Хлапета с котета

За животните- с любов!

Обичам животните. Считам, че са по-добри от нас, хората. За жалост, човеците са опасни за тяхното оцеляване. Неслучайно след големия потоп Бог е наредил да се извозят именно животните в Ноевия ковчег, а не хората. Той знае, че те заслужават да бъдат спасени. А ние? Едва ли. Лошотията ходи по хората. Човекът се има за велик, безгрешен, всемогъщ. Егото му е като надут балон, който рано или късно ще се спука и ще остане....нищото. Той смята, че всичко живо трябва да му се подчинява, включително животните. Ужасяващи са коментарите на мразещите животните по форумите- те бълват злоба и жестокост. Но не те заслужават внимание. Те сами ще се изтребят помежду си. Защото омразата им ще ги унищожи. Мисълта ми е за добрата дружба между човека и животното от векове насам. Много хора обичат животните и отглеждат домашни любимци. Всеки един, който някога е съжителствал с котка или куче знае, че предаността и любовта на питомеца към стопанина е безгранична. Животното умее да обича безусловно- нещо, което е почти невъзможно за хората. То не критикува, не мрази, не съди. Те живеят с нас и ни помагат с любовта си да преодоляваме трудностите. Котките мъркат и ни успокояват, когато сме тревожни, кучетата ни гледат с умни очи и четат право в душите ни. Те разбират всичко, което преживяваме и са винаги до нас. Поемат отрицателната ни енергия, отнемат болежките, понякога дори се жертват за нас. Всички знаем случаи на котки, пропътували хиляди километри, за да се съберат със стопанина си. Знаем и за кучета, които обичат стопанина си до гроб- в буквалния смисъл. Добротата им е пословична. Дори да им се караме, те пак ни обичат. Тъжни са, ако не получат любовта ни, но не ни изоставят. Има случаи на животни, които умират, поели върху себе си болестта на стопанина. Човекът оздравява, а кучето си отива- отново от любов. Те са тук да ни помагат и бихме могли просто да ги обичаме. Светът ни би бил толкова по-уютен, ако се научим да живеем в хармония с тях. Враждата и агресията ражда нова агресия. Човек сам си е виновен за бедите, които го сполетяват. Заради греховете му го връхлитат болести и ядове. Липсата на вяра го отчуждава от Бог и той се превръща в див звяр за себе си и околните. После очаква милост. Не, няма милост за такива хора! Те не заслужават спасение. Не всичко се прощава- умишлените злини не се опрощават с една свещичка. Но- всеки сам избира пътя, по който да върви. Бих помолила Бог да бди над животните и да ги пази- от лоши хора. Не искам повече животни да умират от човешка ръка. Животните са интелигентни и интуитивни. Наименования като "помияри" бълва точно тази прослойка двуноги- душевните помияри; тези, чиято проклетия е само началото на техния край. Заради такива като тях не бива да умират животни. Законите на джунглата са жестоки и най-страшния звяр в хаоса е човека. Съдбата на подобни "човеци" не ме интересува. Всеки си получава заслуженото. Искам животните да ни радват с любовта си и да са живи дълго. Искам да са здрави, незасегнати от хорската злост. Не умирайте животни, напук на хората! Имаме нужда от вас. Заради вашето присъствие животът ни е поне частица по-човечен и добър. Хората сме способни да запазим животните или.... да ги унищожим. Аз избирам да ги запазя и да се грижа за тях. Вярвам, че има много хора като мен. Това ми дава надежда, че доброто все пак ще победи и че Бог продължава да пази своите душички от Ноевия ковчег. За да ги има... За да бъдат винаги до нас. Обичам ви, наши малки и добри приятели!

Молитва

БОГОРОДИЦЕ, ПРОСТИ ГРЕХОВЕТЕ МИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ БДИШ НАД НАС И НИ ДАРЯВАШ С МИЛОСТ, ДОБРОТА И СЪСТРАДАНИЕ. ДА БЪДЕ СВЯТО ИМЕТО ТИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ ПАЗИШ БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА И СЕ ГРИЖИШ ЗА ДУШИТЕ ИМ. НЕКА РАСТАТ ЗДРАВИ, УМНИ И ЩАСТЛИВИ- ДА РАДВАТ РОДИТЕЛИТЕ СИ, ОТГЛЕДАЛИ ГИ С МНОГО ЛЮБОВ И САМОЖЕРТВИ. МАЙКО, ПАЗИ ДЕЦАТА! ТЕ СА НАЙ-СВЯТОТО, КОЕТО ИМАМЕ, НАШАТА НАДЕЖДА ЗА СМИСЛЕН И СМИРЕН ЖИВОТ. БЛАГОДАРЯ ТИ И ЗА ЩЕДРОСТТА, С КОЯТО НИ ДАРЯВАШ. ЗА БЕЗКРАЙНАТА ДОБРОТА, С КОЯТО НИ ОЗАРЯВАШ. МОЛЯ ТЕ, БЪДИ ДО МЕН. ПОМОГНИ МИ ДА БЪДА ДОБРА МАЙКА, ДА ИМАМ СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖА НАПРЕД И ДА ДАРЯВАМ ЛЮБИМИТЕ СИ ХОРА С ЛЮБОВТА И ЩАСТИЕТО, КОЕТО ВЯРВАМ, ЧЕ ЗАСЛУЖАВАТ. ПАЗИ СЕМЕЙСТВОТО! НЕКА БЪДЕ ОЗАРЕНО ОТ МИР, РАЗБИРАТЕЛСТВО И ОБИЧ. ДОБРОТО ВИНАГИ ПОБЕЖДАВА. НЕКА ИМА ДЕТСКИ СМЯХ И УСМИХНАТИ ОЧИ ВЪВ ВСЕКИ ДОМ! БЛАГОСЛОВИ ДЕЦАТА, ЛИШЕНИ ОТ РОДИТЕЛСКИ ГРИЖИ, БОЛНИТЕ И СТРАДАЩИТЕ. ПОДАРИ ИМ ДОМ, НАДЕЖДА И ДОБРИ ХОРА, КОИТО ДА ГИ ОБИЧАТ И ДА СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЯХ. ДА НЯМА ВЕЧЕ РАЗПЛАКАНИ МАЙКИ И ТЪЖНИ ДЕЦА. ПОКАЖИ НИ КАК ДА СЕ НАУЧИМ ДА ПРИЕМАМЕ БОЛЕСТИТЕ И ТЕГОБИТЕ КАТО УРОК СВИШЕ, КОЙТО НИ НАПОМНЯ, ЧЕ СМЕ ВРЕМЕННО НА ТОЗИ СВЯТ И НЕ БИВА ДА СЕ ОТКЛОНЯВАМЕ ОТ ПЪТЯ НА ДОБРОТО. ДА ОСЪЗНАЕМ, ЧЕ СТРАДАНИЕТО ПРЕЧИСТВА И БУДИ ПРОЗРЕНИЕ. ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ! БЛАГОДАРЯ ТИ, БОГОРОДИЦЕ, ЗА ИСТИНОСТТА НА ИЗПИТАНИЯТА, КОИТО НИ ИЗПРАЩАШ. ЗА ДА БЪДЕМ СИЛНИ, ДА СЕ ОБЕДИНИМ И ДА СИ ПОМАГАМЕ ВЗАИМНО. НЕКА ДЕЦАТА НИ ОСТАНАТ В БЪЛГАРИЯ, ДА ОБИЧАТ РОДИНАТА И БАЩИНИЯ ДОМ. ДА ИМ СