Страници

19 юни 2011

Дървета и корени


Да живееш като дърво без корен е трудно изпитание. Да искаш да пораснеш, да разлистиш величествени клони, да хвърлиш тежка сянка и да красиш света с присъствието си- докато поредната прищявка на вятъра не те откъсне от мечтите ти... Без корени не може. Те са като спомените от усмивката на мама, силната прегръдка на татко и уюта на родния дом. Те са аромата на полските цветя навън, приглушената светлина вечер и целувката за лека нощ в далечното детство. Дърветата растат най-добре на родна земя. А какво да кажем за онези дървета, хвърлили корени на чужди земи, брулени от бури и удряни от градушки в отчаяните опити да се задържат на негостоприемната земя... Стоят красиви, но безпочвени. Крехки, несигурни и податливи на капризите на времето. Неслучайно не виреят там. Всяко дърво си има запазено местенце във вселената, там тежи на мястото си, пуска корени и се радва на дълголетие. Радва и околните със своята красота, отглежда буйна растителност и дава плод. Живее до дълбока старост и надживява времето..... Колко красиви, стари дървета има у нас! Колко гори, прегърнати от вековни дървета радват окото и успокояват сетивата. Нашите дървета! С дълбоки корени, силни и непоклатими пред всякакви природни катаклизми. Дърветата излъчват гордост и величие, спокойствие и много красота... Как ми се иска да няма нито едно дърво без корен! Мечтая да има много дървета по света, различни, буйни, странни, самотни, стари, отрупани с плодове или не, но винаги здраво вкоренени в земята. Тяхната земя! Там, където плодовете носят радост, а листата лекуват с мирис и зеленина.... Земя, където хората ги познават и обичат. Пръст, в която миналото е спомен от едно вълшебно детство. Дървета с корени... Дай Боже да ги има!

12 юни 2011

Бъдете!


Да сме здрави! Да има любов! Да се усмихваме по-често! Да се радваме на сбъднати мечти! Да има повече доброта сред хората и хубави мисли! Вселенската благодат е безкрайна и ни дарява с много обич и красота. Дано да имаме сетива за тях. Животът ни минава бързо, разнообразно, ту весело, ту тъжно. Нека се радваме на малките мигове на щастие! Всичко е сън.... Един ден ще се събудим и реалността ще е друга. Там горе всеки ще дава отчет за своите мисли и постъпки. Тук сме, за да се порадваме на живота, да се веселим и обичаме. За един кратък отрязък от време. Какво ни трябва? Доза здраве, една шепа добри приятели и щипка любов.... Какво да си пожелаем? Да не изпускаме мига, който идва само веднъж. Да се насладим на красотата на природата, да гребем с пълни шепи от даровете на живота. Да обичаме безкористно и да се оставим да бъдем обичани. Да вярваме в добрата промисъл и да се вслушваме по-често във вътрешния си глас. Навярно той е връзката ни с Бог. Да се молим за благоденствие. Поискай и ще ти бъде дадено! Да се стремим към мир, хармония и добър живот. Да помагаме и да сме състрадателни, винаги да помним, че сме човеци и божественото начало е в нас. Да не забравяме, че за всички божии създания има място под слънцето. Всички сме една слънчева искра от Божията любов...Боже, смили се над нас, грешните човеци, и ни помогни да вървим напред със смирение и мъдрост. Нека има живот, здраве, дълголетие и любов. Да бъде!

10 юни 2011

Черешова задушница


Задушница е. Православната вяра повелява да си спомним за мъртвите, да запалим свещичка на гроба им или в църква, да помълчим и да се помолим за спасението на душите им.
Рано или късно, всеки губи близък човек. Такива са законите на живота. Едни си отиват, други се раждат, житейският кръговрат продължава… Коленичим пред гробовете на свидните ни близки и се молим да ни простят грешките, обидите, недоизказаните думи, непоказаната любов… За да намерим и ние покой. Колко пъти, когато някой си отиде се сещаме за всичко онова, което сме могли да направим за него, но не сме успели, а вече е твърде късно? Животът ни завърта на въртележката си и с неимоверни сили се държим, за да не изхвърчим от борда. Оцеляването ни често е за сметка на изгубеното време за обичаните хора. Бързаме, борим се, състезаваме се на различни поприща, доказваме се, гоним целите си и рядко се спираме да помислим за какво всъщност ни е всичко това? Какъв е смисълът на суетата? На материалните придобивки? На служебното израстване? Казват, там горе има спокойствие и много любов. А аз си мисля, че повече от всичко, това са двете неща, които са ни необходим тук, на земята. Наскоро гледах един сеанс- две жени се опитваха да отгатнат колко дълго ще живеят. Замислих се дали искам да знам отговора на този въпрос и реших, че не е толкова важно колко дълго ще живея , а как ще живея и какво ще направя за хората през това време. Ще успея ли да помогна на някого в беда? Да се отърся от греховете си? Да си взема поука от грешките и да не се подавам на изкушенията? Да осъзная смисълът на собственото си присъствие на земята и да го оползотворя правилно? Все въпроси, на които ежедневно търся отговори….
Често се питам защо някои хора си отиват ненавреме от този свят. И остават толкова много болка и разбити сърца след себе си. Поговорих с един свещеник и той ми каза, че когато тялото не може повече да изпълнява мисията си на земята, душата отлита, за да продължава да бди над близките си и да им помага отгоре. Самата материя не е важна. Важна е мисълта, любовта и прошката. Често пъти здрави и силни млади хора напускат земния живот и се преселват в отвъдното. Няма утеха за покрусените близки, животът им като че ли губи смисъла си в този миг, и занапред. И все пак- православието ни успокоява, че Господ знае какво прави и някой ден ще разберем значението на тези тягостни времена… Дали това може да ни е някаква утеха? Всеки опечален е изпитал болката силно да желаеш да прегърнеш обичания човек и отчаянието, че това няма как да се случи. Не мисля, че времето лекува. Остава една празнота в душите, която нищо не може да запълни. Сякаш с починалия си е отишла и част от нашия живот. Когато мине малко време се запитваме как този, който вече го няма би искал да живеем. Дали ни гледа? Харесва ли му как продължаваме нататък; ядосва ли се на неспособността ни да преодолеем мъката и да бъдем силни отново? Помага ли ни по неведоми и невидими за нас начини? Иска ли да ни каже нещо?...
Случвало ли ви се е да сънувате нещо съществено, или да имате усещане, интуиция как да постъпите? Дали тези „видения” не са послания на починалите, за които вече няма тайни? И които се опитват да достигнат до нас на подсъзнателно ниво? Наскоро една ясновидка ме скастри: „Разбери веднъж завинаги, че няма смърт!” Може би не успявам напълно да се отърся от материалното, за да проумея пълния смисъл на думите й. А дали все повече хора не мислят като нея? Забелязвам, че напоследък на някои погребения хората не носят черно, не плачат и пускат любимите песни на починалия…. Сякаш приветстват живота, а не смъртта. Животът, който продължава, но под друга форма… Човешко е да се тъгува. Особено, когато мислиш, че никога вече няма да се видиш с обичаните хора. Дали е така? Нали ги носим в сърцата си и мислите си? А може би просто трябва да се научим да уважаваме и ценим самия живот такъв, какъвто се случва днес? Да сме добри с хората, да раздаваме щедро любовта си и да не си пестим силите, за да помогнем на някой.
Вярвам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-състрадателни и добри. Дали, ако възприемем смъртта като урок по хуманност, ще бъдем хора помежду си? А не стадо разярени, сърдити, злобни и недоволни люде?...
Ами, ако това е великият промисъл на живота? Изгубим ли човечността си, едва ли има смисъл да мечтаем за значими дела. Огледайте се и вижте как се държат някои хора около вас- на улицата, в автобуса, в магазина. Ужасявам се от грубостта и подлостта в отношенията, от злобата и омразата, които вилнеят наред….От ненавистта към ближния.
А там- на гроба, ставаме смирени. Осъзнаваме собствената си незначимост и слабост. Дали? Казват, че задушница е за утеха на живите….Да спрат, да помислят, да се опомнят. Някои житейски уроци са много трудни. Но без тях щяхме да останем мърша.
Нека днес сведем глава в памет на починалите. Утре ще отпразнуваме живота- величествен, красив и несломим…..Такъв, какъвто Бог е пожелал да бъде.

06 юни 2011

Звездна приказка


Иванка пристигна в столицата на 18 години- неграмотно, но усмихнато селско девойче с голями планове за бъдещето си. Първо си смени името- Иванка беше твърде обикновено име за необикновения живот, който й предстоеше. Предпочете да се назовава Станислава Станиславова, трето поколение софиянка, от богат и елитен столичен род... Едва ли някой щеше да тръгне да проверява биографията й, когато покори хай-лайфа. Истината е, че мисията се оказа трудна, макар и не невъзможна. Поради липсата на образование и почти всякакъв интелект, Слава се насочи към най-лесно достъпното средство за промяна на имиджа- парите. Не че ги имаше, но знаеше как да си ги набави. За целта се сближи с няколко заможни балъци, съдра им кожата и ги заряза да ближат рани и да сънуват креватните й подвизи. Да, парите й бяха нужни, но те не бяха самоцел. Слава се целеше нависоко. Искаше престиж, слава, социален статус, богат съпруг и обществено признание. Амбициите й не познаваха граници, а целта оправдаваше средствата. Момичето положи нечовешки усилия в постигане на заветната си мечта. След дългогодишно висене по всевъзможни барове и клубове за богаташи попадна на добра находка- млад, прилично изглеждащ бизнесмен, който не беше безразличен към прелестите й. Тук трябва да вметнем , че визията на Слава нямаше нищо общо с вида на Иванка. Младата жена беше усвоила до съвършенство умението да виси по цял ден в салоните за красота, да пазарува само бутикови дрехи и да се появява в обществото в целия блясък на новия си, лъскав имидж. Обектът на нейните чувства не можеше да остане безразличен към такава първична красота и маниери. Слава обожаваше да се появява в скъпарски издания и се скъсваше да дава интервюта за цените на тоалетите й, бижутата й и шопинг екскурзиите в Дубай... Надяваше се хората да й се възхищават и поне мъничко да й завиждат. Та нима тя не бе постигнала “американската мечта” на родна земя? Според ограничените й представи за живота едва ли имаше някой, който да не мечтае за лукс в неограничен вид. С надеждата да не изглежда прекалено елементарна в очите на хората, Слава си купи и диплома- за всеки случаи. Някои недобронамерени хора понякога я питаха за образованието й, но тя бързо и умело отклоняваше темата към поредната си шопинг бомба и щедро разтваряше вратите на гардероба си. А там беше като в покоите на Шехерезада- тузарски дрехи с петцифрени суми в евро. След години, ако напълнееше безумно, винаги можеше да ги разпродаде и с взетите пари да изгради модерни сиропиталища в цялата страна. Но- напълняването засега се отлагаше. Тя беше млада, красива, стройна и в разцвета на силите си. И искаше само най-доброто от живота. Защото го заслужаваше. И, разбира се, го получи. Омъжи се за своя избраник ( след като го разведе ) , роди детенце и заживя като в приказките. Оказа се, че бохемският живот й е в кръвта. Занизаха се бляскави и показни дни. Като всеки човек и Слава имаше своите проблеми- дали на следващото парти да облече роклята на Гучи или на Диор? А, може би, щеше да е по-добре да отскочи до Париж и да си купи нещо от новата колекция на Шанел? Трудно се взимаха подобни решения сред такова изобилие от фешън съблазни. Ами бижутата? Как най-добре да ги комбинира, за да покаже на всички, че имаше по много и от всичко без да изглежда кичозно? Сложни дилеми... Знаеше, че родените аристократи не парадират с богатството си, но все пак тя си беше от село и не виждаше причина да не се изфука с придобивките си. Какво пък толкова- нека хората да знаят, че и у нас може да тънеш в охолство без да си потомствен аристократ. И че с упоритост всичко се постига. Като добре възпитана дама Слава мълчеше по въпроса за произхода на семейното богатство. Ако много я пришпорваха за отговори, тогава мъдро отвръщаше, че работата му е майката! Работиш и забогатяваш. Така е в цивилизования свят, така вече беше и у нас. Нищо не идва даром! За съжаление, обаче, бедните й съграждани не й повярваха. Не само, че се усъмниха в думите й, ами си позволиха и да я заплашват. Слава се уплаши. Семейният съвет се събра и седна да умува какво да прави. Не искаха да са поредните жертви на злобни куршуми. Биха могли да емигрират. Само че там никой нямаше да се впечатлява от тях. Щяха да са част от тълпата и никой нямаше да се вълнува от марката на обувките й. Каква трагедия! Тогава накъде? И точно в този момент й хрумна гениална идея. Обратно на село! Хем нямаше да могат да я открият в затънтения край, хем пак можеше да се разхожда из полето с роклите на “Гучи” и да се фръцка пред кравите и овцете. Там, далеч от завистливи очи, можеше да запази спокойствието на семейството си и да се радва на придобитите с къртовски труд житейски награди. Да, родното село щеше да я спаси от деградиралото хайлайфско общество. За първи път в живота си Слава беше благодарна, че е от село. Неслучайно казват, че човек не трябва да забравя откъде е тръгнал и винаги да знае кога е време да се завърне към корените си.

03 юни 2011

Децата и доброто


Пребито дете в „Пирогов”. Друго убито от майка си, защото плачело. И стотици други „неизвестни” деца, подлагани на ежедневен физически и психически тормоз от родителите си. За тях може и никога да не научим. Какво стана с прословутата любов на българина към децата му? Къде изчезна обичта и добротата? Защо ги замести насилието и агресията? Какво става вътре в най-малката клетка на обновяващото ни се общество? И защо от всички тези промени страдат децата- най-беззащитните?
Преди време седмокласнички пребиха своя съученичка посред бял ден пред дома й. Била “изпортила” друго момиче, че пуши трева и откровението й костваше комоцио, множество физически и най-вече душевни рани. Наскоро младежи пребиха съученика си заради момиче... Което неизбежно повдига за сетен път въпроса за детското насилие и жестоката агресия, която избуява у подрастващите. Следват анализи, риторични въпроси, психологически обяснения.... И като всяко чудо у нас- след три дни случката се забравя. Така, както почти забравихме за удушвачките от Пловдив, за накълцаното момче от Перник, за разфасования абитуриент от Западен парк, и други свирепи ужаси на ежедневието. А може би е по-лесно да ги забравим? Фактите обаче остават и са безмилостни: деца бият наред, крадат, убиват. И дори не се чувстват виновни. После учители, психолози и родители, по стар български обичай, започват да си прехвърлят парещата топка за вината и никой не иска тя да остане у него. Явно ничия съвест не е готова да понесе отговорността за тези пъклени деяния. И все пак- възпитанието започва от семейството. То е в основата на емоциите, които малкото човече “попива”, придобива и възпроизвежда. Напоследък наблюдавам странни гледки в градинката пред блока. Млади майки, захапали цигари и изнервени до краен предел, крещят истерично и пердашат за щяло и нещяло невръстните си отрочета. Току-що проходило бебе отнесе ритник, че паднало в калта и се изцапало....Друго получи два шамара, че се е напишкало, а младо момиче опищя махалата, че не можела да си изпуши на спокойствие цигарата, притеснявана от невръстния си син?! Долетяха изрази като “махай се!”, “ще те смачкам!”, “изчезни, тъпако!” и прочие недостойни реплики за всепрощаващата майчина любов. Сигурна съм, че животът на тези млади майки не е лек. Вероятно имат финансови, семейни и други проблеми- като всички хора, между впрочем. Позволих си да кажа на една повторно разведена съседка, която познавам от дете, че дъщеричката й не е виновна за личните й неудачи и да не си изкарва яда на нея. Младата жена ме изгледа странно и поясни, че именно заради малката нямала личен живот- понеже бабите не искали да я гледат. А нима са длъжни?! И това детенце яде бой за глупости, а вече и заеква... Питам се: как ли ще изглеждат тези деца след десет години? Кого ще виним , когато и те започнат да удрят и да се държат грубиянски? Какво ли ще кажат майките им тогава? Дали някога ще проумеят, че децата им копират тяхното поведение и прилагат точно тези модели на общуване, които са получили през първите седем години? На кого ще се сърдят майките тогава? Дали ще помнят своите крясъци и шамари или ще махнат с ръка и ще отсекат, че е от пубертета? Ще си спомнят ли как са ритали бездомните животинки пред ужасените детски очи, когато техните тийнейджъри бесят улични котки и газят кучета? Или и това няма да им направи впечатление? Ами, ако после тези деца убият и човек? И тогава ли ще е виновна държавата, училището, лошите приятели? Не, уважаеми родители. Възпитанието започва у дома и продължава цял живот. Каквото посеете, това ще пожънете. Щом не можете да се отървете от егоизма си и прехвърляте житейските си неудачи върху крехките детски рамене; щом си изкарвате яда от любовните си несполуки върху невръстните главици- нищо добро не ви очаква след време. Пренебрежението на детето към вашите викове и забрани ще е най-малкия проблем. Нищо чудно агресията да се насочи и към вас. Да, трудно е да признаеш, че си се издънил в най-важната мисия: да бъдеш родител. По-лошо е, че потърпевши ще са и хора извън “задружното” ви семейство- невинни и непознаващи ада на домашния тормоз. Как се живее със съвестта, че си отгледал престъпник? Не искам и да знам! Знам само, че децата не се раждат лоши. Ние ги правим такива. А насилието винаги ражда насилие. Замислете се върху това следващия път, когато вдигнете ръка срещу невръстния ви наследник. И не го правете!

02 юни 2011

На втори юни


Те загинаха за България. Проляха кръвта си, за да я има нашата родина. За да помним историята и да продължим напред. Да отдадем почит и минута мълчание в тяхна памет. Те не помислиха за младостта, мечтите си и собствените желания. Те умираха с мисълта да я има България, да има бъдеще за децата й, да растем в свободна и светла страна. Те изгубиха своята младост, за да ни подарят нашата. Да сведем глави пред героичния подвиг на безстрашните родолюбци, пред силата на саможертвата, останала във вечността.... За да я има България. С красивите си планини и гори, дарили с дом и закрила борците за свободата й. Дали ще им хареса съвременната България? Сякаш хилядолетия не успяха да променят облика й, така както ние успяхме за последните двайсетина година....Такава ли си я представяха, отивайки на бой? И днес, като завият сирените едни ще спрат и ще отдадат почит, други ще си продължат по пътя сякаш нищо не се е случило. И в паметта си не можем да бъдем единни. Просто миг, в който да поспрем и да си припомним кои сме, откъде идваме, накъде вървим.... Историята не забравя. И ние сме тленни. Днес ни има, утре ни няма. Дали някой нас ще ни запомни с нещо? Те не чакаха слава. Нищо не поискаха за себе си. В предсмъртната им въздишка беше мисълта за България. Това им стигаше. Светла им памет! И Бог да пази България!

31 май 2011

За цената на щастието...


Колко струва щастието? Малко или много? Трудно ли се намира и колко дълго трае? Разхождам се из магазините и пресмятам на ум колко скъпа е шопинг терапията. Какво да си купя, за да си оправя настроението? Психолозите твърдят, че пазаруването е изключително полезно занимание, което увеличава нивото на серотонина в кръвта и създава усещане за еуфория. Като гледам цените- бая ръсене ще падне, докато достигна „нирвана”. Не съм суетна, нито кокетна. Не нося маркови дрехи, защото не бих се чувствала комфортно в тях. Хич не си падам и по обувки. От години не ходя на токчета, защото предпочитам да съм здраво стъпила на земята. В козметиката трудно могат да ме изкушат с някой „вълшебен” крем против бръчки на космически цени. А и още нямам бръчки… Парфюми обичам и понякога си ги купувам, ей така, за разкош. Харесвам свежите дървесно-цитрусови аромати, с полъх на току-що окосена трева. Напомнят ми за горски поляни, които нямат край „ на шир и длъж”. Обзема ме усещане за свобода. Най-великата човешка придобивка. За всички тези екстри цената е около сто лева - само. Оставям парфюма и продължавам бодро нататък. В живота има по-важни неща от ароматите. Твърдо съм решена да не се занимавам с битовизми днес и отказвам да мисля за неплатените сметки. Няма да броя и разходите за храна, понеже семейството ми е особено- държат да ядат всеки ден, даже по няколко пъти на ден, а това е скъпичко удоволствие. Но- щом ги прави щастливи да заспиват със сити стомаси, какво пък? Всеки има право на своето лично щастие. Другата ми слабост е вътрешния дизайн. Влизам в новооткрит магазин за мебели и вдъхвам съблазнителното ухание на дърво, кожа и меко кадифе. Жадно поглъщам с очи красивите холни гарнитури и мислено пренареждам къщата си. Почти си представям как се изтягам върху масивния кожен диван и гледам филма за Малдивите от плазмения телевизор, който ще си купя някой ден. Определено имам афинитет към лукса. Заглеждам се в една вана с подводен масажор и с размерите на цялата ми баня. Не мога да фокусирам точния брой на нулите в цената, защото съм късогледа, но пък, ако имам такава вана, за какво ми е да ходя на море? Ще си бълбукам по цял ден вътре и ще спестя солидна сума от морски приключения. В крайна сметка, ваната ще си изплати цената. Детето, като ревне за море, ще му посоча ваната и толкоз. Разглеждам и спалните. Каква мекота, какви цветове! Избирам си една огромна бяла спалня и пресмятам на ум дали ще се побере в стаята ми. Ако избием вратата, може и да влезе. Обаче- какъв разкош! Лягаш и забравяш да станеш. И без това учените са изчислили, че прекарваме по-голяма част от живота си в сън, та защо да не инвестирам в едно удобно легло? Моето е наследство от баба ми и скърца зловещо, когато се обърнеш. Чак котките се стряскат насън от звуците, които издава. Веднъж се изкуших да разгледам едно лъскаво списание за обзавеждане и почти се разплаках от картинките вътре. То бива палати, пространства, градини, ама толкова красота накуп ми дойде в повече и се просълзих от умиление. Естет съм и оценявам красивите вещи. Друг е въпроса дали те биха могли да ме направят щастлива. Няма как да знам, защото не разполагам с квадратурата, върху която да разположа тези прелести. Разбира се, първо трябва да спечеля от лотарията, за да си ги купя, а аз дори не играя тото. Излизам от магазина с провесен нос и несбъднати мечти, и погледът ми веднага се заковава върху един звяр на пътя. Грамаден, лъскав, бърз. Чак дъхът ми спира. Споменах ли, че си падам и по коли? Е, ако имах такава кола, нямаше да сляза от нея. Щях по цял ден да трамбовам по пътищата и нямаше да искам да се прибера при старата си гарнитура и скърцащото легло. Къщата или колата? Мислено слагам двете на кантара и везната се накланя в полза на дома. Правилно. Моят дом е моята крепост, а ходенето пеш е доказано полезно занимание за тялото и духа. Пътьом за в къщи се отбивам в кварталното магазинче с примамливото име „Всичко за левче”. Харесвам си една зелена стелка за баня, две калъфки за възглавници и един ароматизатор за колата. Обща цена- 8.50 лева. Плащам и си тръгвам доволна. Слънцето грее, птичките пеят. Чувствам се неописуемо щастлива. Колко малко му трябва на човек да е щастлив! Само осем лева и петдесет стотинки. К’во му плащаш?... Вашето щастие колко струва?

28 май 2011

Жени и породи


Трудно е да опишеш една жена. Българката през вековете се е променяла, за да се адаптира към околната среда и е притежавала различни качества, необходими за оцеляване в съответното време. Ако преди 50 години на дневен ред са били добродетели като скромност, доброта и всеотдайност , днес се появяват съвсем различни изисквания към жената. За да не прозвуча твърде носталгично ще отбележа, че и днес има много работливи и кротки жени, отдадени на семействата си и загрижени за близките си. Жени, съхранили своята идентичност, въпреки агресията на новото време. Тревожа се за другите, „лошите” момичета и за тяхната представа за женственост. Отворете кое да е списание. Веднага изскача нечий задник, който е „най-„, последван от поредния силиконов бюст и издути джуки. Под картинката може да прочете с коя марка дрехи се облича въпросната дама и откъде пазарува. Критериите за красота днес са потресаващи. Почти нищо не се оставя на въображението, а за младите жени голотата е трамплин към успеха. Не е тайна, че ако се съблечеш на правилното място и пред подходящия човек те очаква звездно бъдеще, слава и бесен шопинг! И те напират да се напъхат в тези групички, които ще им гарантират въпросния успех. Било то като манекенка или моделка, мечтата на съвременните момичета е бърза слава, пари, успех и богат мъж. Чалгата ги подведе да мислят, че това е новата религия, която ще ги отведе в бляскавия рай на нощните заведения, скъпите коли и богатите чичковци. Тъжно и жалко е да видиш младо момиче, накипрено като уличница да се овърта около поредния чичко-паричко. Конкуренцията е безмилостна, жестока. Всички средства са позволени, за да опетниш и очерниш името на съперницата за сърцето на баровеца. В публичното пространство се започва една тежка словесна атака, подхвърлят се нецензурни думи и обиди по адрес на някоя с претенции за слава и охолен живот. В разни интервюта млади, изгряващи актриси на по 20 и няколко години споделят без притеснение, че не помнят точния брой на връзките си, защото са били много и се пъчат със сексуалните си постижения. Кой ли се интересува от това? И това ли е новото мерило за успех? Дали точно тези момичета няма да изчезнат от сцената точно толкова бързо, колкото са се появили на нея? За тях класиката в жанра са вече „бабички”, които трябвало да се пенсионират и да блеснат те, младите, нахалните и ужасно бездарните. Понеже и дума не става за талант, интелигентност и обща култура , тези момичета се скъсват да обясняват каква кола карат и къде пазаруват. На екрана или на сцената стоят смешно и недодялано. Всичко в тях е фалшиво- от таланта до поведението. Излъчват една отблъскваща простота и остават горчив привкус у събеседника. Защо ли отгледахме такива деца? Консуматори, безпардонни и алчни същества, които са готови да продадат душата си на дявола за своята пет-минутна слава. По-тъжното е, че тази порода БГ жени са кухи отвътре и никакви силиконови пълнежи не могат да скрият този очебиен факт. Достатъчно е само да си отворят устата и потъваш вдън земя от срам. На тях, обаче не им пука. Сексът за тях е разменна монета, а не висш акт на любов и интимност. Продават се срещу съответната сума- някои по-скъпо, други по-евтино…. Проституцията като начин на живот пусна своите корени в новата ни демокрация и опримчи с пипалата си доста девойки. Подведе ги с лекия живот и лесните пари. Но по-страшното е, че облада душите им и ги омагьоса в порочния кръг на дрогата, разврата и ги осакати за цял живот….Какви жени ще бъдат те, какви майки ще станат? Как ще успеят да се смилят над болните и бедните, над тъжните и изоставените? Как ще си върнат душата? Страшно ще е, когато един ден се изправят пред тези въпроси, а отговорите ще са потънали безвъзвратно в бездната на пропиляната и поругана младост…..

26 май 2011

Залезът


Дочаках залезът. Горе на една скала, обляна от затихващия слънчев лъч притаих дъх пред величието на природата. Мощна, красива, запомняща се гледка. Миг на щастие, щипка тъга и силно удивление пред поредното природно величие. Обичам залезите. Те са прекрасни, мъдри, улегнали- така, както човек се чувства в залеза на живота си. Поуморен от дългото пътуване, но зареден с много преживявания и красиви спомени. Зората е началото, новото, непознатото. Залезът е мекотата на извървяната слънчева пътека, мъдростта на годините и златните спомени, скътани в душата. Тези, които ще ни стоплят и даряват със светлина, когато настъпи нощта. Загледайте залеза. Потопете се в златистите ласки на последните лъчи. Усещате ли спокойствието на затихващия ден? Каквото и да се е случило, то ще се скрие със слънцето и ще ви поведе към сънищата на нощта. Залезът е красив и малко тъжен. Защото е единствен. Никога няма да се повтори, виждате го само веднъж. И изчезва във вечността. Залезът ме обгръща в спокойствие и тишина. В хармония с живота и размисъл за скалите. Тези, които изкачих и другите, които не успях. Не се отказвам. Знам, че ще успея. Просто трябва да дочакам следващия залез.

20 май 2011

Майка?


