко помъдрях. Знам си мястото. Трудно е да избягаш от закодираните правила. Осъзнавам колко е важно да върша добрини. Да разпознавам доброто от лошото. Знам, че Той ме гледа. Нямам право на повече грешки. Разкаях се. Сега трябва и да си простя!
Свещичката продължава да гори...Хващам парцала и изтривам мръсотията от дома. Ненужните вещи изхвърлям като ненужни спомени. Не искам да живея в миналото. Незнам какво ме чака утре. Май ще се окаже, че само днес има значение. Детето е до мен. Мъжът ми ме прегръща. Обичат ме. Богородица ме гледа благосклонно от стената. Пламъкът ме топли и разпръсква светлината около мен. Хубаво ми е. И на душата, и на сърцето. Любовта е жива. И е вътре в мен. Дарявам я без страх. И получавам любов. Щастлива съм! Друго не ми трябва. Всичко си имам... Освен- къде е виното? Кръвта на живота. Ето го. И кристални чаши за двама. Отпивам глътка червено вино. Тя е като първата целувка. И като истината. За да я усетиш, първо трябва да ти загорчи... Но е вкусна- като любовта. И тръпчива- като прошката.
Погледни ме. Обичай ме. Бъди до мен. Да изпием виното на “екс”. Да отпразнуваме оцелялата любов...

Коледни Заговезни

Днес е Коледни Заговезни. Започват 40-дневните пости, предшестващи Рождество Христово. Време за пречистване и на тялото, и на душата. И най-вече на мислите ни, с които предаваме енергия в света. Време за размисъл, за смирение, за молитва. Да ни прости Господ греховете. Да ни помогне да пречистим душите си, за да сме отворени за Божията промисъл. Да се помолим да ни опрости волните или неволни грешки. Да очистим душата си от негативизъм и лоши помисли. Нека има повече светлина в душите и в живота ни. Светлина, която да раздаваме на хората около нас. Да си помагаме и да подаваме ръка на бедни, болни и нуждаещи се. Той пожела да живеем в мир и хармония помежду си. Дали успяваме? Намираме ли място в сърцата си за други? Търсим ли разбирателство и помирение с другите? Можем ли да бъдем добри? Да сме безкористни в чувствата и отношенията си с ближните? Времето ни на тази земя е прекрасно, но и ограничено. Някой ден всички ще се завърнем в небесното царство и ще разберем какви сме ги вършили тук. Дано не се срамуваме от себе си. Сега е време да се замислим върху земните си дела. Накъде вървим? Как се държим? Какви мисли ни спохождат? Какво говорим?...Никога не е късно да се поправим. Да се обърнем с любов и доброта към света. Да бъдем хора. Все прости неща, но понякога трудно изпълними. Днес ще запаля свещичка в храма. И ще поискам прошка. След това ще изрека молитвата си. Знам, че тя ще бъде чута. Остава да се постарая да изпълня и постите със смисъла на всеобхватната Божия любов... За да ни има и да сме щастливи в днешния ден.

За сираците и домовете

Напоследък се появиха доста негативни реакции спрямо благотворителната кампания на "Великолепната шесторка" по ЬТV. Стигна се дотам от телевизията едва ли не да се оправдават защо са предприели подобно "обречено" начинание. Във форумите бълват призиви срещу поредното измислено начинание... Като зрител, майка и гражданка на страната, в която живея и където смятам да остана бих искала да изразя своето становище по проблема.
Изцяло подкрепям инициативата на предаването, пускам СМС-и и се възмущавам от репортажите за условията, при които живеят децата в домовете. Това достатъчно ли е? Едва ли. Дали помагам с нещо? Не мисля. Очевидно за подобно начинание трябват пари. Много пари. Тези пари трудно се събират от хората, поради всеобщата беднотия на народа. Нормално е в такива случаи да се запитаме къде е държавата и защо е абдикирала от задълженията си спрямо бъдещето си- децата? Защото всички знаем, че без деца няма бъдеще тук. Децата ни напускат страната в търсене на нормални условия за живот, а тези, които остават има тепърва да се борят с бюрократичните недомислици у нас.
Пари за домовете за сираци няма. Всяко дете заслужава семейство! Как да му го осигурим? Хората трудно отглеждат собствените си деца, трудно им осигуряват качествено образование, здравеопазване и работа по-нататък. Същевременно, за да станеш приемен родител има доста тромави и сложни процедури, които биха отказали от начинанието и най-големите ентусиасти. Има и 300 000 бездетни семейства, които нямат пари за ин витро процедури и с години се блъскат в сложната дилема- да родят или да осиновят? За съжаление, и двете процедури са еднакво тежки и понякога невъзможни. А домовете продължават да се пълнят с деца, които биват изоставяни ежедневно.... Въртим се в някакъв порочен кръг с години, от който като че ли няма изход.
Предлагам да се създаде по-гъвкава система за желаещите да осиновят дете. Нека процедурата става по-бързо и без излишни формалности, за да могат желаещите да имат дете да не се отказват. Да им спестим войната с бюрократичната машина- така ще имаме повече щастливи семейства и по-малко деца в домовете. За желаещите да станат приемни родители да има по-качествен и бърз контрол, но без в момента действащите задължителни курсове за гледане на деца. Нали никой не си мисли, че едномесечен курс може да те научи да бъдеш родител? Това е умение, което се усвоява цял живот.Понятието "временно" семейство също ми се струва неподходящо. Вярно, че всичко на този свят е временно, но все пак родителските грижи не бива да се окачествяват като такива. Това не е в полза на децата, които ще бъдат отглеждани в приемни семейства. И накрая- нека има силна превантивна дейност за тези, които искат да си оставят децата в домове поради невъзможност да ги гледат- На тях трябва да се помага. Да, оказва се, че да отгледаш дете в България е истинско геройство- това правят хиляди обикновени семейства всеки ден. За тях също трябва да се помисли. Очевидно ще трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Господ. Ако искаме да имаме бъдеще тук и децата ни да са част от това бъдеще.
Дотогава- малко или много всичко ще бъде проформа и с краткотрайни резултати. От което губим всички.

Честит Първи Рожден Ден, JadieAngel!

Точно преди една година, на 2.11.2009г. с много желание и малко колебание създадох този блог. Измина година на творчество, нови приятели и много положителни моменти с JadieAngel. Равносметката? 260 лични публикации- проза, стихове, статии в различни сфери- литература, психология, автобиографични есета на английски. Навремето имах дневник, в който вписвах творенията си, сега имам този електронен дневник, в който мога да давам воля на литературните си наклонности.
За хубавите емоции с блога, за щастието да твориш, за възможността да публикуваш мисли, идеи и случки- за всичко това благодаря!
Чести Първи Рожден Ден, Jadie Angel! И до много нови срещи!

Приятелчета

Мисли....

Поредната трудност в живота. Пречка, проблем или дилема. Можеш да се бунтуваш, да се ядосваш, да беснееш. Да си нарушиш спокойствието, съня, здравето дори. Но можеш и да приемеш нещата, които не можеш да промениш такива, каквито са. Да се оставиш по течението, да се отпуснеш и да си кажеш: "Каквото е, това"... Какво ще избереш зависи само и единствено от теб. Трудностите не се променят, те ни съпътстват цял живот. Може да се промени само отношението ни към тях, начина на възприятие. От това зависи спокойствието ни и бъдещата хармония. Всичко в живота е някакво изпитание, своеобразен вид урок за нас. Дали ще съумеем да разберем посланието е въпрос на личен избор. От нас зависи да се оставим на житейската река да си тече свободно без да й се противопоставяме непрекъснато, да се тръшкаме и ядосваме. Понякога нещата просто се случват, въпреки нас или именно заради това. Оставете живота да си върви по своя коловоз. Качете се на влака и пътувайте спокойно, наслаждавайки се на гледката. Не изпускайте приключението, заради своето неудовлетворение. Всичко тече, всичко се променя... Поемете смело по пътя и вярвайте на машиниста. Той знае накъде ви води и бъдете сигурни, че ще стигнете дотам, с или без нерви. Изборът е ваш. Хубаво е да ви е леко на душата и светли мисли да нахлуват в съзнанието. Не прогонвайте красотата от живота с негативизъм, не си почерняйте деня с отрицателни мисли. Просто се оставете на спокойствието и разрешете на щастието да ви споходи. Да бъде светлина в мислите! Любов в сърцето! И спокойствие в душата! Амин

Без правила

Далеч отхвръкна радостта,
дървета брулени събра...
Остана спомена зловещ,
проклинащ тъжната съдба.

