Passages

When you came into my life it hurt. It's going to hurt when you walk out... The passages in life are always different from what we imagine or want them to be. People constantly walk in and out of our lives. Some we fall in love with and get attached to. Others are not that important. Either way in the end we are alone. Life is a lonely journey with many rocks along the way. Half the time we don't know where its passages are taking us. But there is a reason for all of life's turbulences. We are here to learn. Each new lesson is handed out in strange format. Sometimes we are not even aware we are being taught a lesson. So much wisdom is out there for us to grasp- a whole universe of knowledge and cosmic love, and the funny part is it often comes in simple forms. The signs are there- we just need to keep our senses open and embrace what we are being given. Not all lessons are pleasant to understand. In order to grasp a given fact we often need to be shaken out of our comfortable existence and flung around like a tornado-struck tree, get uprooted and torn apart- hopefully then we'll realize we're on the wrong track. It is difficult to spend a lifetime with someone you've accidentally run into along one of them passages. We expect so much from the person next to us, we tend to forget he is not our alter-ego; he cannot be all in one and all the time our child, spouse, best friend, lover, parent- for the next fifty years or so! Such a lot of misunderstandings occur, to say the least, when we stand there waiting for this magical person to make us endlessly happy. As if he could! Perhaps it would be easier all round and much fairer to the person we share our life with if we just accepted him for who he is and stop with our futile efforts to change him into what we think is best for us. After all we do love him, don't we? The rest is just a selfish attempt to satisfy our own ego, regardless of our partner's feelings. It is possible we have not found the right person for us. Maybe that will never happen. Or maybe it already has and we let him walk away....Loneliness is not a sin. It is an opportunity to come to terms with our inner self and figure out who we are, where we came from and where we are heading to. Relationships are a two-way road. You need to give, not only take and expect. Learn to respect the one you share your life with, make it a journey worth remembering... Otherwise there is always the danger of ending up in a painful labyrinth of unspoken thoughts, hurt feelings and swallowed tears. And that is a passage definetely not worth taking....In the name of life, the greatest gift of all.

За смелостта да започнеш наново

Какво бих променила в живота си, ако имах смелостта да започна отново? Такъв въпрос ми зададоха днес. Замислих се за нещата, които приемаме за неизбежни в живота, за погрешните решения и за мечтите, от които не се отказваме до последно. Бих искала да имам повече вяра в себе си, в собствените си умения. Навярно това би ми помогнало да се отърва от всичките си страхове, реални или имагинерни. Страхът е най-големия враг на прогреса. Често съм се страхувала- от независещи от мен неща, от хора и случки. Бих искала да мога да полетя на крилете на смелостта и да не се страхувам от нищо. Бих повярвала, че имам своя мисия на земята и бих я изпълнила без страх. Бих пренаредила и приоритетите си. Не бих се вълнувала за несъществени неща. Важни са здравето, семейството, любовта, работата. Не бих общувала с хора, които хабят жизнените ми сили и ме карат да се чувствам зле. Бих работила това, което обичам, а не това, което ми плаща наема. Бих живяла в къща в планината сред цветя и животни. Със сигурност бих родила още едно дете. Майчинството ме кара да се чувствам обичана и силна. Бих казвала всеки ден на любимите същества колко ги обичам- преди да е станало късно и да са изчезнали от живота ми. Бих заложила на любовта, смело и без предразсъдъци. Бих написала книга, бих отлетяла до далечен екзотичен остров, бих отворила приют за бездомни котки и кучета. Толкова много неща бих направила, ако имах куража да започна отначало... По-малко щях да се съобразявам с хорското мнение и повече да бъда сред свои. Не бих се осланяла на суетата, бих търсила хармонията в мен и около мен. По-често бих се вслушвала в сигналите на тялото. Те най-добре ни подсказват в какво здраве сме и какво иска организма ни. Не бих се отказала от мечтите си- независимо от възрастта, пречките и реакциите на някои хора. По-малко бих плакала, повече бих се смяла. Щях да обръщам повече внимание на радостните мигове в живота ми и да ги ценя. Бих се отказала да робувам на миналото и бъдещето. Първото е безвъзвратно отминало, второто е химера. Бих се научила от рано да вярвам, че сами ковем щастието си и че то е тук и сега. Не бих страдала заради злобата, завистта и лошотията. Всеки сам си носи кръста и отговаря за последиците от своите мисли и действия. Ако имах смелостта да започна всичко отначало навярно бих живяла така, че всеки миг да е един нестихващ реверанс към този дар, живота.... Дали това ще се случи в някой друг живот не знам. Но- всеки нов ден е и едно ново начало. Може би това начало е именно днес....