С Наско се познаваме от няколко години. Когато постъпи на работа във фирмата правеше впечатление на сдържан и затворен в себе си човек. Не общуваше с никого извън служебните си задължения, нищо не разказваше за себе си. Беше хубав мъж, около 40-те, интелигентен, образован и възпитан. Жените го харесваха, но никоя не успя да се сближи с него. Умишлено държеше всички на страна. За него се знаеше, че е разведен и има голяма дъщеря. Нищо повече. Не идваше на тържества, не понасяше празниците и избягваше всякакъв физически допир с хората. Странна птица, помислих си. Веднъж ми спомена, че си търси партньор за тенис и така започна пет годишната ни дружба. Струваше ми се, че само спортът го разтоварваше. Имаше някаква агресия в начина, по който удряше топката. Сякаш отмъщаваше на целия свят за някаква огромна несправедливост. Веднъж го поканих у нас на гости и, за мое учудване, той прие. Може би обстановката го е предразположила, но се оказа приятен събеседник. С дъщеря ми обсъди новите компютърни програми, които бяха негова специалност, с мъжа ми говореха за икономика и пари, хапна си, пийна умерено и на тръгване каза, че сме страхотно семейство. Стори ми се, че някаква болка за миг преряза лицето му, но бързо изчезна. Спомена, че дъщеря му е на 18 години, обича я повече от всичко на света, но не живее с него… Това беше цялата информация, с която разполагахме. Играехме тенис, гледахме филми заедно, идваше у нас, но така и никога повече не проговори за себе си. Въпреки всичко го харесвах. Беше сериозен, работеше усърдно и всяваше респект. Но личният му живот си остана една голяма загадка. Свободните жени го ухажваха, но той така и не прояви интерес. Миналия месец пиехме кафе навън, когато ми спомена, че майка му е починала. Дълго време била болна от рак и накрая си отишла. Искрено му съчувствах. Бях изгубила баща си наскоро и знаех каква непоносима болка е това. Прегърнах го и изказах съболезнования. Наско не реагира. В очите му нямаше нито мъка, нито сълзи. Стори ми се, че изглеждаше облекчен, но реших, че това е в резултат на дългото боледуване на жената. Вероятно много се е мъчела и смъртта е била по-лекия изход. Казах му, че не мога да си представя нещо по-тежко от това да загубиш майка, а той само ме погледна някак странно и ми разказа своята история. Истинска, мъчителна, но до болка откровена.
- Майка ми е била на 20 години, когато ме е родила. Две години след мен се е появила и сестра ми. Баща ми е работел по цял ден, за да ни издържа, но явно този живот не е удовлетворявал майка ми. Била е красива и изключително амбициозна. Смътно помня скандалите в къщи, но ясно помня деня, в който изгони баща ми и му забрани повече да се свързва с нас. Не й трябвал неудачник в живота, който да спира развитието й. Нямах представа тогава какво развитие очакваше, тъй като тя нямаше нито образование, нито семейна подкрепа. Беше от малък град, с родителите си не общуваше, а на по-големия си брат завиждаше безумно за международната му кариера и признание като лекар. Само дето не взимаше под внимание цената на този успех. Вуйчо ми изгуби единствения си син при нещастен случай и, за да не полудее, реши да се отдаде изцяло на лекарската професия. Напусна България и от време на време чувахме за него от разни международни симпозиуми. Майка ми се тресеше от яд, че именно брат й, а не тя е получил този успех и признание. Сякаш нещо му беше дадено даром и не живееше с най-голямата болка в сърцето си- загубата на дете. Годините си минаваха, а майка ми ставаше все по-нервна и груба към мен и сестра ми. Постоянно ни повтаряше, че ако не сме ние отдавна да е заминала за Америка и да гради живота си там. Каквото и да правехме със сестра ми, все не можехме да й угодим. Казваше, че децата са огромна пречка в живота на жената и че без нас щеше вече да е и богата, и известна. В детското ми съзнание тези понятия нямаха особен смисъл до деня, в който ни събра багажа в една чанта, хвана ни за ръка и ни заведе в столицата при някакво бездетно семейство. Тогава бях на шест годинки и си спомням, че стисках ръката й до посиняване. Усещах някаква огромна заплаха, но мозъкът ми още не можеше да възприеме каква точно се случваше или пък не искаше да го приеме. Мама беше делова и без излишни емоции ни обясни, че това са новите ни родители, че са ни осиновили и вече те ще се грижат за нас. Плаках, пищях, молих я да остане, влачех се по пода… Никакъв резултат. Тръгна си без дори да се обърне. Това беше последният път, когато я видях. Нито някога се обади да попита как сме, нито изпрати писмо или картичка за рождения ни ден. Осиновителите ни знаеха само, че не е в България. И така за един ден животът ми се преобърна наопаки. Бях в чужда къща, с чужди хора, бях уплашен и единственото нещо, което исках беше мама. Но- мама повече не се появи. Новите ни родители бяха добри хора, със скромни възможности, но много ни обичаха. Винаги се стараеха да ни е добре, да не ни липсва нещо и по възможност да бъдем щастливи. Последното беше невъзможно за мен. Мисля си, че именно тогава съм изгубил завинаги умението си да чувствам , да страдам , да се радвам . Мразех някой да ме прегръща или целува, странях от децата в училище, а после и от колеги. Приятели почти нямах. Когато завърших университета се влюбих в една жена- седем години по-възрастна от мен, но много красива и умна. След година любовта ни се увенча с дъщеричка- най-прекрасното дете на света! Дълго време не смеех да сключа брак с приятелката си. Старата травма не беше излекувана. Страхувах се, че с брака ще провалим всичко. И така до деня, в който приятелката ми взе дъщеря ни е ме напусна. Каза, че пет години са достатъчно време, за да се колебая какво искам и че не желае повече да има до себе си такъв нерешителен мъж. Приех обяснението й без дори да опитам да се защитя. Не се опитах и да си я върна. Никога не се разкрих напълно пред нея. Може би, ако и бях разказал, че майка ми ме е изоставила на шест години, че се страхувах от обвързване и че не вярвах някой да може да ме обича истински тя щеше да остане. Но така и не намерих смелост да й го кажа. Срамувах се, че съм недостоен за любов. От там нататък бях като прокълнат. Никоя връзка с жена не издържаше повече от година или две. Постоянно бях нащрек, че мога да бъда изоставен и бързах да си тръгна преди да ме зарежат. Вярвах, че след като собствената ми майка се е отказала от мен, то едва ли някоя жена щеше да ме обича толкова, че да иска да остане с мен. А нямаше да понеса отново да бъда изоставен. Така си минаха годините. От работа в къщи и все едно и също. Единственият светъл лъч в живота ми беше контакта с дъщеря ми. Обичах да ходя на кино с нея, да си говорим, да пътуваме. Благодарен съм на майка й, че не ме спираше да я виждам, когато поискам. Тя вече си имаше съпруг и друго дете, но веднъж ми каза, че никоя жена няма да ме търпи, ако се държа така студено с нея. Замислих се и разбрах, че е права. Бях заключил сърцето си завинаги, за да не бъда наранен отново. Благодарение на майка ми щях да влача тази емоционална травма до края на живота си. Или не? Знам, че всичко си зависи от мен, но все още не мога да преодолея страха от едно евентуално разочарование. За разлика от мен, сестра ми се омъжи и създаде хубаво семейство. Може би не помнеше толкова ясно деня, в който майка ни си тръгна, защото беше малка и успя да се привърже към осиновителите ни. Преди няколко месеца майка ми се обади у дома. Щях да получа удар! Каза, че се е разделила и с третия си съпруг, американец, прибрала се е в България, но е болна от рак и иска да се грижа за нея. Нямаше емоция, нямаше извинения, нищо. Просто една заповед- трябва да ме гледаш. Побеснях и я наругах. Тя не се впечатли особено. Каза, че и без това е разочарована от мен, че нищо не съм постигнал в живота си, а на всичкото отгоре съм се сдобил и с „копеле”. Това вече ми изби баланса и й треснах телефона. Нямаше да й позволя да осквернява единственото смислено нещо в живота ми. Повиках дъщеря ми и реших да й разкажа всичко. От начало до край. Детето ме изслуша внимателно, но прие информацията без излишен драматизъм . Това харесвам в нея- толкова млада, а толкова уравновесена и умна. Най-изненадващо за мен тя предложи да се грижи за баба си- същата, която не искаше да я вижда, защото била „копеле”. Не можех да позволя на дъщеря ми да се забърква с тази жена, която за мен бе едно проклятие. Но детето настоя и отиде при баба си. Грижеше се за нея, водеше я на процедури, пазаруваше й и помагаше с домакинската работа. Казваше, че не й тежи. И така- докато миналия месец майка ми издъхна. Очакваше се. Дъщеря ми и сестра ми организираха погребението, но аз така и не се престраших да отида. Нямах сили да застана до ковчега и да я погледна. Опасявах се, че ще избухна и ще я наругая. Нямаше смисъл да се правят панаири…. След погребението нещата си тръгнаха по старому. Дъщеря ми се записа в университета, аз си ходех на работа и се опитвах да забравя последните 40 години от живота ми. До онова проклето писмо…. Пристигна от адвокатите й в Америка. Оказа се, че след третия си развод майка ми е била изключително заможна жена. В завещанието си, оформено месец преди смъртта й, посочва, че иска състоянието й да бъде разпределено на три- между мен, сестра ми и дъщеря ми. Само че тогава не знаех, че става въпрос за милиони….
Гледах го в недоумение. Не разбирах защо наличието на пари е проблем.
- Не виждаш ли замисъла?- почти изкрещя Наско. – Тази жена продължава да ме тормози и от гроба! Какво, по дяволите, трябва да правя с толкова много пари? Какво? Да се пенсионирам до края на живота си, защото скъпата ми майчица ми е оставила гърне със злато?! Писна ми от нея! Кой й е искал тия пари? Да си ги беше отнесла с нея, по-добра услуга щеше да ми направи. Исках единствено да ме обича и да бъде до мен. Това е всичко. Не искам милионите й! Заради тези пари ни изостави….Те съсипаха живота ми. Та тя наричаше собствената си внучка „копеле”, а сега и нея включила в завещанието…. Сигурно да си плати за грижите!
Беше бесен. Лицето му беше бледо и изпито. Изпитах желание да го прегърна. За първи път не се отдръпна. Положи глава на рамото ми и се разплака. Оставих го да се наплаче, да изхвърли от организма си натрупаната отрова и омраза; да се пречисти….
След този разговор Наско си взе отпуск и изчезна някъде за една седмица. Когато ми се обади да се видим знаех, че нещо се е случило. Със свито сърце го зачаках пред кафенето и приятно се изненадах, когато пред мен застана един усмихнат, гордо изправен мъж. Прегърнахме се и седнахме на масата. Наско излъчваше едно спокойствие, нетипично за него. Сякаш беше разбрал смисъла на живота и беше в мир със себе си.
- Дадох парите- уведоми ме накратко и се усмихна. – Сякаш камък ми падна от сърцето. Вече мога да си живея живота….
- На кого ги даде?- попитах.
- Знаеш ли колко сираци има у нас? Колко са изоставените деца? Болните? На всички тях преведох парите по банкови сметки. До стотинка. Отървах се от бремето. Не искам такова наследство от майка ми, мир на душата й. Дано най-после да е намерила покой. Тя си знае защо е постъпила така навремето, аз не мога да я съдя. Но мога да реша как ще живея от тук нататък. Имам хубава работа, прекрасна дъщеря, добри приятели. Може би ще си намеря и жена, за която да се оженя. Никога не е късно. Да, ще рискувам. Ще се оставя да обичам и да бъда обичан. Пък после- каквото е решил Господ. Но без нейните пари! Те щяха да са като проклятие от гроба! Никога не съм искал парите й, не можех да ги приема и сега. Децата без родители имат нужда от тях. Приживе майка ми не направи много добрини. Дано сега, чрез тези средства, да има повече любов и доброта сред изоставените и страдащите.
- Гордея се с теб!- чух се да казвам и го прегърнах отново. – Само един истински човек с огромно сърце би постъпил така. Дано вече и ти да бъдеш щастлив. Вярвам, че ще е така……