Изгубих битката отдавна,
не намерих смелостта
Да надвия злите сили-
това ли ми е участта?

Отредиха ми- изгубена
на житейската морава.
Победиха ме по-силните,
Мечтите тънат в забрава...

Играта е без правила,
Лекувам рани от войната.
Не станах победител, не
се смили над мен съдбата.

Не помня вече ударите зли,
За истината всичко давах.
Огъвах се като при буря-
но след това отново ставах.

Животът е без правила,
Загубите се ширят навред...
Не е важно, че ще падаш,
а как ще продължиш напред.

Сладки померанчета

No answers

So many questions and no answers....Did I do something wrong? Am I being punished for past deeds or is this just the portion fate has handed out to me? Did I chose to live the life I have or is it all previously planned from above? Why do we suffer and carry on as if nothing ever happened? Why do we lose people we love? Why is it that despite our belief in the heavenly father, we still feel vulnerable in the face of fear and cruelty? Why does life seem so unfair at times when it is supposed to be a wonderful experience? Why does love hurt? Why do we remain under the influence of the past when there are times it should be forgotten? Why do we worry about the future when it really isn't up to us to control it? Or is it? What are the results tomorrow of our activities today? How can we change our thoughts and channel them into positive paths only? Why do nice people take a toll in life while others who never give a damn about anything or anyone seem happy? Is that the way it should be? Why do I feel sad about things I can not change? Why is it so difficult to accept the reality of life when things go wrong? How can I find the strength to really forgive the pain that people I love have inflicted on me? How can I forget all my past mistakes and not let them affect me anymore? Why is there such a huge void between what I am and what I wanted to be? Why does life throw us in situations we obviously aren't equipped to handle? What if we are unable to learn our lessons from them? Will we ever get a second chance to make amends- in this life or the next? Will this life span be enough for all the things we dream of doing? Why are we unable to fulfill our wishes? Is that some kind of a revenge? Do we deserve it? Was I bad? Did I expect too much from life? Is that why I have to pay such a high price for my greed? Or was I just plain meek and incompetent? Am I right to accept my fate? Could I have had a better life? Could I have lived the way I wanted to had I been a better person? Am I being selfish? Does God love me? Am I doing the right thing in believing my prayers will see me through all difficulties? Am I being merely foolish? Should I make more of an effort to come to terms with what I have to deal with? Will I be happy? Will my family be fine? Will we be together for long... Will we be blessed?
How I wish I knew the answers!

Ако...

Ако беше сред нас щеше да имаш 70-годишен юбилей. Щяхме да се съберем да полеем щастливото събитие, да се повеселим и да се почерпим за твое здраве. Уви, не дочака този миг. Отлетя в небитието и остави мъката да ни стиска за гърлото на празници и делници... Ако беше тук животът щеше да е по-светъл, по-лек и хубав. Щеше да раздаваш безграничната си любов, да ни разсмиваш и да се грижиш за нас- така, както правеше цял живот. Няма те на този ден. От каменната плоча грее усмивката ти, така обичана и жадувана, а сълзите текат на воля.... Липсваш ми. Студено е без теб. Тъмно е. Мрачно е и в душата, и в сърцето. Липсва ми гласа ти, прегръдката, усмивката, всичко, което беше ти. Ако имаме друг живот искам пак да те срещна там, отново да ми бъдеш баща и да се радвам на безгрижните и обични дни, с които ме дари... Сърцето не знае забрава. Ти си в мислите, в сънищата и в спомените ми. Бих искала да знам дали ни гледаш, дали знаеш какво чувствам, дали виждаш колко непохватно се справяме без теб. Ако беше тук, щеше ли да се гордееш с мен? Ако можеше да ми кажеш нещо, какво би било то? Ако имахме право на още едно желание, можехме ли да надхитрим смъртта... Тя идва, когато си иска. Няма подходящ момент. Идва, отсича и си заминава. След нея остава хаос и разруха. Не зная как да се справя с промените, трудно ми е без теб. Опитвам се да продължа нататък, но се лутам сред сковаващата мъка и безвъзвратно отминалия живот... Не зная как си, от какво имаш нужда. Ако можех да те видя само още веднъж.... Ако имах право на още една прегръдка, един последен разговор.... Самотата стана навик. Искам да отпразнувам миналото, което имахме. Искам да намеря утеха сега... Занапред не знам какво ме чака. Днес си спомням твоя живот. Днес си мисля за теб. Обичам те. И искам на глас да изкрещя: Честит празник, шампионе! Дали ще ме чуеш? Дали....
http://www.youtube.com/watch?v=FawuatDinR8&feature=related

Есен

Есен е. Златна, слънчева, красива, но и малко тъжна... Пожълтелите листа навяват спомени за отминалото лято, изживяно като вълшебна приказка. Есента винаги идва след най- хубавото време, лятото на бурната ни младост; редуват се сезони, изнизват се години и се озоваваме в есента на живота. Натрупали сме и опит, и огорчения. Изживели сме стихията на летните купони и сега се отдаваме на тишината на хладната вечер, обгърнати от дъждовните пелени. Навън е мрачно, ветровито, пусто. Отиват си жегите, слънчевите ласки, вихрушката на лятната любов. По-мъдри сме, но и по-смирени. В очакване на зимата се потопяваме в златото на есента. Всичко е преходно, всичко се променя. Слънце, дъжд, виелици, студ и мрак- природата си разгръща в цялото си величие и ни подарява късче надежда. С есента идва и осъзнаването за мимолетните емоции в живота. Забавяме хода, поглеждаме назад с усмивка и плахо се взираме напред. Как ни се иска да можем да надзърнем в бъдещето, да узнаем какви изненади ни е подготвила съдбата. Животът е сън. Някой ден ще се събудим и ще имаме всички отговори. Засега ще поспим своя зимен сън до следващото пробуждане. Ще помечтаем на топло, сгушени в обятията на любимия човек и ще се наслаждаме на природните стихии от уюта на дома ни. Природата си има своите знаци за идните дни. Студена и дъждовна есен- плодовита пролет. Дъждът ще отмие тъгата в душите ни. Вятърът ще отвее надалеч страховете ни. Край на нещо старо и ново начало. Вечният кръговрат на живота. Есента е магия, която плаче да бъде изживяна. Гали косите ни със златен гребен и ни понася в плавния танц на мъдростта. Есен свята... Все така прекрасна остани!

Далече, занапред...

7.10.1989 година. Тогава си казахме заветното "да" и се взехме и в радости, и в тревоги, и в здраве, и в болести. Беше прекрасно, вълнуващо, безоблачно и емоционално. Като всяко ново начало... Къде сме сега, 21 години по-късно? Около нас раздели, разводи, егоизъм, дребнавости и омраза. Оцеляхме и опазихме любовта си. Силни сме и сме добри! Изправихме се срещу предизвикателствата, преглътнахме различията и се преборихме с трудностите. И продължаваме да се обичаме.... Откъснахме се от завистниците, зложелателите, песимистите. Бяхме двама срещу всички и- победихме! Цената бе висока, но усилията си струваха. За нищо не съжалявам. Изпитанията ни научиха да бъдем задружни, проблемите ни сплотиха. Няма безоблачен брак. Има любов, разбирателство, уважение, компромис, зачитане на човека до теб. Има желание да продължиш напред. Никога не се предадохме. Вярвахме, че ще остареем заедно. Една далечна мечта има шанс да се сбъдне занапред. Животът ми е прекрасен с теб. Дори не искам да си го представя без твоята любов. Светът е за двама, ти си по-добрата половинка. Благодаря ти, че те има. Благодарна съм за доверието ти, за прошката, грижите, добротата и мъжката сила. Чувствам се сигурна до теб. Спокойна съм за семейството ни. Плавахме в дълбоки и мътни води. Не позволихме на любовта ни да се удави. Изкачихме стръмни и опасни скали, но не оставихме брака ни да се разбие на парчета. Минахме през бурени и тръни, но запазихме розите за нас.... Обичта, приятелството, съпричастността надделяха над злото и затова продължаваме смело да крачим заедно и занапред. Хубаво е с теб. Превърнахме брака си в приказка с щастливо продължение... Раздадохме любов и получихме много любов. В дома ни има смях и веселие. Може би е дошло и времето да се радваме на плодовете на нашата любов? Отгледахме прекрасно дете. Извървяхме нашата голгота. Загубихме родители, приятели, но бяхме заедно и в болката, и в скръбта. Подкрепяхме се в трудните мигове и никога не изгубихме вярата, че доброто тепърва ни предстои... Така и стана. За любовта, която оцелява вдигам наздравица днес. За щастието, което се извоюва е молитвата ми занапред. За брака ни, който ни дари с радости и взаимност- благодаря! Зная, че ни очакват още много хубави дни. Благословени сме с любовта ни. Далече, занапред- обичам те!

Positive thoughts

To wake up in the morning, knowing you're still alive,

To know you have a choice each day, starting afresh,

To find joy in everyday, acknowledging simple pleasures,

To live in the present moment, engaging your awareness,

To count the blessings in life, believing abundance abounds,

To enjoy the work you do, following your passion,

To make a little difference, adding to the universe,

To be what you are, listening to your inner being,

To give away love, rejoicing in the chance to give,

To receive love with gratitude, feeling good about it,

To smile at strangers, seeing how infectious it can be,

To speak words of kindness, spreading a little warmth,

To understand with compassion, opening up your mind,

To play with children, nurturing your inner child,

To appreciate the nature, soaking up all the beauty,

To feel the warmth of the sun, glowing upon your skin,

To listen to the falling rain, pattering on the grounds

To taste the richness of food, sliding down your throat,

To smell the freshness of air, filling up your lungs,

To see the falling night, concluding a well-lived day,

That's life, that's living,
That's the core of what really matters...
And if I've missed out anything,
Please let love make up for all of it.

Усмихнато момиче

Искам да те намеря. Ти, която вярваше в живота, в хубавите дни, в слънцето и вятъра, луната и звездите. Сега си тъжна и унила. Нужна ти е вяра! Толкова ти е нужна... За да се изправиш лице в лице с болката и да пребориш демона, който се опитва да засенчи слънцето в твоите очи. Нужна ти е сила. Да не се предаваш на отчаянието и злото. Нужна ти е любов- за да надвиеш мъката. Вярвай в добрия изход на нещата! Намери в себе си момичето, което беше- младо, силно, упорито. Усмихнато момиче. Такава ще бъдеш! Повярвай в себе си. Изпитанията идват, за да ни направят по-силни. Бъди силна! Смела! Непреклонна! И обичай- живота, себе си, трудностите... За да не позволиш на студа да се настани трайно в сърцето ти и да скове душата ти. Не се поддавай на страха- той не може да ти помогне. Вярвай в доброто! Почувствай есенните лъчи върху кожата си. Усмихвай се- напук на всичко... Силата е в теб. Прегърни и вярата, и знай, че имаш най-добрите приятели в живота. Водим битки със света. Със злото. С ужаса, който се опитва да ни съкруши... Не им се давай! Имаш най-силното оръжие- усмивката! Тя дава надежда за живот. Тя е и любов, и вяра. Тя е доброта. Бъди себе си, за да те има. Такава, каквато винаги си била. Такава, каквато те обичам... Усмихнато момиче.

Imagine....

Imagine that you had won the following prize in a contest:
Each morning your bank would deposit $86,400.00 in your private account for your use.
However,this prize has rules, just as any game has certain rules.


The first set of rules would be:
Everything that you didn't spend during each day would be taken away from you.
You may not simply transfer money into some other account.
You may only spend it.
Each morning upon awakening, the bank opens your account with another $86,400.00 for that day.

The second set of rules:
The bank can end the game without warning; at any time it can say,
Its over,the game is over!
It can close the account and you will not receive a new one.

What would you personally do?
You would buy anything and everything you wanted, right?
Not only for yourself, but for all people you love, right?

Even for people you don't know, because you couldnt possibly spend it all on yourself, right?
You would try to spend every cent, and use it all, right?


ACTUALLY, this GAME is REALITY!


Each of us is in possession of such a magical bank. We just can't seem to see it.
The MAGICAL BANK is TIME!


Each morning we awaken to receive 86,400 seconds as a gift of life, and when we go to sleep at night, any remaining time is NOT credited to us.
What we haven't lived up that day is forever lost.


Yesterday is forever gone.


Each morning the account is refilled, but the bank can dissolve your account at any time....WITHOUT WARNING.


SO, what will YOU do with your 86,400 seconds?


Aren't they worth so much more than the same amount in dollars?
Think about that, and always think of this:
Enjoy every second of your life, because time races by so much quicker than you think.


So take care of yourself, be Happy, Love Deeply and enjoy life!


Here's wishing you a wonderfully beautiful day!!!

Послание на деня

Представете си, че сте спечелили следната награда в конкурс:
Всяка сутрин вашата банка ще внася 86 400 лева в личната ви сметка за ваша употреба.
Но- тази награда има правила така, както във всяка игра има дадени правила.

Първите правила са следните:
Всичко, което не успеете да похарчите през деня ви се отнема.
Не можете да прехвърляте парите в друга сметка.
Можете само да ги харчите.
Всяка сутрин, когато се събудите банката отваря сметката ви с още 86 400 лева за този ден.

Следващите правила:
Банката може да прекрати играта без предупреждение; по всяко време може да каже:
Край! Играта свърши!
Може да закрие сметката ви и няма да получите нова.

Вие какво бихте направили?
Бихте си купили всичко, което искате, нали?
Не само за вас, но и за всички хора, които обичате нали?

Дори бихте ги дали и за хора, които не познавате, тъй като не бихте могли да ги похарчите само за себе си, нали?
Бихте се опитали да похарчите и последната стотинка и да използвате всичко, нали?

ВСЪЩНОСТ, тази ИГРА е РЕАЛНОСТТА!

Всеки един от нас притежава такава вълшебна банка. Просто понякога не я виждаме. ВЪЛШЕБНАТА БАНКА Е ВРЕМЕТО!

Всяка сутрин се събуждаме и получаваме 86 400 секунди като подарък от живота, а когато заспим вечер останалото време НЕ ни се прехвърля.
Това, което не сме изживели през деня е загубено завинаги.

Вчерашният ден е безвъзвратно отминал.

Всяка сутрин сметката се пълни наново, но банката може по всяко време да ви закрие сметката... БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

И така, вие какво ще направите с вашите 86 400 секунди?

Не струват ли те много повече от съответната сума в левове?
Помислете върху това и винаги помнете:
Наслаждавайте се на всяка секунда от живота ви, защото времето препуска много по-бързо, отколкото си мислите.

Затова- грижете се за себе си, обичайте и се радвайте на живота.

С това ви пожелавам един прекрасен ден!!!

Време

Времето безпощадно отминава. Помита мигове, дни, години... Остава свидни спомени за хора, които сме обичали и които вече не са сред нас. Времето не дава прошка. То следва неумолимия си ход и не се интересува от чувствата ни. Може да сме уплашени. Да страдаме. Да чакаме по-добър живот. И докато чакаме- времето минава. Бъдещето ни е неизвестно. С миналото отдавна сме се сбогували. Какво ни остава? Само тук и сега. Времето не знае да чака. Понякога просто ни се иска да забави темпото, да се насладим на мига, който вече е отминал. Живеем във филм на бързи обороти. Лица, събития, емоции прелитат през екрана на киното, наречено живот. Какво остава на финала? КРАЙ. До следващия филм... Времето е жестоко. Разделя ни с любими хора, които са осмисляли дните ни. Остава ни спомени и много тъга. Безвъзвратно отминалите дни отекват в пустотата на душата и молят за още малко време. То никога не стига. Времето е необходимо, за да изживеем любовта, да усетим щастието на подарените дни и да се порадваме на слънцето, цветята, децата... Имаме ли време? Кой да ни каже? Колко и докога? Всекиму според книгата на съдбата- каквото е писано, това е. Нека да не стане твърде късно за нещата, които имаме да свършим. За емоциите, които са ни отредени да почувстваме. За любовта, която очакваме да озари дните ни. Време има... Или не? Заплетени в лабиринта на ежедневните задачи забравяме, че времето е дефицитна стока. Понякога го пилеем неразумно, друг път не ни стига. Искаме да се порадваме на розите и стискаме стъблата с бодлите... Кървим. Но продължаваме напред. Времето никога не се връща назад. Втори дубъл няма. Всеки миг изтича през пръстите ни и е изгубен завинаги. Пощади ни, време! Поспри за миг. Дай ни силата да разберем, че не сме вечни. Подари ни хубав филм и ни остави да му се насладим до края! Да натрупаме достатъчно спомени за безкрая...Да бъдем смели в лицето на смъртта. Да живеем така, че да не съжаляваме за нищо. Да се порадваме на изгрева, да дочакаме залеза. Време.... Дано те има! Сега и завинаги.

Сбогом, лято!

Отлетя в лъчите на слънцето горещото лято на любовта. Изпариха се цветовете в дъгата на тропическите дъждове, които отмиха и последните летни дни. Красиво, пъстро, синьо лято... Лятото на щастието и приключенията, на емоциите и жарките дни. Отминаха и нощите под открито небе, посипани със звезден прах. Лятото на новите дела, слънчевите усмивки и безкрайни купони остана само спомен. Някои пораснаха, други остаряха. Роди се нов живот, а на други това лято бе последно на земята. Вечният кръговрат! Имаше и обич, и страсти, и малко сълзи... Земята се нагорещи под палещите лъчи, а дъждът се отложи за есента. Беше и горещо, и бурно, и силно. Като в страстно танго лятото ни завихри в своя ритъм, развъртя ни и отлетя надалеч. Остави ни тръпката от горещите нощи и обещанието за вечност. Дали ще го изживеем пак? Животът е миг, а лятото прашинка в мига. Грабнете прашинката и я скътайте в спомените си. Нека тя ви топли през дългите студени зимни дни. Спомнете си слънцето и мислено се потопете в него. Сънувайте морето и прегърнете вълните. Мечтайте за зелените гори и планинския бриз. Притворете очи и пуснете отново филма на лятото- картинки от екзотични места и разгорещени чувства ще ви прошепнат емоцията на отминалите дни. Беше прекрасно. Беше неповторимо. Също като животът. Сбогом, лято!

За браковете

Днес получих странно писмо във фейсбук. Една млада жена ме уведомяваше защо е решила да се раздели със своя съпруг. Причините бяха импулсивно нахвърляни, като се изтъкваше основно безпаричието и някои други личностни конфликти. Не й отговорих. Всяка история има две страни. В брака е излишно да се намесва трети, да съди или да дава съвет. Всеки е убеден в правотата си, но крайният резултат е едно разбито семейство. Тъжно... Замислих се защо много хора днес не са склонни да отстъпят от вижданията си, да направят компромис и да глътнат егото си в името на любовта. Нали са се обичали? Взели са се и в здраве, и в болест, и в щастие, и в бедност... Няма лесна рецепта за успешен брак. Но има основни неща, като обич, доверие, уважение, зачитане личността на човека до нас. Когато липсват тези неща изплуват лошотията, агресията, алчността, нетърпимостта към любимия. Лесно забравяме откъде сме тръгнали и накъде вървим. Твърде бързо зачеркваме семейния живот, убедени в собствената си непогрешимост. Дали е така? Преди да започнем да обвиняваме, вгледахме ли се вътре в себе си, потърсихме ли нашата вина? Само слабите хленчат и се оплакват. Силните търсят решение на проблема и запазват достойнството на човека до тях. Да, трудно е. Но кой ви е обещавал безоблачно бъдеще? Нима не сключихте брак с любовта на живота си? Нима не го обичахте такъв, какъвто е? Защо тогава решихте, че трябва да го промените, за да отговаря на новите ви изисквания? Къде отиде вярата в доброто у човека, къде се изпари любовта? Намесват се пари, роднини, битовизми.... Нищо чудно, че младите бягат от брака, като дявол от тамян. Затрудняват ги отговорностите, работата, компромисите. Лесно се обвинява, трудно се признава собствената вина. И остава поредното дете, което ще расте без двама родители. Струва ли си войната? Не мисля... Бракът е обещание за вечност. Не го захвърляйте с лека ръка. За да не изхвърлите и щастието си. Ако въобще го е имало.....

Честит Рожден Ден, Деси!

Честит Рожден Ден, моя пораснала любов! Моя радост, съдба, сълза и мечта. Благодаря на Бог, че те има. Благодаря на Богородица, че бди над теб и те пази. Животът е толкова прекрасен с теб. От мига, в който те прегърнах- мъничка и нежна- знаех, че това е любов завинаги... Паметна дата- 1.09.1993 година. Цифрите са статистика- 3.300кг, 52 см. За мен това са магически кодове на една сбъдната мечта. Една благословена дата, когато най-после можех да те прегърна и да ти кажа колко много те обичам. Гледаше ме доверчиво с най-сините очи, които съм виждала. Страхувах се да те оставя, да те изпусна от поглед. Исках този миг да продължи вечно... Исках да изкрещя на глас и да кажа на целия свят: Хей, хора, имам дъщеря! Беше станало чудо. Молитвите ми бяха чути. Тогава разбрах какво е истинско щастие. Не можех да откъсна очи от теб. Вече не бях сама. Имах теб, мое малко, голямо момиче. Сълзи и смях се сливаха в благодарствен стон. Чувствах се благословена, погалена от съдбата. Ти си слънцето в дните ми и звездите в нощта. Ти си любовта, надеждата, животът ми в една вълшебна приказка. Порасна, мое слънчице. Научавам се да свиквам с това. Днес ставаш на 17. Толкова си прекрасна. Голяма си, красива, умна и лъчезарна. Но там някъде, в блясъка на очите ти, проблясва спомена от малкото ми бебче, което гушках като скъпоценен дар и което ми показа любовта. Заради теб животът е песен. Заради усмивката ти забравям трудностите. Заради звънкия ти глас ставам посред нощ и съм готова да тръгна към... луната! Благодаря ти, че ме избра да бъда твоя майка. Благодаря ти, че сбъдна мечтата ми да имам дъщеря. И благодаря за любовта, с която ежедневно ме даряваш... Не успях да ти дам всичко, което исках. Много пъти бърках и страдах заради грешките си. Много нощи плаках от безсилие да бъда майката, коята заслужаваш да имаш. Ти прости и грешките, и страховете ми, и паденията. Благодаря ти, че разбираш майчините изблици на обич. Смешни, понякога жалки, но винаги до болка искрени. Породени от любов. Някой ден ще излетиш от семейното гнездо, ще разпериш криле и смело ще поемеш по своя път в живота. Защото ти си такава- силна, смела, добра. Ще се радвам на успехите ти и ще се моля да бъдеш щастлива. Ще съм благодарна да мога да виждам лицето ти, да гледам как вървиш уверено към своите цели и сбъдваш мечтите си. Бъди здрава, бъди щастлива! Бъди винаги обградена от много обич и нека Бог те пази! Най-хубавото нещо в живота ми си ти. Дай Боже да имам радостта да те видя с твоя рожба някой ден. Какво по-хубаво от това? Вълшебен ден..... Честит Рожден Ден, мило мое момиче! Честит Рожден Ден, Деси! Да бъде! Амин.

Спомен или не?

Познавам те отдавна. От предишен живот. В мига, в който те погледнах знаех всичко за теб. Усещах те. Обичах те вече...Така не може да се влюбиш в непознат. Безпаметно. Били сме заедно и преди. Като какви? В сегашния живот нямахме вариант “съпрузи”. Само една изпепеляваща любов, която трябваше да изживеем докрай. Любов, прекъсната в мига на една отминала смърт... Връхлетя ни като ураган. И нова, и позната. Дежа ву? Не мисля. Емоциите, еуфорията, болката бяхме срещали преди. Някога ни е разделила смъртта. Сега ни раздели страстта... Осъзнатата раздяла боли.Кой беше казал, че най-трудно е да постъпваш правилно? Да не нараняваш други чрез своето щастие? Нямахме избор преди. Смъртта сама ни избра. И ни захвърли в небитието в очакване, в дълго очакване до....следващата среща в този живот. Ала срещата закъсня. Безумно закъсня. Как е възможно любовта да идва в най-неподходящия момент? Твоите деца, моите деца...Твоята жена, моя мъж...Една безкрайно закъсняла любов! Но толкова истинска и жива. Усещах я дълбоко в себе си, чак в клетъчната памет. Защото никога не бе умирала. Унесена в дълъг сън, изригна още по-мощно и безмилостно от преди. Как да я скриеш? Как да излъжеш, че не съществува? Тя бе навсякъде- в очите ти, в смеха и в сълзите, в погледите, които се вкопчиха и потънаха един в друг...Неизбежна любов! Позна ли ме? Гласът, ласките, целувката? Сливането в едно? И преди съм те прегръщала. Не бих могла да те забравя. Били сме заедно цял живот преди. Как да зачеркна годините в сърцето си? Всяка една е оставила своя отпечатък там във вечността. Къс по къс любовта взе своя дан. Невъзможната любов разболява. Разкъсва сърцето. Съсипва мозъка. Живееш.... За какво? Докога? Болката пречиства душата. Както водата отмива греховете на тялото. Не ни е писано да бъдем заедно. Негова Воля. Но беше красиво. Докоснах се до светлината. Усетих магията на вечния кръговрат. Къде бяхме? Докъде стигнахме? Изживяхме своята приказка. Изгоряхме в любовта. Тя ни даде света в длан и ни отне...всичко. Заради такава любов си струва да умреш.

Вик

Майка и татко се разведоха преди три години. Мама отиде да живее при друг мъж и вече са семейство с дете. Татко не страда дълго и също се задоми отново- за млада хубавица, която наскоро му роди дете. Тъй като парите никога не са били проблем за тях, всеки се премести в ново жилище с новата си половинка, а старото “семейно” гнездо оставиха на...мен. Прецениха, че няма да се чувствам комфортно нито при единия, нито при другия, а и не било редно да ме отделят от приятелите и съучениците, с които съм израсла в квартала. И така- миналото лято се озовах съвсем сама в луксозния ни тристаен апартамент, оборудван с всички екстри. Разбира се, пари не ми липсваха. Даваха ми даже повече, отколкото можех да похарча. Около месец вилнях като невидяла по магазини и дискотеки, освободена от родителски контрол, но после взе, че ми писна. Най- страшно беше, когато оставах съвсем сама нощем и дълго не можех да заспя. Не ме беше страх от крадци- блокът ни се охранява денонощно, но се чувствах най-самотния човек на земята. Телефонните обаждания от нашите постепенно се разредиха. В новите им къщи плачеха нови бебета, а моя плач не достигаше до тях... Според тях вече бях “голяма” и ми бяха гласували “доверие” сама да се грижа зе себе си. Всъщност аз това го мога. От малка съм самостоятелна. Но ми липсва обич и топлина. Искам като се прибера някой да ме чака, да ме прегърне и да ме попита как ми е минал деня. Празни мечти! Вече знам, че никой не ме обича. Приятелите ми са далеч по-бедни, но имат родители, които се интересуват от тях. От мен никой не се интересува. Нямам баби и дядовци. Наскоро посегнах и към наркотиците. Какво блаженство да забравиш за няколко часа, че на никой не му пука за теб! Татко само се обажда да ме пита трябват ли ми още пари. Понякога ми иде да изкрещя: “Не, не ми трябват пари! Мразя парите! Искам любов и внимание!”... Ала кой да ме чуе? Започнах да водя полов живот с по-възрастни мъже. Така поне за малко се чувствам желана, макар и не обичана. Много добре разбирам, че виждат в мен едно красиво и сексапилно момиче, което става за неангажиращ секс. И нищо друго. Мразя целия си скапан живот! Приятелите ми завиждат, че мога да ходя, където си искам и да правя, каквото си искам. Никой не ме контролира. Всички те имат вечерен час и родителите им се грижат за тях. За мен кой го е грижа?! Цяла нощ да не се прибера- какво от това? Никой няма и да забележи. Една съседка искаше да се обажда в социалните служби за мен, но татко разбра и я заплаши да не се бърка. Хората ме гледат със съжаление, но никой не смее да предприеме нещо. Страх ги е от връзките и парите на нашите. А и на мен вече ми е все тая. Не ми пука за училището. Развалих си успеха, макар че уча в елитна гимназия и винаги съм била отличничка. Единственото спасение виждам в наркотиците и, донякъде, секса. Какво друго да правя? Помолих мама да се преместя при нея, но тя каза, че няма да е удобно. Татко също не ме иска. Даже ми се скара да не се лигавя- нали ми бил осигурявал всичко! Другите момичета можели само да мечтаят за живот като моя. Да, бе, да! Не го искам тоя живот! Искам да умра! Няма сили повече да доказвам, че съществувам. Примирих се, че никой не ме обича и не ме иска. А не съм лошо дете. Бях послушна дъщеря. Даже не знам къде сбърках и за какво съм виновна, че нашите да се отдръпнат от мен. И на други деца родителите се развеждат, но не ги изоставят. Тежко е да си излишна при живи родители.Нямам желание да се боря. Те са по-силни от мен.Бих искала да заспя и да не се събудя повече. Може би някой ден и това ще стане... И кошмарът ще свърши! Дано да е скоро...

Получател- неизвестен...

МАМО, наричам те така, защото нямам друга. И няма да имам...За добро или за зло ти си Единствената! Не зная защо си ме родила. Зная само, че ни си ме искала. С нещо съм пречела в може би не дотам подредения ти живот. Още като бебе си ме оставила в дома. Дали да ти благодаря за това? Да, защото там имах късмет и срещнах добри хора. Тези непознати се грижеха добре за мен и ме отгледаха. Вече пораснах- на 18 съм и ще поемам по своя път в живота. Още не съм сигурна накъде... Години наред лягам и се събуждам с мисълта за теб. Търся образа ти навсякъде- дори и в сънищата ми. Как ли изглеждаш? Дали приличам на теб? Аз не съм лошо дете. Не тая злоба в душата си и имам много приятели в дома. Те са моето семейство. Всички тук сме като братя и сестри, макар и различни. Просто съдбата ни е събрала да изживеем заедно участта си. Аз съм слаба и не много висока. Имам зелени очи и гъста тъмна коса. Кожата ми е бяла, но имам бенка на лявата буза. Дали и при теб е така? Сигурна съм, че си много красива. Зная, че бих била безумно щастлива да застана до теб, да ме прегърнеш и да кажеш: “Това е дъщеря ми!” Никой не ме е наричал “дъщеря”. Получавах и обич, и грижи, но не и от теб. Винаги те чаках. И се надявах. Смятах, че след време може и да се върнеш за мен- когато си подредиш живота. А аз щях да се опитам да намеря място в сърцето ти за мен. Мисля, че щеше да ме харесаш. Нямаше да ти преча. Може би съм плакала много като бебе и затова си ме оставила. Но вече не плача. И съм самостоятелна. Както разбираш, никой не ме осинови. Просто така се стекоха нещата. А днес, а утре, та така цели 18 години! Все се питам имаш ли и други деца. Мои братя и сестри. И дали понякога се сещаш за мен. Защото аз съществувам. Не съм нещастна. Обичам живота. Само че много искам и ти да присъстваш в него. Не ти се сърдя за нищо. Не те осъждам. Не те познавам, но те обичам. Ти си ми дала най-ценното – живота. Дори и никога да не се срещнем, ти ще бъдеш в мислите ми. Защото някой ден и аз ще стана майка. Бих искала да имам дъщеря. Зная само малкото ти име и ще я кръстя на теб – Светлана. Да е светъл живота й. Дано чрез нея открия онова, което ми е липсвало през всички тези години и да разбера значението на думичката “мамо”. Може би някой ден...
С обич, Надежда

Майки и дъщери

Когато младото семейство Яна и Иван осиновиха Ния преди трийсетина година, не знаеха какво им предстои. Вълнуваха се, че и у тях най-после се чува детска глъч и бдяха над тъй дълго чаканато си съкровище. Обожаваха своята дъщеричка. Ния растеше красива, но проявяваше по-особен характер още от малка, който гордите й родители отдаваха на капризите на възрастта. Все се надяваха, че ще отмине периода, хормоните ще се усмирят и ще се радват на своето пораснало момиче. Никога не скриха от нея, че е осиновена. От малка Ния знаеше, че е по-специална и че мама и татко са я взели от дом за деца, защото много са искали да си имат свое детенце. И умело използваше този коз, за да ги манипулира. Когато нещо й отказваха, испадаше в истерия и крещеше по тях:” Не ме обичате, защото съм осиновена! Мразя ви! Ако ме бяхте оставили сигурно щях да попадна на богати и свестни родители!” Родителите й притихваха и приемаха грозните обвинения като личен провал. Стараеха се във всичко да й угодят. Купиха й апартамант, плащаха й сметките, даваха й пари, за да си купува, каквото иска. Не бяха хора с възможности, но работеха много и даваха мило и драго, за да е доволно детето им. За съжаление, това почти никога не се случваше. Никога не чуха добра дума, не получиха любов или усмивка от Ния. Ходеше вечно начумерена, сърдита от сутрин до вечер на целия свят. Омъжи се рано, бързо се разведе, изгони родителите си от апартамента, който й бяха купили и ги принуди да живеят под наем, за да си води гаджетата вкъщи. Отказа да учи и започна работа като сервитьорка в малко заведение. Там се запозна с Николай- млад, интелигентен и разведен мъж с едно дете. Прибра го при нея и му роди дете. Малко след раждането заряза детето на отглеждане при майка си и тръгна по нощен живот. Първо изгони първородната щерка на Николай от жилището си, а малко след това и той си тръгна, омерзен от тежкия й и инатлив характер. Писнаха му скандалите, заповедите, вечното неудовлетворение.... Ния остана сама. Реши да си прибере детето, но след поредния побой над него, майка й го взе при себе си. Малката заекваше и плачеше от майка си. Баба й я прегръщаше и я даряваше с много любов. Детето й отвръщаше със същото...Болести мъчеха Яна. Имаше и сърдечни проблеми, и тежък диабет. Направи инсулт, а дъщеря й подметна, че май й е дошло време да напуска този свят! Яна преглътна и тази обида. Ходеше на дълги разходки с внучката си и се молеше Ния най-после да получи някакво просветление и да заживее в мир със себе си и с околните. Това така и не се случваше. След поредния скандал с дъщеря си за пари, възрастната жена предложи на съпруга си да си продадат къщата на село и да й дадат парите. Пък да прави, каквото иска. Само и само да ги остави на мира и да не малтретира детето си. Това нямаше особен ефект. На Ния все нещо не й достигаше.Все някой й пречеше да бъде щастлива. И си изкарваше дълбокото неудовлетворение от живота върху най-близките си хора. Яна дълго размишляваше върху проваленото си родителство и все не намираше отговор на въпроса”Защо се случи така?” Гените ли бяха виновни или възпитанието? Откъде тази омраза в дъщеря й към тях? Стоеше будна нощем и гледаше в тавана, а отговорите все не идваха. Наскоро ми каза, че вероятно е сбъркала, като е осиновил Ния....После силно се разкая за думите си. Молеше Бог за прошка. Дали така лесно щеше да се откаже от Ния, ако й беше биологично дете? Защо това момиче така и не прихвана поне малко от благия им нрав и трудолюбие? Животът не винаги ни предоставя най-правилните решения. Яна реши да гледа внучката си и да не задава повече въпроси. Ния й я остави с облекчение. Сега вече можеше да си поживее на спокойствие, далече от „дъртаците” и „мрънкалото”. Как точно си представяше живота, никой не разбра. Не се обаждаше, не питаше за детето си. Баба и внучка си живееха кротко и в разбирателство. Детето беше много привързано към тях. Непрекъснато ги прегръщаше и им казваше колко много ги обича. Това донякъде стопли изтерзаната душа на Яна. Макар и късно, беше получила любовта, за която цял живот копнееше...Болката си потискаше и не говореше за Ния. Последното, което чу за нея е, че е заминала в чужбина с някакъв мъж. Не се обади, за да се сбогува с тях. Нямаха какво повече да си кажат. Наскоро срещнах Яна- остаряла, но с блясък в очите. До нея подскачаше внучката й и често я прегръщаше. Попитах я как е. „ Добре съм. Нали знаеш- майчини неволи....” Нямаше упрек, нямаше съжаление. Такива са майките. Дори и тези на „ничиите” деца. Майчината любов е вечна и не очаква нищо в замяна. Майките прощават всичко. И не кълнат съдбата, че ги е забравила. Нищо, че единственото, което са очаквали е зрънце любов....

Обрат и отмъщение

Когато Лара и Стоян се влюбиха един в друг бяха млади, буйни и неземно красиви. Тя- стройна, синеока, с водопад от черни къдрици, а той- висок, напет и рус. Бяха невероятна двойка и хората се обръщаха след тях на улицата. Младите цъкаха с възхищение, а старите хора, видели какво ли не, казваха: “Ами, тя младостта е красива. Дано да си имат и късмет...” Лара беше по-кротката от двамата и по-разбрана. С всеотдайната си любов почти успяваше да опитоми някои диви изцепки на годеника си- като бясното шофиране, непремерения риск, девиза му: “Живей все едно, че няма утре!” Сватбата им се очертаваше като събитието на сезона. Бяха поканили над 200 гости- роднини, приятели, колеги. Всичко беше готово и изпипано до последния детайл. Няколко дни преди великото събитие Стоян предложи на Лара да отскочат до морето, малко да си отдъхнат. Тръгнаха през нощта, пътят беше мокър и хлъзгав, а Стоян летеше по него с обичайната си бързина. Не се вслуша в молбите на Лара да намали скоростта. Чувстваше се като бог зад волана. Само че този път самочувствието му изигра лоша шега. На един завой изгуби контрол над колата, преобърнаха се в движение и се приземиха в канавката.
Събудиха се заедно в болницата- посърнали, уплашени, но живи. Имаше само един знак, който щеше вечно да им напомня за безразсъдната младост- Лара бе останала без дясната си ръка. Наложило се лекарите да я ампутират до лакътя, за да спасят живота й. Младата жена гледаше в тавана и се надяваше, че това е просто лош сън и скоро ще се събуди. Избягваше да поглежда осакатената си ръка. Потърси утеха в прегръдките на любимия и тогава чу най-страшната присъда: “С теб сме дотук. Сватба няма да има, аз саката жена не искам!” Тези грозни думи я попариха като вряла вода. Не можеше да повярва, че ги изрича същия мъж, който до вчера й се кълнеше във вечна любов. Сълзите се стичаха безмълвно по лицето й, а душата й отказваше да приеме шамара на съдбата. Това ли бе голямата любов?! И така ли трябваше да боли?...
Стоян се постара по-бързо да забрави Лара. Не се вслуша в думите на приятелите си, че върши грях и с присъщото си чувство за гордост и безнаказаност си намери нова приятелка. Пак млада, красива и богата. Ожениха се набързо и се преместиха в друг град. Заживяха добре и сцената с катастрофата постепенно избледня в съзнанието на Стоян. Посвети се на семейството си и зарови надълбоко драмата от миналото. Когато и бебето вече беше на път той отново се почувства окрилян и наистина щастлив. Деня, в който разбра, че има син Стоян се напи безпаметно. Момче! 3 кила и 500, 50 см! Станах баща! Непонятни за него чувства нахлуваха в душата му- и радост, и блогодарност, и умиление. Вече си представяше първородния си син след 20 години- висок, красив, напет, също като баща си. Щяха да работят заедно в строителния бизнес на Стоян, момичетата щяха да тичат след него, а родителите му да благоговеят пред съвършеното си творение! Мечтите на Стоян се рееха безкрайно... Осъзна, че пак беше станал галеник на съдбата и с бодри крачки се запъти към болницата да прегърне жена си и детето си.
Там свари младата си булка подпухнала от рев. Гушкаше едно сладко бебенце, а сълзите й не спираха да капят върху него.
- Какво има? Детето ли е болно?- сопна се Стоян.
- Не, но виж... И тя разгърна бялата пеленка. Една позабравена мъка стисна Стоян за гърлото и се стремеше да го удуши. Синът му, най-красивото бебе на света, се беше родил без ръчичка- дясната бе само до лакътя.
Младият татко плака за първи път в живота си. Плака за тежката участ на невинното създание и за изгубените си илюзии. Синът му беше дошъл на белия свят, за да го научи на най-трудния урок- Господ забавя, но не забравя. Стоян знаеше, че докато е жив ще гледа сина си и осакатената му ръчичка и ще вижда греха от своята младост. Нямаше забрава. А дали щеше да успее да изкупи греха си и да си прости- това беше в ръцете на времето.

Голяма Богородица- 15.08

БОГОРОДИЦЕ, ПРОСТИ ГРЕХОВЕТЕ МИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ БДИШ НАД НАС И НИ ДАРЯВАШ С МИЛОСТ, ДОБРОТА И СЪСТРАДАНИЕ. ДА БЪДЕ СВЯТО ИМЕТО ТИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ ПАЗИШ БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА И СЕ ГРИЖИШ ЗА ДУШИТЕ ИМ. НЕКА РАСТАТ ЗДРАВИ, УМНИ И ЩАСТЛИВИ- ДА РАДВАТ РОДИТЕЛИТЕ СИ, ОТГЛЕДАЛИ ГИ С МНОГО ЛЮБОВ И САМОЖЕРТВИ. МАЙКО, ПАЗИ ДЕЦАТА! ТЕ СА НАЙ-СВЯТОТО, КОЕТО ИМАМЕ, НАШАТА НАДЕЖДА ЗА СМИСЛЕН И СМИРЕН ЖИВОТ. БЛАГОДАРЯ ТИ И ЗА ЩЕДРОСТТА, С КОЯТО НИ ДАРЯВАШ. ЗА БЕЗКРАЙНАТА ДОБРОТА, С КОЯТО НИ ОЗАРЯВАШ. МОЛЯ ТЕ, БЪДИ ДО МЕН. ПОМОГНИ МИ ДА БЪДА ДОБРА МАЙКА, ДА ИМАМ СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖА НАПРЕД И ДА ДАРЯВАМ ЛЮБИМИТЕ СИ ХОРА С ЛЮБОВТА И ЩАСТИЕТО, КОЕТО ВЯРВАМ, ЧЕ ЗАСЛУЖАВАТ. ПАЗИ СЕМЕЙСТВОТО! НЕКА БЪДЕ ОЗАРЕНО ОТ МИР, РАЗБИРАТЕЛСТВО И ОБИЧ. ДОБРОТО ВИНАГИ ПОБЕЖДАВА. НЕКА ИМА ДЕТСКИ СМЯХ И УСМИХНАТИ ОЧИ ВЪВ ВСЕКИ ДОМ! БЛАГОСЛОВИ ДЕЦАТА, ЛИШЕНИ ОТ РОДИТЕЛСКИ ГРИЖИ, БОЛНИТЕ И СТРАДАЩИТЕ. ПОДАРИ ИМ ДОМ, НАДЕЖДА И ДОБРИ ХОРА, КОИТО ДА ГИ ОБИЧАТ И ДА СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЯХ. ДА НЯМА ВЕЧЕ РАЗПЛАКАНИ МАЙКИ И ТЪЖНИ ДЕЦА. ПОКАЖИ НИ КАК ДА СЕ НАУЧИМ ДА ПРИЕМАМЕ БОЛЕСТИТЕ И ТЕГОБИТЕ КАТО УРОК СВИШЕ, КОЙТО НИ НАПОМНЯ, ЧЕ СМЕ ВРЕМЕННО НА ТОЗИ СВЯТ И НЕ БИВА ДА СЕ ОТКЛОНЯВАМЕ ОТ ПЪТЯ НА ДОБРОТО. ДА ОСЪЗНАЕМ, ЧЕ СТРАДАНИЕТО ПРЕЧИСТВА И БУДИ ПРОЗРЕНИЕ. ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ! БЛАГОДАРЯ ТИ, БОГОРОДИЦЕ, ЗА ИСТИНОСТТА НА ИЗПИТАНИЯТА, КОИТО НИ ИЗПРАЩАШ. ЗА ДА БЪДЕМ СИЛНИ, ДА СЕ ОБЕДИНИМ И ДА СИ ПОМАГАМЕ ВЗАИМНО. НЕКА ДЕЦАТА НИ ОСТАНАТ В БЪЛГАРИЯ, ДА ОБИЧАТ РОДИНАТА И БАЩИНИЯ ДОМ. ДА ИМ СЕ РАДВАМЕ И НИЕ НА СТАРИ ГОДИНИ, ДА ЖИВЕЕМ В ХАРМОНИЯ И ЛЮБОВ. НЕКА БЪДЕМ МЪДРИ, ВСЕПРОЩАВАЩИ И ЛЮБЯЩИ. БЛАГОСЛОВИ БЪЛГАРИЯ! ДА ИМА СВЕТЛИНА! АМИН!

Късно е

Късно е за съжаление. За извинения, разкайване, сълзи... Бъдещето закъсня, неповикано и тъжно. Отлетя преди да бъде изживяно. Няма връщане назад. Времето не ни пощади. Помете ни като разрушителен ураган и отвя надалеч мечти, вълнения, усмивки. Изгори спомените и пресуши сълзите. Късно е за заклинания, молитви, мъдрости. Няма милост. Само разруха и суша. Армагедона е тук и сега. А времето все така безмилостно тече... Късно е за любов. Надеждата се разби на хиляди парчета върху безплодните скали. Закъсня прошката, вярата, изкуплението... Остана пепел в пепелта. Изгорях в мечтите си, погубих се в надеждата за изцеление... Късно е за възкресение. Късно за милост... Няма я и болката. Претръпнах от очакванията за новия живот. Няма такъв. Всичко е илюзия. Накрая всичко ще изгори в ада и ще остане... още пепел. Сивотата ще се слее с пепелта и ще остане само мрак. Късно е за битка. Силите се изпариха заедно с пустинните миражи и стопиха желанието за живот. Отвсякъде се веят изсъхналите клони на разрухата и хаоса. Нищо не цъфти, нищо не се ражда. Късно е за ново начало. Песъчинките на времето изтекоха през пръстите и се разпиляха в космоса. Всяко нещо има начало и край. Когато краят дойде, няма място за тъга. След деня следва нощта... Виковете се разпръскват в мрака и отлитат с последните лъчи. Закъсняхме за танца на помирението и среднощните пориви на страстта... Накрая всички мълчат. Късно е за размисли.

Когато се сбъдват мечтите

Чудесата стават. Ежедневно около нас се случват чудеса. Сбъдват се мечти. Молитвите са чути. Прекрасно е да знаеш, че те чуват, че бдят над теб и те пазят. Удивително е да усещаш, че си част от голямата вселена и твоите желания са важни за света. Невероятно е да видиш как се сбъдват, как пред очите ти си разкрива магията на доброто. "Поискай и ще ти бъде дадено!" От нас се иска на глас да изговаряме желанията си, да не бягаме от мечтите си, да вярваме в чудесата. Наскоро чух репликата, която ми разкри тайната на благословените и на... другите. "Вярата е дар, с който все още не съм благословен!" Ето го разковничето към успеха. Панацеята за желанията. Истината зад сбъднатите мечти. Ако не повярвате- в себе си, в съдбата, в Бог- няма да видите щастливата звезда. Този върховен дар, който не сте пожелали да приемете в живота си няма да ви разкрие тайните на щастливите хора. Ще си живуркате в прозата на живота и никога няма да отворите сетивата си за поезията и красотата. Щастието привлича още щастие. Добрите мисли притеглят хубавите събития. Верижната реакция се движи главоломно и ни разкрива всички чудеса, сътворени от живота. Вярата е скъп дар. Не го отказвайте. Доверете се на интуицията си и знайте, че мечтите се сбъдват, че вие заслужавате да бъдете щастливи, че ви очакват прекрасни мигове в живота. Не се плашете от лошото- повярвайте, че то ще ви подмине, защото очаквате доброто. Защото сте се помолили да стане чудото и да повярвате, че животът може да бъде прекрасен... Една стъпка ви дели от благословията да станете галеници на съдбата. Не се страхувайте да я извървите. Повярвайте...

Моята любов

Не мога да обичам на инат. Любовта ми не е търговска стока и не става за размяна- срещу ласки, сигурност, придобивки, статус... Отдавна престанах да пресмятам плюсовете и минусите на моята любов. Приех я такава, каквато е- с всичките й трудности и несъвършенства. Любовта ми е дълготрайна, но е минала през хиляди фази и препятствия. Оцеляла е! Напук на зложелателите. Или заради тях- не знам. Имаше мигове на съмнение, нощи на отчаяние, тягостни дни на очакване... Тя преодоля всичко и се оказа по-силна от житейските урагани. Поизмачкана е малко, но е жива! В живота всеки получава това, което заслужава. Не можеш да надхитриш съдбата. За да я срещна, да я запазя и да я имам и до днес- тази неуловима магия любов- означава, че съм достойна за нея. Истината е, че имаше и битки за нея. Воювах, за да я имам, страдах да не я изгубя, молих се, за да я запазя.... "Пазете любовта си!"- това ни завеща кума на сватбата преди повече от двайсет години. Предупреди ни, че любовта има и завистници. Но младостта и дързостта не ни отвориха сетивата за опасностите, които предстояха. Трябваше да се научим да се обичаме след грешките и да можем да прощаваме. Да изградим неприкосновена кула на свят за двама, след като сме сринали до основи старата постройка. Да се научим не да отбягваме, а да овладяваме ударите на съдбата и да запазим спокойствието си. Никой не ни е обещавал вечно щастие. Не предвидихме развоя на съдбата, не бяхме подготвени за бурите, не очаквахме такава болка... Заедно преминахме през огъня и оцеляхме. Имахме защитна мантия- нашата любов. Не се страхувам вече. Не се и съмнявам. Вярвам в силата й. Познавам мъдростта й. Кълна се в истиността й... Вечността може и да не е химера. Моята любов ме води към нея.

Светена вода

Човешкото тяло се състои от 70% вода. Научно доказано е, че водата има памет. Във водата се закодирват послания, които променят състава й и това вече не е тайна за никой. От векове се знае, че водата има и лечебни свойства. България е място благословено с лековити извори, богати минерални води. Пречистващите свойства на водата са добре известни. Има ли по-добър начин за изхвърляне на стреса от организма от водната терапия? Водата ни пречиства и външно, и вътрешно. Неслучайно, когато сме болни имаме сили само да пием вода- и това ни лекува. В света има места без питейна вода и навсякъде хората започнаха да ценят това /без/ценно богатство.  Без вода няма живот.
Думата ми сега е за светената вода и за нейната необикновена сила. Вярващите винаги държат в дома си шишенце от вълшебната течност и й се доверяват в кризисни моменти. Не всички обаче са наясно с магическите свойства на светената вода. Колко от вас се сещат за светена вода в моменти на болест, несполуки, катастрофи? Истината е, че светената вода е Божията сълза в помощ на хората. Повярвайте й и приемете помощта. Отпийте от нея, поръсете любимите хора, напръскайте къщата с нея и ще видите, че ще ви олекне. Тази вода "поглъща" лошите енергии и пречиства всичко- душите, тялото, мислите. Стига да вярвате. Бог ни праща своята помощ и от нас се иска да й се доверим. Многократно съм се убеждавала и удивлявала от чудотворните свойства на светената вода. Лесно си намира- има я във всяка църква и е безплатна. За тези, които не вярват, че водата може да им реши проблемите Бог е пратил поредното изпитание за вярата им. От тях зависи. Светената вода има уникален състав. Чиста и свята, тя ни доближава максимално до божественото начало. Дава ни сили, дарява здраве и премахва лоши влияния. Прочиства живота ни от всякакви отрови и го прави такъв, какъвто Бог е искал да бъде за нас- светъл, хубав, изпълнен с любов и красота. Такъв ли е и вашият живот? Ако някъде се разминавате с първочаналната промисъл, имате решение- доверете се на светената вода. Резултатът може и да ви учуди... Но със сигурност ще ви хареса. Дори може да ви спаси....

Най-малкото коте в света

Това е Пебълс /песъчинка/- официално най-малката котка в света! Какво сладурче, нали?

Не умирайте, животни!

Обичам животните. Считам, че са по-добри от нас, хората. За жалост, човеците са опасни за тяхното оцеляване. Неслучайно след големия потоп Бог е наредил да се извозят именно животните в Ноевия ковчег, а не хората. Той знае, че те заслужават да бъдат спасени. А ние? Едва ли. Лошотията ходи по хората. Човекът се има за велик, безгрешен, всемогъщ. Егото му е като надут балон, който рано или късно ще се спука и ще остане....нищото. Той смята, че всичко живо трябва да му се подчинява, включително животните. Ужасяващи са коментарите на мразещите животните по форумите- те бълват злоба и жестокост. Но не те заслужават внимание. Те сами ще се изтребят помежду си. Защото омразата им ще ги унищожи. Мисълта ми е за добрата дружба между човека и животното от векове насам. Много хора обичат животните и отглеждат домашни любимци. Всеки един, който някога е съжителствал с котка или куче знае, че предаността и любовта на питомеца към стопанина е безгранична. Животното умее да обича безусловно- нещо, което е почти невъзможно за хората. То не критикува, не мрази, не съди. Те живеят с нас и ни помагат с любовта си да преодоляваме трудностите. Котките мъркат и ни успокояват, когато сме тревожни, кучетата ни гледат с умни очи и четат право в душите ни. Те разбират всичко, което преживяваме и са винаги до нас. Поемат отрицателната ни енергия, отнемат болежките, понякога дори се жертват за нас. Всички знаем случаи на котки, пропътували хиляди километри, за да се съберат със стопанина си. Знаем и за кучета, които обичат стопанина си до гроб- в буквалния смисъл. Добротата им е пословична. Дори да им се караме, те пак ни обичат. Тъжни са, ако не получат любовта ни, но не ни изоставят. Има случаи на животни, които умират, поели върху себе си болестта на стопанина. Човекът оздравява, а кучето си отива- отново от любов. Те са тук да ни помагат и бихме могли просто да ги обичаме. Светът ни би бил толкова по-уютен, ако се научим да живеем в хармония с тях. Враждата и агресията ражда нова агресия. Човек сам си е виновен за бедите, които го сполетяват. Заради греховете му го връхлитат болести и ядове. Липсата на вяра го отчуждава от Бог и той се превръща в див звяр за себе си и околните. После очаква милост. Не, няма милост за такива хора! Те не заслужават спасение. Не всичко се прощава- умишлените злини не се опрощават с една свещичка. Но- всеки сам избира пътя, по който да върви. Бих помолила Бог да бди над животните и да ги пази- от лоши хора. Не искам повече животни да умират от човешка ръка. Животните са интелигентни и интуитивни. Наименования като "помияри" бълва точно тази прослойка двуноги- душевните помияри; тези, чиято проклетия е само началото на техния край. Заради такива като тях не бива да умират животни. Законите на джунглата са жестоки и най-страшния звяр в хаоса е човека. Съдбата на подобни "човеци" не ме интересува. Всеки си получава заслуженото. Искам животните да ни радват с любовта си и да са живи дълго. Искам да са здрави, незасегнати от хорската злост. Не умирайте животни, напук на хората! Имаме нужда от вас. Заради вашето присъствие животът ни е поне частица по-човечен и добър. Хората сме способни да запазим животните или.... да ги унищожим. Аз избирам да ги запазя и да се грижа за тях. Вярвам, че има много хора като мен. Това ми дава надежда, че доброто все пак ще победи и че Бог продължава да пази своите душички от Ноевия ковчег. За да ги има... За да бъдат винаги до нас.