На добър час, абитуриенти!

Започнаха абитуриентските балове на випуск 2010. Колко много грейнали лица, колко радост и надежди, смях и сълзи на раздяла…. Детството свърши, животът ги очаква. Те са млади, умни, талантливи. Понякога са груби и гръмогласни, друг път ни умиляват със своята наивност. Нашите пораснали деца! Гледам ги и не мога да им се нарадвам . Не беше толкова отдавна времето, когато заведох момичето за първи път в училищния двор. Избяга от школото и се наложи да й избърша сълзите и да я уверя, че там ще се чувства прекрасно, че училището не е страшно и ще има незабравими мигове. Днес, само дванайсет години по-късно, я изпращам абитуриентка. Превърнала се е в млада дама, красива и самоуверена, мила и добра. По детски се притеснява за прическата си- дали няма да се развали от дъждовете, а като голям човек споделя плановете си за университета, в който ще учи, за бъдещето, което я очаква. Цвети- така се казва момичето- разцъфна и показа истинската си красота. А като малка не беше особено дружелюбна. Беше на три годинки, когато я заведох за първи път на цирк. Следеше шоуто в захлас, докато момченцето пред нея не започна да се тръшка и да й пречи да гледа. Докато се опомня, го стисна за врата и го оскуба яко. Майка му така и не разбра какво стана, но писъците моментално спряха и Цвети си изгледа спокойно представлението докрай. Сега ходим заедно по магазините и на кафе. Обсъждаме най-подходящата козметика за нея, какви парфюми харесва и как се справя с ухажьорите. Говорим си за всичко, като стари приятелки, само дето все още ми вика „лельо Ваня”. Малката голяма дама! Радвам й се като на собствено дете, вълнувам се от проблемите й и съпреживявам тревогите й. Стискам й палци да постигне мечтите си и да бъде щастлива. Зная, че животът й няма да бъде посипан с цветя, но искрено се надявам да бъде силна и никога да не губи вярата си в доброто. На добър час, мило момиче! На добър час, скъпи абитуриенти! Смело се впускайте в живота, мечтайте и сбъдвайте мечтите си. Желая ви късмет, успехи и много светлина в живота! Най-хубавото тепърва ви предстои.... Бъдете щедри, бъдете добри. И Бог да бди над вас, скъпи пораснали деца!

11 май

Днес е денят на Св.Кирил и Методий. Чудесен български празник и много личен за мен. На този ден татко имаше имен ден. Вече не празнуваме този ден, откакто не е сред нас. Но запалих свещичка за него и донесох една бяла роза вкъщи. Кандилото ще свети в негова памет. Така е в живота- и хубавото, и лошото вървят ръка за ръка. И радостта, и тъгата се двете лица на живота ни. Душите ни се изпълват с вълнение при хубави емоции и се огъват в тежки моменти. Всъщност смъртта е физическа само. Защото в сърцето, в мислите любимите хора остават живи и реални- с усмивката си, думите, с любовта им към нас. Любовта обединява двата свята. Като че ли тя е единственото вечно и непреходно нещо в този свят. Връзката между живите и починалите. Дано да знаят там, в отвъдното, колко много ги обичаме и мислим за тях. Липсват ни, но с мислите и любовта си поддържаме спомена жив... Няма забрава!

В нощта

Тъмнина. И след нея нищо...
Сълзи горчиви се топят в нощта.
Да имаше луна поне-
или искрица от свещта.
Да можех светлина да видя,
да можех да се осъзная-
къде съм и защо съм тук,
не мога вече да гадая.
Отговори няма, мълчи и мрака,
не зная как да погася
един пожар в сърцето,
бодливи спомени в прахта.
Пътека тъмна се извива
измежду чувствата пред нас,
Любов трънлива се промушва-
тъй нежелана в този час.
Не искам драми! Вече не.
Не мога повече да се терзая...
Дали ще бъдем или не-
Нощ е. Как ли да узная?

Слънце!

Появи се най-после, то- слънцето! Живителната му сила се разля върху замръзналите чувства и сгорещи емоциите. Слънцето ми напомня за Африка, младостта ми, топлината и прекрасното детство. Слънцето е моя знак - родена съм през юли и кръвта ми винаги кипи... То е сила за живот. Благословени сме да виждаме изгрева, да се радваме на лъчите върху кожата ни и да се любуваме на залеза. Светът изглежда някак по-светъл и уютен, когато слънцето играе своя танц над нас. Дори грижите се топят под ярките му лъчи. Хората се усмихват повече, захвърлили тежките одежди на тялото и душата. Леко й е на душата, сърцето пее, цветята, листата, децата- всички искат да го пипнат, устремени към светлината. Животът е толкова прекрасен, окъпан в своята слънчева приказка. Слънцето е най-мощната анти-отрова на злото. Яростно разтапя мъката и не търпи да вирее мрак. Слънцето е живот. Събужда всички за живот, дори и най-поспаливите същества. Приканва ни навън, примамва ни с топли ласки и ни обсипва със златисти лъчи...Прекрасно творение на природата, слънцето е предвестник на лятото- море, плажни ивици, зелени гори и райски острови изгряват под вълшебните му лъчи. Величие и страст. Топлина и живот. Сила и красота... Просто- слънце!

Да просиш...

Да просиш не е грях. Дали? Не е и Божия умисъл, защото изпитанията, които ни се изпращат са само житейски уроци. Уморих се да прося любов... Да търся и да не намирам това, за което се моля. Понякога се срамувам да прося- не отричам. При това дори не обикалям улиците, където хора просят, за да оцелее тялото. Ами душата? Тя как да оцелее? Как да я съхраня? Често прося разбиране. Иска ми се да отправям точните послания на точните хора. Дали са ме разбрали правилно? Невинаги. Чета в погледа им неразбиране, объркване, апатия. Сякаш не сме на една вълна! Душевна милостиня няма... Искала съм прошка- от хората, които обичам и които съм наранявала неволно. От невежество или егоизъм, или от двете. Трудно се иска прошка, още по-трудно се дава. Може би не съм я заслужила. Все още...Нямам всички отговори. Боли ме, когато се налага да прося. Но се и смирявам. Какво ли не съм просила- и милост, и просветление, и щастие... По-скоро дребни мигове на щастие- преходни, но истински. Толкова много неща искам да зная. Как да си изпрося достъп до житейската енциклопедия? Опасявам се, че не съм достойна за това. Продължавам да търся...Взирам се в очите ти- и в радост, и в тъга. Защо не виждам любов? Не ме карай да прося и любов! Знам, че любовта е навсякъде- в цветята, в дърветата, в галещите лъчи на слънцето.... Искам да я видя и в очите ти! Знаеш ли- понякога се уморявам. Не се срамувам, но се уморявам да бъда просяк. Душата не заслужава това! Тя не иска много. Вечността е нейна, но за времето, което се налага да изтърпи в земните ни тела е подложена на какви ли не изтезания. Как да нахраня душата? С обич? С добри мисли? С прошка и любов? С благи намерения? С доброта и човечност? Земният път е труден. Не искам да я осакатявам. Ако е наранена ще поискам лек. Ще потърся утеха. Ще помоля за малко светлина в мрака. Трябва да я опазя от болката. Да прогоня тъгата. Да я поглезя с мъничко любов....Вярвам, че любовта ще я спаси. Да бъда просяк за любов?! Защо не? И това ще преживея. Защото никой не ни е обещавал вечно щастие. Или вечна закрила. Само душата има достъп до тези тайни. И ще ги получи... Стига да се помолим за нейното изцеление. Дори да се наложи да просим.

Пътят

Избрах да вървя през тръни и бунища. Издрана, изпепелена и смачкана от дивотията на джунглата, поемах по своя път в живота... Не пожелах да вървя по утъпканите пътеки и гладките алеи, осеяни с цветя. Моят път е друг. Труден е, но е истински, изстрадан и наситен с емоция и страст. Имало ли е смисъл да се рея из храсталаците, да падам и да ставам, и да се питам колко още ще продължи всичко това? А наоколо имаше градини... Красиви градини с много цветя. Можех да се разхождам спокойно по алеите и да се наслаждавам на красотата на култивираната природа. Не го направйх. Тръгнах по неотъпканите пътеки и необятните чукари. Под открито небе посрещах слънцето и задрямвах под луната. Прегръщах бодливите храсти и се кротвах под тях, докато премине поредния ураган... Съдраха кожата, но не успяха да одерат душата ми. Бури вилняха по пътя, гръмотевици и ветрове ме блъскаха, събаряха и влачеха по кални дюни, тръните се забиваха в очите ми, докато издирвах своята пътека....Ослепях, за да прогледна. Осъзнавам колко необходимо е било да затъна в калта, за да се отърва от отровата и да излеза от измамното удобство на суетата. Илюзия е гладкия път. Само сред хаоса на остри камъни и свлачища можеш да изпълзиш от обвивката на глупостта, да сринеш пясъчните кули и да намериш силата за живот. Ако ти стиска. Ако имаш желание да вървиш напред. Иначе си обречен да си останеш там долу, сред развалините, смачканите фасади и купчините с отпадъци. Изкачването не е лесно. Трябва да стиснеш зъби и да повярваш, че можеш да го направиш. Да се откажеш от всичко, за да имаш...познание. За какво? За смисълът от болката и жертвите по пътя на житейската мисия. За това, че пътят няма да е лек, но усилията си струват. Да знаеш, че всяко падане всъщност е било едно изкачване... Да приемеш своя път и да го извървиш достойно. Оглеждам се около мен. Пусто е и тихо. Земята е притихнала, като след буря. Чернилката си е отишла с пороя. Вятърът е утихнал и кротко гали косите ми. Някъде в далечината слънцето се подава... Оцелях. Войната беше безмилостна, но не й се дадох. Силна съм и съм благодарна за пътя, който извървях. Без него нямаше да стигна до тук. Това е моя път. Струваше ли си страданията? Дали бих го извървяла отново? Накъдето и да погледна- виждам пътят. Без него ще съм изгубена....

Вали

Обожавам да вали. Дъждът отмива тревогите ми, пречиства съзнанието ми. Усещам живителната му сила във всяка клетка на тялото си. Плачът на природата отнася лошото, изгнилото, съсипаното и напоява новото, чистото зрънце на новия живот. Нека да вали! Дъждът капе бавно и напоително, като сълзи по изгубената любов... Отишла си е, друга ще дойде. Вечният кръговрат! Обичам дъжда. Чувствам се като зародиш в малката си капсула, коята ще порасне голяма и ще се отвори към толкова прекрасни неща. Като разцъфнало цвете ще подам глава навън, за да попия чудесата на природата и да се слея с тях. Дъждът е обещание за вечност. Сменят се времената, идва нов ден, а след него друг.... Дано да вали! Водата е живот. Без нея няма нищо, освен суша и мъртва земя. Капките са Божиите сълзи на радост и на благодат. Тих пролетен дъжд. Какво е по-хубаво от това да съзерцаваш спокойствието на пречистения свят, сгушен в домашния уют? Или предпочитате да сте навън? Ведно с дъжда, да усещате топлите капки върху жадната кожа и да се прераждате за новия ден? Обожавам да вали. Дъждът ми дава всичко, от което имам нужда- сила, спокойствие и чистота. Наслаждавам се на това прелестно природно богатство и се моля да продължи... Знам, че като спре дъжда слънцето отново ще изгрее.... Може да видя и дъга- за щастие! Ех, живот- кой те сътвори толкова прекрасен и неповторим? Благодаря! За това, че ме има, че обичам и съм щастлива тук и сега. Нека да вали...

Добър вечер, самота!

Добре дошла в моята душа! Не съм те канила, но ти си тук, настанена сред изпепелени чувства и пресъхнали мечти. Заглушаваш виковете ми и унищожаваш в зародиш цветовете на радостта. Стоиш величествена, непристъпна и обещаваш дълга и самотна нощ. Колкото повече се опитвам да те прогоня, толкова по-упорито се задържаш в живота ми. Затова няма повече да се съпротивлявам на присъствието ти, а ще го приема. И го прегръщам. Даже ще ти благодаря, че си ме избрала за домакиня. Ти знаеш защо. Остани тогава. Огледай се добре. Какво виждаш? Един малък, но изстрадал свят, обграден с дървени икони, чийто лица озаряват тъмнината... Те ме пазят от нашествието на злото. Това са моите приятели, на тях вярвам с цялата си душа. Не съм сама! Няма как да бъда. Имам тяхната закрила. И благословия. Остани и сподели с нас вечерната молитва, песента, вярата и благодарността. Това е моят ритуал в нощта. Виж как светят лицата на иконите, каква топлина и уют излъчват в мрака. С тях никога не съм самотна. Те ме чуват и попиват всичко- мъката, сълзите, болката и отчаянието. И отвръщат с много светлина. Пламъкът на свещта се бунтува, беснее. Няма място за тъга в сърцето. Огънят изгаря до пепел тумора в душата и пресушава сълзите. Богородица ме гледа с благ поглед, протяга ласкаво ръка към мен. Усещам как топлината ме обгръща, сърцето се смее, душата ликува... Върви си, самота! Ти нямаш място в моята душа.

Писмо до рая

Изминаха три години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Обичам те....

The people we meet

No, I will no longer tolerate the bad moods of so-called friends on myself. I've told myself that over and over again. And yet I'm always the first to rush off and help even if it means a whole lot of inconvenience. Sadly, most people don't deserve that kind of attitude. They are simply not worth it. Having woken up on the wrong side of the bed, it is their aim to spill out their entire dissatisfaction of life on someone close at hand. Do you know people like that? Psychological vampires that make you feel uneasy in their presence, to say the least. I have met and separated with a lot of people in my life. I don't like breaking up long friendships. But I refuse to be taken for a ride. Compromise is a two-way street. Simple ethics is a must. You just dont use people you care for as emotional dustbins. Maybe it happened once too often, I don't know. But today something just snapped. I don't think I can turn around and pretend it never happened. It isn't fair to my sense of justice. All friendships have their do's and dont's. Maybe it was never a friendship in the first place. Or perhaps it just turned sour. God only knows. But it has got to end. In the name of self-respect. Psychological bullies have to be shown the red light. I just fired one today. They can get their kicks elsewhere for all I care...Better be lonely than be someone's punching bag. Amen to that!