18 май 2011

Интернационална идилия


Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

14 май 2011

Ново начало


Какво бих променила в живота си, ако имах смелостта да започна отново? Такъв въпрос ми зададоха днес. Замислих се за нещата, които приемаме за неизбежни в живота, за погрешните решения и за мечтите, от които не се отказваме до последно. Бих искала да имам повече вяра в себе си, в собствените си умения. Навярно това би ми помогнало да се отърва от всичките си страхове, реални или имагинерни. Страхът е най-големия враг на прогреса. Често съм се страхувала- от независещи от мен неща, от хора и случки. Бих искала да мога да полетя на крилете на смелостта и да не се страхувам от нищо. Бих повярвала, че имам своя мисия на земята и бих я изпълнила без страх. Бих пренаредила и приоритетите си. Не бих се вълнувала за несъществени неща. Важни са здравето, семейството, любовта, работата. Не бих общувала с хора, които хабят жизнените ми сили и ме карат да се чувствам зле. Бих работила това, което обичам, а не това, което ми плаща наема. Бих живяла в къща в планината сред цветя и животни. Със сигурност бих родила още едно дете. Майчинството ме кара да се чувствам обичана и силна. Бих казвала всеки ден на любимите същества колко ги обичам- преди да е станало късно и да са изчезнали от живота ми. Бих заложила на любовта, смело и без предразсъдъци. Бих написала книга, бих отлетяла до далечен екзотичен остров, бих отворила приют за бездомни котки и кучета. Толкова много неща бих направила, ако имах куража да започна отначало... По-малко щях да се съобразявам с хорското мнение и повече да бъда сред свои. Не бих се осланяла на суетата, бих търсила хармонията в мен и около мен. По-често бих се вслушвала в сигналите на тялото. Те най-добре ни подсказват в какво здраве сме и какво иска организма ни. Не бих се отказала от мечтите си- независимо от възрастта, пречките и реакциите на някои хора. По-малко бих плакала, повече бих се смяла. Щях да обръщам повече внимание на радостните мигове в живота ми и да ги ценя. Бих се отказала да робувам на миналото и бъдещето. Първото е безвъзвратно отминало, второто е химера. Бих се научила от рано да вярвам, че сами ковем щастието си и че то е тук и сега. Не бих страдала заради злобата, завистта и лошотията. Всеки сам си носи кръста и отговаря за последиците от своите мисли и действия. Ако имах смелостта да започна всичко отначало навярно бих живяла така, че всеки миг да е един нестихващ реверанс към този дар, живота.... Дали това ще се случи в някой друг живот не знам. Но- всеки нов ден е и едно ново начало. Може би това начало е именно днес....

03 май 2011

Сватба


Дойде дългоочакваният ден. Денят на твоята сватба. Няма да съм до теб, но знам, че ще бъдеш най-красивата булка на света! Помня те, когато се роди в далечна Африка- мъничка, прекрасна, желана. Обикнах те в мига, в който те видях и така за цял живот. Вече порасна. И да- не спиш в чекмедже...Сега си щастлива млада жена, в очакване на най-щастливия ден в живота си. С обичания мъж до теб ще кажете своето "да"- да на любовта ви, на новото семейство, да на съвместния ви живот заедно. Заслужаваш толкова много! Заради добротата си, всеотдайността и труда, който положи да имаш своята мечта. Бог е чул молитвите ти, мило момиче. И днес те дарява с най-прекрасния подарък- семейството! Пази го- то е свято. То е най-истинското призвание на човека. Ти вече имаш своя партньор. Обичайте се, грижете се един за друг, бъдете винаги заедно и в радости, и в трудности. Предстоят ви нови емоции, вълшебни мигове заедно, успехи, усмивки и много любов... Насладете се на този дар. Това е вашия ден. Вече сте едно цяло. Ще получите много подаръци, цветя, пожелания за вечно щастие...Бъдете благословени! Благодарете за всичко, което имате и се радвайте на мига. А след това- смело напред! Очакват ви прекрасни години и дълъг семеен живот. И когато се изправиш до своя избраник, в най-красивата булчинска рокля, помни, че си благословена и окриляна. Помни, че ние сме с теб- и тялом, и духом. Помни, че всички, които те обичат са там, до теб, независимо дали ги виждаш или не...Те винаги ще бъдат до теб. Защото твоята сватба е тяхната сбъдната мечта! Всички ще празнуват с теб- и хора, и ангели, и звезди... Ще пеят с теб, ще те благославят, ще шепнат молитви... Защото си прекрасна, обичана, добра. И заслужаваш цялото щастие на света. Това е вълшебна сватба. Сватбата на розите. Дано животът ти е осеян с рози. Дано занапред живееш в мир, разбирателство и любов с любимия мъж. Отвори сетивата си на този ден и ще усетиш цялата вселенска любов, земни и небесни пожелания, водопад от рози и сълзи на радост. Защото си обичана. И благословена. Да имаш дом, семейство, любов. Докосната от Божията благодат, помни, че това е твоя ден, твоята божествена целувка, твоята сбъдната мечта... И ние ще се радваме с теб. Ще празнуваме, ще се смеем и плачем от радост. Твоята приказка е за всички, които вярват в доброто, в любовта и вечността... Бъди щастлива, мило момиче! Бъди все така обичана! Бъди закриляна! Бъди орисана за обич и благодат! На този сватбен ден, сега и завинаги.... Амин!

02 май 2011

Какво е...


Вярата- с нея смело вървим напред;
Любовта- с очите й попиваме живота;
Щастието- мигове осъзната благодат;
Мечтите- подправките на житието;
Децата- вечността на кръговрата;
Сълзите- усещането, че си жив;
Молитвата- упованието, че ни чуват;
Музиката- ангелския шепот за нас;
Животните- радостта, че не сме сами;
Красотата- усмивката на Господ;
Дух- силата да бъдем себе си;
Цветята- подаръците на природата;
Младостта- вихъра на творението;
Поезията- сънищата ни в пейзажи;
Слънцето- светлината на душите ни;
Надеждата- стремеж към съвършенство;
Приятелите- капките магия в дъжда;
Смъртта- край на приказката или начало?...

27 април 2011

За жертвите по християнските празници


От векове насам курбан се прави за здраве, за берекет и за успехи за живите. Древните хора са вярвали, че като се пролее животинска кръв се омилостивяват боговете и се изкупват греховете на живите. Страшното е, че в последните години боговете започнаха сами да си взимат за курбан свидни човешки жертви. Явно много сме ги разгневили, за да се пролива човешка кръв на всичките ни празници. Как иначе да си обясним факта, че на радостните дати ни сполетяват трагедии с погубени млади хора? Черната статистика е зловеща: Почернихме и този Великден с убитите деца в Симеоновград. Жестоко и страшно. Божието наказание се стовари върху нас с гръм и трясък навръх Възкресението Христово. Преди години на Коледа отново дадохме свидни жертви- дечицата от дискотека „Индиго”. На Нова Година погребахме рейнджърите от Ирак. На друг светъл празник- Цветница, Бог прибра децата от Лим. На 1-ви март загинаха пътници при пожара във влака София- Кардам. Отново на Цветница седем младежи изгоряха в адска катастрофа по пътя Пловдив-Асеновград. И още, и още… Взеха ни най-скъпото - децата и младите хора на България. Случайности обаче няма. А резултатът е един и същ- нелепо изгубен млад живот и почернени български семейства на най-светлите християнски празници. С какво сме заслужили тежката си участ? Защо сме наказани? Още в зората на демокрацията падна мост на Йордановден и, вместо да се пречистим със светена вода, дете се удави. Дали Бог не се опитва да ни каже нещо, а ние упорито да отказваме да се вгледаме в знаците, които ни изпраща? Доколко вярващи са Вярващите? Стълпотворението към Божия храм по празниците е впечатляващо. Всичко живо се юрва да пали свещи и да се моли. За какво? За България? За бедните? За болните? За изоставените деца? Вие за какво се молите? За себе си или за другите? Бог вижда и чува всичко. Струва ми се, че не сме осъзнали напълно силата на молитвата и смисъла на християнските празници. Със сигурност има хора, които скоро няма да заменят „аз” с „ние” в молитвите си. Много са и тези, които въобще не вярват в тях...Атеизмът и невежеството взеха връх в живота ни. И затова ни сполетяват толкова злини. Цената, която плащаме за собственото си живуркане е нечовешка. Неслучайно се казва, че Адът е тук, на земята. Вероятно е сътворен от хората. С мисли, действия, дела… Огледайте се около вас. Живеем в Армагедон- тук и сега. Дали ще успеем да се опомним и да омилостивим природните бедствия и катастрофи, които ни връхлитат, уж изневиделица? Ще се вслушаме ли във вътрешния си глас? Ще се научим ли да милеем и за „чуждите” хора? Всички сме Негови чеда. И сме временно на земята. От нас зависи дали ще живеем в Ада, или в Рая. Божествената светлина е за всички, но изборът остава наш. Докато не запалим свещта в душата си, всички свещи накуп в църквите няма да ни отърват от нещастията. И молитвите ни ще остават нечути… А чернилката жестоко ще вгорчава дните ни.
И вместо да се радваме на светлите християнски празници и да се чувстваме благословени, ние ще ходим по гробища и ще кълнем съдбата.... А децата- невинните- ще си отиват нелепо от живота, който създадохме за тях. Мрачен, лъжлив и агресивен живот. Техните души не желаят такъв живот... Оставаме сами в собствените си свинщини. Опомнете се, хора! Липсата на вяра, егоизмът, страховете, греховете, лошите мисли, незачитането на другите хора- всичко това ни води към собствената ни голгота. Вече двадесет години сме там. И все търсим вината в другите. Докато не погледнем вътре в себе си и не изкореним злото първо от самите нас, спасение няма да видим. Знаците идват свише на всеки празник. Колко още време ни трябва, за да ги разчетем? Какво още трябва да се случи, за да проумеем абсурда, в който живеем? Размърдайте си мозъчните клетки, защото вече време не остана... Наистина няма време.

21 април 2011

Разпети Петък


Страстната седмица е. Разпети Петък. Денят, в който Той проля кръвта си, за да изкупи греховете ни, човешките. Векове на страсти, прегрешения, престъпления... Колко още можеше да издържи? Докога изкупителната жертва ще е най-святото нещо в живота ни? Докога невинните ще плащат за греховете на изпадналите духом? Наказанията са жестоки. Страховете също. Дали осъзнаваме какво сме направили? Какво ни дадоха и ние в какво го превърнахме... Даде ни се живот. Прекрасен. Красив. Цветен... Огледайте се около вас. Виждате ли осакатените и телом, и духом? Усещате ли тъгата? Надушвате ли изгнилите мечти? Осквернените слова? Ръждясалите чувства? Увяхналите цветя? Прокудената любов.... Това сме ние, хората, грешните. Ето в какво превърнахме Рая на земята. В бунище от разбити илюзии. Заради всичките ни грехове Той отиде на кръста. За да ни даде втори шанс. Да намерим себе си и най-доброто в нас. И да го споделим със света...Ако можем. Ако поискаме. Имаме цял един живот, за да открием добротата и да я разпръснем като златен прах върху земята. Да поникнат нови стръкчета любов. Клонки състрадание. Дървета мъдрост. И капка кръв. Неговата кръв. Пролята за нас. За да ни има. За да се научим на живот. Да почитаме, вярваме и обичаме божественото начало във всеки един от нас. Да осъзнаем посланието, с което сме пратени на земята. Да вдъхнем надеждата, дарена ни с първата глътка въздух... До сетния си дъх. Ще ни стигне ли един живот? Толкова кратък, вълнуващ, изпъстрен с хиляди шарени емоции... Едно Възкресение предстои. На чувствата. На най-великото творение на Бога- Живот! Той ще възкръсне, за да ни покаже пътя... Към светлината, любовта, прошката и.... вечния живот. Ако повярваме. Ако сме достатъчно силни, за да бъдем добри. Всички познаваме болката. Минахме през ада, за да намерим своя рай. Той е тук и ни очаква. Бихме могли да живеем в рая. Да бъдем в мир със себе си и с околните. Да се наслаждаваме на прелестите на това чудо, наречено живот. Орисани сме да бъдем щастливи. Не е нужно да проливаме кръв. Той вече го направи за нас. Може би само една капчица доброта за хората. И Царството ще бъде наше...Не страдание- любов ни завеща! Намерете я и я опазете. За да ви има.... За да сме благословени! Сега и завинаги.

15 април 2011

Злато и злини


Днешният ден бе особено подходящ за шопинг-маратон из бутиците. Джобчето на Радостина дрънкаше с парички и момичето се засмя самодоволно. 50 000 левчета! Толкова й бе оставил Джанката днес. Налагаше му се да замине в провинцията по работа и, за да не скучае любимата му, й беше оставил малко джобни. Да се разтуши из магазините и да си вземе нещо “по-така”. Нека му завиждат братлетата после за шикозното гадже!
Девойката спря лъскавото си БМВ пред един столичен МОЛ и подхвърли небрежно ключовете на момчето до входа.
-Паркирай я!- заповяда му важно и пъхна една двайсетолевка в ръката му. Не че не можеше сама да си паркира колата, но беше гледала по филмите как го правят баровците. Въпрос на власт беше друг да ти паркира лимузината. Размишлявайки върху предимствата на охолния живот, Радостина почти прегази възрастна жена на входа. Жената й се усмихна благо и протегна ръка за милостиня.
-Бог да те благослови, красавице! Моля за стотинки за хляб...
Красавицата подмина високомерно жената и се зачуди защо още търпяха просяците по улиците. Само да тормозят добрите граждани. Влезе в магазина и настроението й веднага се оправи при вида на лъскавите щандове. Но не за дълго...
-Тинче, ти ли си?- пресрещна я очилато момиче и й подаде картонена кутия.
-Не ме ли помниш- Диди от “В”клас? Събираме помощи за реставрация на църквата на село. Нали ще помогнеш?
-Нямам пари!- тросна се Радостина и избута бившата си съученичка от пътя.
Ей, аман от навлеци! Със сбръчкан от възмущение нос, тя се отправи към бижутерийния щанд. Продавачките там добре я познаваха и тутакси се засуетиха около нея. Показаха й най-новата колекция бижута от бяло злато със смарагди и след дълго кипрене пред огледалото Радостина се спря на чифт обеци за 20 бона. Докато плащаше в кеш си удари пръста в пластмасова кутия до касата. Там се събираха помощи за болно детенце, чиято снимка беше лепната на кутията. Младата дама тревожно разгледа нокътя си. За една бройка да си счупи маникюра! С презрение избута кутията назад и доволно се пресегна да си вземе покупката. Обеците щяха да паснат чудесно на черната й рокля “Шанел”. Запъти се към паркинга в приповдигнато настроение и с блеснали като смарагди очи. Потегли с колата като междувременно си оправяше червилото пред огледалото. И изведнъж чу грохот. Все едно се беше блъснала в чувал с картофи. Излезе бързо от колата и видя пред гумите й същата възрастна просякиня. Жената не даваше признаци на живот. Радостина се озърна плахо и като видя, че няма никой набра телефона на Джанката и проведе кратък, делови разговор.
-Ало, Муци, в МОЛ-а съм. Блъснах една бабичка в подземния паркинг.... Ми, не знам.... Гледам, че не шава.... Не, бе,не човек- не"ква там клошарка...Никой не ме видя....Не, не съм одраскала колата, споко!.... К,во да правя сега? .....Добре.... На Тошо Тиквата ли? ....Да, имам му джиесема.... Шъ отида....Колко да му цакам?.... К,во?! .... Хилядарка?!.... За не"ква си съсухрена бабичка. Ти добре ли си?....Офф- окей тръгвам...Да знаеш само к"ви сладурски обеци си взех, направо шъ паднеш.....Добре, бе, чух те- омитам се...Аре, чао!
Радостина приключи разговора, метна се в БМВ-то и отпраши с мръсна газ, убедена за сетен път, че животът бе ужасно несправедлив! .......

13 април 2011

Дивотия в Рая


Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Олигарсите? Как ли пък не! Че те първи си откриха сметки на Кайманите. Бедните какво чакат?!
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....

12 април 2011

Пир по време на криза


Милионерите у нас са важни и значими особи в собствените си очи. Появяват се в обществото с префинени маниери, които биха засенчили и най-великите холивудски звезди. Тоалетите им са винаги от последната колекция на „Версаче” или „Армани”, а на непросветените задължително се съобщава цената на въпросното творение на модата. Иначе как ще знаем, че роклята струва хилядарки в евро? Все си мисля, че би било по-удобно за заинтересуваните да не се сваля етикета от дрехата- така ще знаят и марката, и цената без да се налага господата да разясняват постоянно из медиите колко пари са дали за една официална рокля. Но- това си е приоритет на богатите и мен лично не ме вълнува. Щом имат възможност и желание- нека се обличат, както искат. Обаче- отскоро в демократичната ни общност се заговори за благотворителност. Нещо, с което богатите им събратя отвъд океана са запознати отдавна и прилагат на практика без много шум. Те знаят, че който има много, трябва и да дава на бедни, болни и нуждаещи се. Много от западните величия спонсорират болници и различни проекти за лечение на рак, спин и други тежки болести. Може би защото са разбрали, че са простосмъртни, въпреки богатствата си и някой ден може да изпаднат в подобна беда. Тогава парите няма да им свършат особена работа. Здравето не се купува с пари и, рано или късно, всички си отиваме от този свят. А към ковчезите няма пришити джобове, за да си отнесем спестеното на оня свят. Целта на парите е да се въртят. Колкото повече са в обръщение, толкова повече има- за всички. Не знам колко време ще е необходимо и на нашенските богаташи да осъзнаят тези прости житейски факти. Как иначе да си обясним явлението, че десетки милионери, събрани на благотворително парти събрали едва 25 000 лева за десет болни дечица! Сякаш парите от една маркова рокля могат да излекуват десет деца! И то- дарени общо от всички присъстващи! Невероятно! Мисля, че има още много да се учат на милосърдие и благоприличие родните милионери. Като че ли по-безобидния вариант би бил нищо да не дадеш, отколкото да даряваш сума, равносилна на подигравка с участта на отчаяните семейства на страдащите деца. Сигурно многото пари променят хората. Свидетели сме на това как много от тях залитат по материалното и се втурват да пазаруват най-новото и най-скъпото от милионерските среди с бясно темпо. Дали това им доставя удоволствие наистина или просто е желание да покажеш на хората с какви неограничени възможности разполагаш? Няма как да знам отговора, а и, честно казано, не искам да знам. Не искам да съм на мястото на българските милионери и не желая да разбирам начина им на мислене. Безспорно ни дели огромна пропаст във вижданията ни за живота. Парите са необходими на хората за нормално съществуване. Но истински богатият човек е този, който има отворено сърце за човешкото страдание и достатъчно голяма душа, за да помогне на някой в беда. Безкористно. А за това понякога дори не трябват пари.