Ден Рожден

Измина почти година от последния рожден ден. Времето си лети, всичко се променя. Може и да съм в сатурнова дупка, но се чувствам добре. Отново обаче е време за равносметка. Откъде тръгнах? Къде стигнах? През какво минах? Много или малко са 43 години за един човешки живот? Колко ли още остават? Наивно ли е да продължавам да мечтая? Едва ли отговорите ще се изсипат свише точно на 28-ми юли, но това не пречи да задавам въпроси и да продължавам да търся отговори...
Имах прекрасно детство. Слънчево, безгрижно, африканско. Дните ми се изпълваха с много игри, детски книжки, домашни любимци и... мечтата да порасна бързо. И това време дойде. Младостта ми беше бурна, по-скоро мрачна и не особено щастлива. Дори не знаех, че трябва да потърся себе си, за да се чувствам добре. Затова и бях сърдита на целия свят. Но- бурята премина, нещата се подредиха, животът продължи по своето трасе. Започнах работа, създадох семейство. Роди се детето. Може би тогава започна реалния ми живот на възрастен човек. Вече имаше друг човек, за когото да мисля преди мен. Обичам ролята си на майка. Тя ме изпълва с невероятна радост и благодарност. Мисля, че раждането на дъщеря ми е най-силния, хубав и вълнуващ миг в живота ми. С детето изживях най-голямото щастие, но и най-големите си страхове. Любовта ми към нея се люшкаше между пълно себеотрицание и сковаващ ужас да не й се случи нещо. С годините се научих да не се поддавам на страха, да вярвам, че Бог бди над нея и я пази, а животът има свой план, по който вървим. И че всяко зло е за добро. Разбрах, че сме дошли на този свят, за да научим определени уроци. Понякога усвояването им е мъчително и трудно, изисква жертви и сълзи. Но без тях няма как да стигнем до прозрението за собствената си същност, да си пренаредим приоритетите и да се научим да ценим живота.
Когато попадах под ударите на съдбата се огъвах, но не се пречупих. Беше трудно, жестоко, болно, но.... оцелях! Понякога става и така- просто оцеляваш. Друг път усещаш, че живееш на пълни обороти и светът ти е пъстър, витален, прекрасен... Животът е толкова хубав. След много мъка и разочарования усвоих и този урок- да съм благодарна за това, което имам и да вярвам в доброто; да искам то да бъде част от мен и моя път в живота. Мисля, че имам сили за още преживявания и емоции. Имам своите си мечти и надежди, макар и не така помпозни, като на младини. Надеждата винаги ми е помагала в трудните мигове. Любовта не ме е изоставяла. Вярата ми беше непреклонна. Затова живея с широко отворени очи и сърце, открито за житейските сезони. Чувствам се добре в кожата си. Улавям миговете на щастието в дребните неща. Търся доброто навсякъде около мен. Обичам семейството и приятелите си. Навярно има още много неща да науча. Дано имам тази възможност! Чувствам се благословена. А това е най-хубавият подарък, който животът може да ми поднесе. Очаквам още рождени дни, изпълнени с вяра и любов. И благодаря на Великия Творец, че ме избра да бъде една малка частица от Неговата Промисъл. Благодаря за рождения ми ден!

Песен и клип по мой текст в You Tube

Интересна находка! Сърфирайки из нета попаднах на клип и песен по мой текст в You Tube.
Благодаря за старанието на този, който е избрал текста ми и си е направил труда да го превърне в хубав, патриотичен клип. Това е то глобален свят.... Радвам се, че блога се чете. И вдъхновява. Благодаря ви, приятели!
http://www.youtube.com/watch?v=nXaBhchcZW0
http://jadieangel.blogspot.com/2010/03/blog-post_620.html

Love as a theory

Love experts just do not tire of giving advice on how to make your relationship work. I know you have all read the stuff. Be caring, considerate, allow your partner the freedom to live his life, keep the sparkle alive... It all makes so mush sense, except that there is always a notion that something is missing. Because it doesn't work for your relationship. People are different, their expectations are different, their goals, ambitions, desires... How do you just sum all that up and let it be ruled by one theory? Tough task. I am all for theory. It's just that I wish it could be put to practice. Every partnership is unique in its own way. What works for one couple need not necessarily work for another. So how do you summarize that and unify it? This generalization tends to depress me. Makes me feel like I'm the only one that obviously can't use the wonderful revelations on love and put them to work for me. No, I'm not a complete idiot. I just don't like the kind of love tips that perhaps work for the first year of the relationship. Though you probably don't need any tips in the beginning when all is chocolate and roses. Let's move 20 years on and try to apply these tips. No way! The phase is just so many miles away from the perfection of the first year. And that, to me, is normal. People have changed. The players may be the same but they are no longer young and full of expectations. The difficulties have piled up, some have been overcome, many have been abandoned as hopeless and new ones are looming up. Sometimes you are not up to romance. You don't even consider whether you are in love or not at such times. Love is there but there are more pressing issues to be handled. The euphoria is gone and may have left a bitter taste behind. Because things are just so different after the initial stage of falling in love. I'm all for love. But let's not make it into a heroic deed. I prefer to keep things simple. Less emotion is good for my sanity. And if you still feel like you need advice from a love expert, just make sure you are your own advisor. That is what really makes sense.

To D.

I wonder just how disappointed you are in me, watching me flunk in just about everything I try to do. Saying sorry isn't enough. I am tired. Of so many things... Of myself mainly. It's a long shot but maybe you could give me a sign how to go on from here. I am completely lacking in both ideas and willpower to change. Maybe the best years are simply over and it is time to accept defeat? You know I used to be a fighter. Are you mad at me now, seeing what a weak and spineless creature I've become? I,m sorry.... I don't know what else to say. It would have been easier if you were around. You used to believe in me. You gave me courage to go on and always had faith in me. I miss that so much now. Nowadays I'm basically feeling useless and get rebuked for it. I think people might actually be more tired of me than I am of myself.... Bad shot. I don't want to be weak and pathetic and go on about how much a good word means, a gesture of friendship, perhaps even love... Daydreaming again. Maybe I just don't deserve all those things. What makes me think I am privileged to have them? You were always so proud of me, of the things I did and the stuff I achieved... You made me feel a worthy person. All that is gone now. I am such a disappointment to all around me. I'm not even trying anymore. But I couldn't bear it if you were disappointed in me, too. That would be like the ultimate end to life. There would be nothing left after that. Just a void, so deep it would threaten to swallow me whole- my past, my memories, my dreams of the future...What would be left? I'm just a small time presence in the universe, out to pollute the air and trouble people with my problems. Not a nice deal... But who promised me a better life? Or was it just my imagination, pulling me on and making me believe I'll actually be able to do something with my life... I do feel the choice isn't really ours. Or maybe it's just not mine. Can't speak for others. My own deal is handed out, like it or not, want it or not....It's there for whatever reason, I don't know and perhaps I'm not meant to. Some day I'll have all the answers.... Just like you.

Sharing

Such a nice activity- sharing. All the happiness in the world is of no value if you don't have whom to share it with. Sadness is less of a burden if you have someone to talk to, someone who cares and understands. We weren't created to live alone. We weren't made to go through life alone. Sharing is a need we all have. Friendship is a blessing that allows us to share our emotions, both the good and the bad ones. And it somehow feels easier, knowing there is someone out there who is willing to listen. Sharing is a gift we humans have been given to make our journey through life a more meaningful one. We need to handle it carefully. We need to learn to give and take information in acceptable doses. The balance needs to be achieved. Sharing is a unique gift. Let's be thankful for it.

За децата

Първи юни е- ден на Детето. Един ден в годината, посветен на тези съкровища в живота ни- децата. Децата, които са нашия дъх, нашата радост и тревога всяка секунда в годината. Децата, които са смисълът на всичко. Тези, които ни научават да обичаме, да се жертваме за друг, да ценим нечий живот повече от собствения ни. Благословени са тези, които са станали майки и бащи. Те са дарени с най-прекрасния подарък на живота и имат щастието да го гледат как расте и се развива, и се превръща в блестящо продължение на мечтите им. Децата ни са това, което ние не сме успяли да бъдем. Те са и по-умни, и по-красиви, и по-мъдри от нас. Те са тук, за да ни научат да живеем, да раздаваме и получаваме любов, да сме благодарни на висшите сили, че са ни избрали да бъдем техни родители. Децата са съвършени. Те са и добри, и невинни, и лъчезарни. Необременени от проблемите на възрастните, те ни даряват ежедневно с блага усмивка, която ни казва: "Спокойно, всичко ще е наред...." Можем ли да ги опазим такива? Да ги въведем в живота с мъдростта на по-опитния и да запазим усмивките на лицата им? Защото не всички деца успяват да оцелеят в свирепия свят на възрастните- телцата им са още крехки и се нуждаят от нашите грижи. Да помислим за децата на пътя, за тормозените, бездомните, гладните, болните... Нека да им подарим надежда. Да върнеш детската усмивка е свято нещо! Да помогнеш на дете в беда е равносилно на прераждане. Децата очакват нашата помощ. Нашата любов и обещание за бъдеще. Нямаме право да им го отнемаме! Без деца няма живот... Няма смях, цветя, целувки. Има ли по-скъпо бижу от ръчичките на вашето дете около вас? Когато то ви прегръща имате ли нужда от нещо друго? Когато ви разказва нещо, чувате ли космическия звън на вечността.... Щастието да имаш деца е най-великото вселенско тайнство. Децата ни избират, не ние тях. Затова нямаме право да ги разочароваме. Те са и светлината, и истината, и пътят... Да се помолим днес за всички деца! Да бъдат живи и здрави, усмихнати и жизнени, все така раздаващи любов и топлина. Нека сме щастливи, че ги имаме в живота си...

Кой е по-силен: Природата или човекът?

За пореден път се опитваме да надхитрим природата. Смятаме, че сме по-велики от нея и затова можем да си позволим да живеем в постоянно противоборство и погазване на законите й. Зачеваме ин витро бебета 20 години след като природата е отредила края на женския цикъл на размножаване, клонираме хора, грубо се намесваме в природните закони, изсичаме дървета и убиваме животни....Забравяме, че сме смъртни! О, глупаво човече, колко века още са ти необходими, за да осъзнаеш, че не си безсмъртен, а природата е вечна. И да я мачкаш, и избиваш, и унижаваш- тя пак ще те надживее! Колко си жалък в опитите си да разтегнеш природните закони според собствените си егоистични желания. Искаш вечна младост. Искаш да промениш границите на раждането и смъртта. Искаш да властваш над природата. Природата ти пречи и ти решаваш да й обявиш война. Не знаеш ли, че предварително си обречен на загуба? И че с инфантилните си действия само можеш да я разлютиш и да направи живота ти още по-черен? Да те залее с лава, да те помете с урагани, да те изпържи от жега и умори от студ, да те погребе със земетресения...Как ще я спреш? Още ли вярваш, че имаш надмощие? Човекът притежава невероятен талант за самоунищожение. Няма друго такова животно в природата. Животните си пазят природната среда и се опитват да живеят в хармония с нея, за да оцелеят като вид. Човекът тръгва с рогата напред и надменно решава, че природата ще работи за него. Образованият, интелигентен, космополитен човек на 21-ви век си въобразява, че ще надделее над природата и ще си извоюва правото да командва живота. Жалък, смешен, отчаян опит за власт над даровете на Бога! Не разбрахте ли, че не сте само материални? И че животът продължава с или без вас? А начинът ви на живот се определя от отношенията ви с природата. Ако те са хармонични- ще прекарете добре отрязъка от време, който ви е отреден на земята. Ако се борите с природата ви очаква болка и разруха. Суетата и самолюбието ще ви унищожат преди природата да се намеси. Природата е милостива. Тя ни е осигурила всички необходими блага, за да живеем добре и да се чувстваме пълноценни. Само трябва да се вслушваме по-често в гласа й. Започнем ли обаче да се гаврим с нея ни чака изчезване на вида. Това е началото на края. Не ни трябва апокалипсис и 2012 година. Армагедон е тук и сега- в действие. Вижте как живеем, как се отнасяме с природата. Забравяме, че всички сме Божии създания и сме равни. Нямаме право да се бъркаме в природните закони, за да задоволим собствените си капризи. Когато рушим, убиваме, надлъгваме живота, какво очакваме да се роди? Едно болно и недоносено подобие на човека, вързано за машини, които трябва да му влеят надежда за живот....Дали? Природата би могла и да ни служи прекрасно, ако се отнасяме с уважение към нея. Дарила ни е с гори, извори, планини и всякакви натурални богатства. Без тях не би имало живот на планетата. Затова имаме и интелект, който би трябвало да ни подскаже как да опазим тези богатства, за да подобрим живота си. Когато сме груби и немарливи ни посипва киселинен дъжд, слънцето не сгрява, а разболява, времето ни кара да се удивляваме на аномалиите му. Всъщност това е отмъщението на природата към безобразията на човека. И вместо да имаме своя Рай тук, на земята, ние вече се пържим в предверието на ада... Природата е хармония. Да се стремим да я съхраним и да живеем в мир с нея. Да изхвърлим от живота си токсините, химията, изкуствените материали и найлонови торби, да почистваме след себе си и да следим за чистотата на околната среда. Да посадим цвете пред блока. Да засадим дръвче. Все малки неща, но те водят до нещо голямо и прекрасно- една чиста природа, която да завещаем на децата си и да радва хората векове наред... От нас зависи!

Животните- висши създания

"Колкото повече опознавам хората, толкова повече обичам животните!" (Бърнард Шоу)
Наскоро гледах филма "Хачико"- за безсмъртната любов и доживотна преданост на кучето към човека. Трогателна история по действителен случай, която и натъжава, и навежда на размисъл. Може би сте гледали този невероятен филм и навярно не ви е оставил безразлични. В ролята на стопанина на Хачи е Ричард Гиър. Намира малкото безпризорно пале на гарата и го прибира у дома, въпреки пречките. Хачи става прекрасно куче, което всеки ден го изпраща на работа до гарата, прибира се у дома и точно в пет отива на гарата и го чака да се появи през вратата. Еден ден Хачи отказва да тръгне към гарата. Всячески се опитва да спре стопанина да не тръгва, но не успява. Шесто чувство? Това е денят, в който героят на Гиър умира от инфаркт на работа и никога повече не се завръща у дома. Семейството продължава да се грижи за Хачи, но той напуска дома и се преселва завинаги на гарата пред вратата. Сякаш се надява на чудо. Още 10 години Хачи прекарва на перона- и в студ, и в пек. Остарява, разболява се, но е там- на поста, в едно безкрайно очакване. Там и умира. На гарата в Япония издигат паметник на кучето- най-верния приятел на човека... Дали човекът е способен на такава любов и преданост? На любов извън пределите на живота и по-силна от смъртта? На пълно себеотричане в името на паметта на любимия човек? На примирение с несгодите на живота, но и на надежда за вечен живот след смъртта? Гледайки историята на Хачи се убедих, че животните са по-висши създания, изпратени на земята да ни помагат и напътстват в трудния житейски път. Имаме толкова много неща да научим от тях- любов, вяра, преданост и незабрава... Все неща, които са на изчезване в живота ни и затова ни е и трудно, и тъжно, и объркано. Природата отнова е щедра към нас. За сетен път ни води към просветление. Остава само да се огледаме, да се осъзнаем и да приемем посланията й...Дали ще успеем? Или отново ще затънем в полемики за "вредата" от животните и ще излеем цялата си злоба, омраза и невежество към даровете на природата. Сякаш не можем да проумеем, че природата е по-силна от нас и винаги ще бъде. Колко по-хубав би бил живота ни, ако се научим да живеем в мир и хармония с животните около нас, да ги обичаме и ценим! За циниците няма спасение. В техните сърца няма място за любов. Но- за тези, които са открили безусловната любов в лицето на своя домашен любимец мога само да кажа: Благословени сте; докоснахте сте до Божествената любов и тя вече е част от вас....