11 април 2011

Задлъжняла любов


От раждането си, та до днес, Яна живееше живот на заем. Вечно нещо някому дължеше. Било то чувства, отговорности, задължения, внимание, грижи, или обич. Много или малко бяха 30 години? Все още нямаше отговор на този въпрос. На родителите си дължеше уважение и благодарност за това, че я бяха отгледали и изучили в нелеки условия. Като третото, най-малко дете в семейството, на сестра си дължеше много- дрехите й, които износваше, гримовете, до които тайничко се докопваше, та дори и живота си. Веднъж, когато сестра й я наглеждаше, малката Яна се опита да отвори тенджерата под налягане и само бързата намеса на кака й предотврати страшните последици.
- Задължена си ми! – каза сестра й след това. Тогава за пръв път чу тези думи и изобщо не предполагаше колко пъти занапред ще чува въпросния рефрен.
На брат си дължеше грижите да не я бият в училище и да не се заяждат с нея. Който имаше батко, не го закачаха. У дома живееха от заеми. Майка й цял живот повтаряше, че никоя нормална жена не ражда трето дете и не мизерства, за да го изхрани! Истината бе, че Яна рядко виждаше родителите си. И двамата се скъсваха от работа- майка й в шивачния цех, баща й по строежите, а като се засичаха в къщи, обикновено се караха за пари. Скрита под юргана, Яна се опитваше да заглуши крясъците им и да не чува кой беше “виновен” за мизерния им живот. Когато пораснаха, всеки пое по своя път. Брат й каза, че у нас нямало живот и замина на гурбет в Америка. Повече не се обади. Кака й се ожени и замина при мъжа си в София. Роди си две дечица и заяви, че повече нямала работа при тях в провинцията.
- Нищо не ви дължа! – бяха последните й думи.
По това време родителите й се пенсионираха и го закъсаха със здравето. Майка й със сърцето, баща й с костите. Беше й ясно като бял ден кой е длъжен да ги гледа. Въпреки това, Яна успя да завърши гимназия , ожени се , а на втората година й се роди момченце. Младото семейство заживя при свекървата, която ежедневно повтаряше на снаха си, че е взела единствения й син и й дължи доживотни грижи и почит. Разкъсвана между двете къщи- бащината и на свекървата, Яна въртеше домакинствата със замах- готвеше им, чистеше, пазаруваше, гледаше си сама детето. Никога не чу блага дума, никой не й каза, че я обича. Това й бяха задълженията. Дори мъжът й, иначе кротък и работлив човек, не знаеше какво бушува в душата й. Смяташе, че след като жена му не ходи на работа и по цял ден “нищо не прави”, можеше вечер поне да го посреща със салатка и ракийка, и топла манджа. Нито веднъж не й благодари; нито веднъж не я попита как се чувства или как й беше минал деня. За детето не му оставаше време и, след вечерята, заспиваше пред телевизора. За Яна оставаше пълната мивка с мръсни тави и чинии и оглушителната тишина на нощта. И така- ден след ден, нощ след нощ. Винаги едно и също. Едни и същи думи, повтарящи се до втръсване занимания и постоянни задължения. Когато навърши 30, синът й тръгна в първи клас. Беше умно и будно дете и често й казваше, че я обича. Само заради тези думи си струваше да продължава да се бори. Само в тях виждаше смисъл да се надява на нещо по-добро за в бъдеще- за нея и за сина й. Някак неусетно, от картинката отпаднаха всички други действащи лица- родители, свекърва, съпруг. Вече искаше да живее собствения си живот. Приеха я задочно Педагогика в голям град, намери си работа и квартира, и един прекрасен ден събра в едно сакче дрехите на сина си и заминаха. Нищо не взе от двете къщи, които обслужваше от години. Дори една лъжица нямаха. Да не говорим за мебели или други удобства. Но – имаше надежда, желание за промяна и много любов в очите на сина й. Това й стигаше. Не й беше лесно, но това не я уплаши. Беше свикнала на работа и не се предаваше лесно. Завърши образованието си и започна работа като начална учителка в училището на сина си. Въпреки че парите бяха малко, а градският живот твърде скъп, Яна избягваше да взима заеми. Не искаше на никой нищо да дължи. Все някак щяха да се оправят, а момчето й не беше от разглезените и много й помагаше. Не я учуди това, че баща му нито веднъж не ги потърси. Беше претръпнала откъм такива емоции. Някак неусетно мина и развода и всеки заживя собствения си живот. Улисана в грижите около детето, отначало не забелязваше настойчивото внимание от един баща, чиято дъщеричка учеше в класа й. Не желаеше повече да се обвързва и да поема нови задължения. Но този мъж се оказа различен. Беше нежен, внимателен и грижовен. Останал млад вдовец, беше посветил живота си на грижите за дъщеря си. С Яна намериха общ език, беше им хубаво заедно. Досега не беше контактувала с човек, който да не я натоварва с капризите си и все нещо да иска от нея. И тя не разбра как се влюби в Марин. Заживяха заедно, а скоро след това им се роди още едно момиченце. Когато Марин й предложи брак, тя не се поколеба. Чувстваше се добре с този мъж и с трите им деца. И двамата работеха много, но винаги намираха време да си кажат някоя блага дума или да изведат децата на сладкарница. Никой у дома им не повишаваше тон, не се коментираше липсата на пари. Колкото имаше, толкова. Почувства се галеница на съдбата.
Един ден майка й се обади да й съобщи, че баща й е починал, а самата тя е болна на легло. Яна знаеше какво следва: - Длъжна си да ме гледаш! Аз си откъсвах от залъка, за да те изхраня. Коя нормална жена гледа три деца в тези трудни времена?..... И все в този дух. Поговори с мъжа си и се разбраха. Отиде на село и прибра майка си. Настани я у тях, създаде й удобства. Не защото беше длъжна, а защото и тя беше майка и изпитваше любов към близките си. Надяваше се собствената й майка поне малко да промени мисленето си на стари години, да престане да се оплаква и да нарежда. Трудна задача. И все пак, оградена от любов, нещо в майка й започна да се пречупва. Гледаше как дъщеря й се отнасяше с любов и към своите, и към “чуждото” дете, как внуците й растяха задружни, а зет й прегръщаше Яна и децата и им казваше колко много ги обича. Възрастната жена гледаше цялата тази идилия и си спомни за нейния живот- за караниците, отчаянието и безпаричието. И за потърпевшите- трите й деца. Тогава чудото стана. Един ден Яна й поднасяше с усмивка закуската, когато майка й се наведе към нея и я прегърна. Задържа я в прегръдките си и прошепна: “Обичам те! Винаги съм те обичала- просто не съм го осъзнавала.” С насълзени очи Яна й отвърна: “И аз те обичам!” Каза го по собствено желание, а не по задължение. И се почувства истински щастлива.

07 април 2011

Изгубен в морала


Превода на понятието „морал” е изключително трудно и хлъзгаво начинание. Значението на думата е претърпяло сложни морфологични и социални промени през годините. В днешно време да се говори за морал е като да се спускаш по леден склон, а лавината да се срутва застрашително след теб. Затова и хората обикновено избягват да употребяват този термин, за да не се изгубят в дебрите на изгнилите и опорочени междуличностни взаимоотношения. И все пак- днес, повече от всякога, сме свидетели на една титанична криза в отношенията между хората, където моралът не само че се губи в превода, ами и заплашва да срине из основи дълго изгражданото чувство за достойнство на българина. Само преди стотина година българите са късали от залъка си, за да подадат на гладните. Приютявали са непознати в скромните си домове, за да ги спасят от студ, глад и смърт. Помагали са безкористно на бедстващи и нуждаещи се. Били сме сплотени и….силни! Вероятно затова сме и оцелели през векове на робство и мъчения. Разчитали сме, че има кой да ни помогне, ако сме в беда. Човещината не е била просто езиково понятие, а истинска основа за общуване между хората. Как изглеждат нещата днес? Не само, че трудно можеш да намериш кой да ти помогне, ами по-вероятно е в момент на слабост псевдо- силните на деня да се нахвърлят върху теб и като чакали да се опитат да оглозгат малкото останали мръвки по кокалите. Грозна гледка! Не зная кой закон дава право на някои хомо сапиенс да се изживяват безнаказано, като бабаити, канибали, вандали и крадци на чужд физически и интелектуален труд. Самите те, горките, никога не са създали нещо стойностно в живота си и се разяждат от злоба, виждайки че любовта процъфтява и приятелството остава точно там , където са се опитали да посеят семето на злото. И тяхната не е лесна, но те са последните, които имам намерение да съжалявам…. Те заслужават единствено забрава. А хората, които не са се отказали от българските си корени, трудолюбието, благодарността и чувството за принадлежност към този велик народ- тях със сигурност ги чака изобилие от щастие, успехи и много любов. Това автоматично ги превръща в силните на деня. Както казва Дънов- когато даваш повече, отколкото получаваш ти си благословен и ще се радваш на Божията искрица всеки ден. Да, злото е сред нас и то е силно. Да, адът е тук на Земята, а Армагедона е в стихията си, но……не се плашете! Вярвайте в доброто, мислете и правете добро, и ще се радвате на хубав и спокоен живот, изпълнен с много щастие и любов…. Нещо, за което някои хора само ще мечтаят- напразно!

03 април 2011

За истината в живота ни....


Истината- можем ли да я понесем? Цялата, неподправената, болезнената и не особено приятна за близките ни? Всеки един от нас си има своите "скелети" в гардероба и за нищо на света не би ги извадил наяве. Постъпки, от които се срамуваме, жалки случки или груба действителност, която би причинила болка на обичаните ни хора...Истината. До колко тя присъства в живота ни? Земни сме и сме грешни, така е. И все пак- какво и колко сме склонни да си признаем? И защо? Ами, защото това сме ние- и добри, и лоши; и откровени, и объркани; и тъжни, и трогателни. Въпросът възникна, когато наскоро представих мемоарите си от един не особено добър период за мен. Хората се вълнуваха повече от това какво ще кажат другите, семейството. Ами, какво да кажат? Това съм аз. Биха могли да ме приемат такава, каквато съм и да ми обичат. Може и да ми простят, дори. Като че ли това не ме вълнува толкова. Изучавам самодейно човешката психология и винаги се питам защо лъжем за всичко? Като се започне от най-баналните теми и се стигне до глобални въпроси? За да не нараним някого? Кого? Човекът до нас или нас самите? Кому е нужна истината? И не е ли всяка една изречена лъжа едно бягство от нас, от живота ни, от мечтите ни? После тънем в депресия, дисхармония, страдаме, че сме неразбрани... Как да ни разберат, като упорито крием своето истинско лице от света. Може би от страх? Затова, че не сме достойни да ни повярват, да ни опознаят и да ни обичат? Как да стане, като ние сами не се приемаме такива, каквито сме? Страх ни е от самотата, пренебрежението, наказанието. Не искаме никой да ни съди. Да рови в душевните ни рани и да знае болезнената истина за нас. Защото тя рядко е така красива, както опаковката, която предлагаме. И все пак- доколко можете да сте откровени със себе си? Можете ли да напишете на един лист всичко, което никога не бихте споделили за себе си и да го дадете на някой да го прочете? Някой, който има отношение към вас? Трудно е, нали? Опасяваме се, че няма да се впишем в "нормите", че ще ни се присмеят или още по-страшно- ще ни отхвърлят. Дали? Бог ни е създал такива- грешни сме, но по-важното е: дали се учим от грешките си? Как бихме изкарали житейската школа, ако не правихме грешки? Нали всичко, което ни се случва е низ от уроци, трънлив път на себепознанието, болезнен опит да намерим любовта... Кой обича да го лъжат? Колко пъти сме казвали, че предпочитаме истината, колкото и да е противна пред захаросаната лъжа? Но въпреки това лъжем близките си, семейството си, приятелите.... За да им спестим болката, това е оправданието. Каква болка? Че не сме това, за което сме се представяли? Та ние лъжем себе си най-вече. А истината, рано или късно, излиза на бял свят... И тогава сме сами със съвестта си. Човек не може да избяга от себе си. Затова може да приеме истината в живота си и да я обикне. Да се поучи от нея и да си прости. Да повярва, че може да се промени към по-добро.... Дали ще ви приемат в истинския ви вид? Струва си риска да узнаете.....

31 март 2011

Зовът на Дивото


Тъжна вест обходи сплотената ни дружинка: застреляли Иван Петров-Дивото! Направо не можехме да повярваме на ушите си. Всички опечалени се събрахме в клуб “Млад бизнесмен” и започнахме да чоплим версиите и виновниците за смъртта на Дивото.
- Каква трагедия! Да умреш едва на 30! – хълцаше кака Софка, кварталната камила. ( За непросветените искам да уточня, че “камила” е най-долната брънка в йерархията за търговия с дрога- тази, която доставя поръчката “на четири очи” с купувача ).
- Млъкни, ма!- скастри я Тони Куцото. – Какво като е умрял на 30? Ама умря в лукс, нали? А ти- и 100 години до доживееш, пак ще си останеш една проста камила!
Кака Софка сведе виновно очи към земята. Куцото ги разбираше тия работи. Даже беше оживял в престрелка между членовете на няколко сходни бизнес клуба. Само дето му ампутираха крака след огнестрелната рана и последвалата я гангрена на крайника. От тогава беше и прякора му- Куцото.
- Камила, камила, ама жива!- обади се Пешо Пердето и хвърли нагъл поглед към съратника си. – При това с цели два крака!
Куцото замахна с патерицата си към Пердето , но оня беше по-жилав и бързо се отмести, кикотейки се.
- Стига!- изрева Дебелия. – Не сме се събрали, за да се надлъгваме, а за да почетем паметта на Дивото. И така- Бизоне, ти поемаш бизнеса му с цветята! За нови градинари докладваш на Куцото. Ясно ли е?
Бизона кимна и се намести важно на стола. В главата му веднага грейнаха като майски рози аксесоарите към новия му бизнес- вила в Испания, яхта “Морска перла” и една фина вдовица с руса главица. Всички тези екстри вървяха в комплект с бизнеса на Дивото, мир на душата му! За Бизона беше чест да наследи зоната на Дивото и най-вече вдовицата му...
- Какво се подхилкваш като дърт котарак?- измуча Дебелия. – Да не мислиш, че бизнеса с цветя е проста работа? Ясно ли ти е за какъв интелект става въпрос, или не?
- Ясно, шефе!- потвърди Бизона и се прокашля нервно. – Само, че този път не е зле да се бронират и вратите на ТИР-овете с цветя. То се видя, че има всякакви хора.
- Разбира се, че ще се бронират- изръмжа Дебелия. – Аз и на Дивото му казвах да бронираме всичко, ама той, наивника, така безумно вярваше в хората. На ти сега!... Дебелия изруга и се изплю върху мраморните плочки. Настъпи тишина. Всички размишлявахме върху несправедливите обрати в живота. В тая държава вече и с почтен бизнес да не смееш да се захванеш! Все ще се намери някой завистник да ти светне маслото...Докъде го докарахме, щом редови граждани като нас, бяха принудени да се возят в бронирани коли, за да си вършат работата! И, докато всеки умуваше как по-сигурно да защити собствената си гърбина, кака Софка пак се обади:
- Рози или орхидеи?
- Какво?!- изкрещя Дебелия и я изгледа свирепо.
- За венеца за погребението- смутолеви кака Софка. – От рози ли да е или от орхидеи? Дивото така обичаше рози.
- Орхидеи!- отсече Дебелия. – По-скъпи са. И да е огромен, разбра ли? Няма да се циганим в последния му път, я!
Поклатихме задружно глави. И дума не можеше да става за икономии. Дивото веднъж умираше!
- Ще обявим тридневен траур в клуба- нареждаше Дебелия. Искам ви в черни костюми- тези от по 3000 евро на “Рочи и Камбана” са подходящи за случая. И никакво плямпане пред медиите! Тия хиени само това и чакат- за 20 кирливи лева са готови да извадят на показ човешкото нещастие без да им мигне окото! Разбрахме ли се?
Кимнахме в съгласие. Помълчахме още малко, за да осмислим трагедията и индивидуалните ни финансови загуби от нея. Но нямаше да се предаваме! Животът продължаваше... Имахме още безброй недовършени задачи. А зовът на дивото бавно, но сигурно се надигаше у всеки един от нас.

23 март 2011

Вярата ни, човешката...


Вярвам в доброто. И в прошката, която ще получа за греховете си. Вярвам, че Бог бди над мен, чува молитвите ми и ме пази. Затова и всяка вечер Му благодаря. Когато страдам или тъгувам вярвам, че ще осмисля урока си от поредното изпитание. Защото няма случайности и знам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-добри и по-мъдри. Дали успявам? Вярвам, че имам достатъчно разум, за да разбера посланието, което ми се изпраща. Понякога е много трудно. Въпросите напират, а отговорите сякаш се изплъзват и се топят като последния пролетен сняг. Вярвам, че ще получа просветление. За да мога да продължа напред и да съм силна. Тези, които повярваха в Христовото възкресение бяха възнаградени с хармония и душевна благодат. Други продължават да търсят доказателства, факти, материални показатели. Хилядолетия не ни стигнаха да се приобщим към вярата и да се оставим на великата промисъл да ни води напред. Все нещо не ни достига. Жалки сме, заклещени между материалното и желанието ни за духовно израстване. Раздвоени сме и страдаме- отново. Навярно нещата са далеч по-прости, отколкото си ги представяме. Въпросът е доколко успяваме да повярваме в тях. Или наново ще се завъртим в омагьосания кръг на битието, ще падаме, ще ставаме и ще се питаме „Защо?” И навярно точно тогава ще потърсим утеха в някоя църква, ще запалим свещичка и ще се помолим за спасението на душата. Душата, която отказва да се закотви в материята и вечно ни подсеща, че само тя е вечна…. Останалото е преходно и трябва да бъде изстрадано. До болка. За да повярваме в Божиите закони и да се оставим да ни водят. Страданието ще ни доведе до възкресението. И до светлината. Друг път няма. Затова сме на тази земя. Затова се лутаме и търсим всякакви начини да избегнем страданието. Отказваме да разберем или не искаме да приемем,че само то може да спаси душите ни. Страхуваме се. Тъгуваме. Земни сме и ни е трудно да се извисим над нещата. Смирението е част от вярата. Вярвам, че то ни носи повече блага от всякакви успехи и постижения. Стига да осъзнаем колко ни е необходимо. И да се оставим да ни води в ежедневните ни дела. Вярвам, че много хора го разбират. Вярвам, че всеки си носи кръста и знае защо. Вярвам, че ще бъдем благословени. Заради доброто у нас, заради желанието ни да се учим и най-вече заради вярата ни. Без нея не може. Това би означавало да се обречем на вечен мрак, а Той не се пожертва, за да тлеем в дълбините на мрака. Вярвам, че ще сме благословени. И че вярата ще ни помага да живеем по-щастливо. Без нея просто сме загубени….

21 март 2011

Равновесие


За сетен път се убеждавам , че всичко в живота ни е на кантар. И доброто, и лошото се борят за превес, а докато това се случва намираме баланса. Но няма как да напуснем везната. Вече знам, че след поредното разочарование ще дойде радостна вест; след предателството ще срещна човечността; след лъжата ще открия истината…И няма как да бъде другояче. Трудно е да поемаме ударите на съдбата, особено ритниците от близки хора, но всяка затръшната врата отваря нова. Понякога търсим утеха при един, а най-неочаквано я откриваме при друг. Случва се да ни откажат помощ там, където я очакваме, но тя пак идва при нас от там, където не сме очаквали. Така разбираме на кого всъщност можем да разчитаме и кой ще ни обърне гръб при първа възможност; кой е истинският приятел и кой е лицемера; кой се радва на успехите ни и споделя болката ни и кой просто ни завижда… Понякога се обръщаме към някого за съвет и получаваме плесница. И докато се чудиш защо точно на теб ти се случва това, изненадващо получаваш най-прекрасните божури от друг. И знаеш, че си на прав път. Защото си се научил да бъдеш добър без да очакваш нещо в замяна, състрадателен си към човешката болка, не злорадстваш, научил си се да прощаваш и най-важното- умееш да обичаш и да се раздаваш безкористно. Няма от какво да се страхуваш. Не се връщай при затворената врата- там не е твоето място. Уважението към другите е точно толкова важно, колкото и себе уважението. Колко пъти сме тровили душата си, подлагайки я на неравностойни експерименти? Сами се навираме между шамарите, а не поглеждаме към градината с рози. Изборът е само наш. Бихме могли да останем при тиранина, който ни манипулира, тормози и травмира от криворазбрана носталгия, но бихме могли и да прегърнем новото, непознатото, хубавото. Това, което кара душата ни да лети, да се чувства значима и обичана. Тя сама намира пътя, дори когато ние се лутаме в неведение. Душата умело различава доброто от злото, истината от фалша… Само трябва да се вслушаме в нея. И да й позволим да ни покаже светлината.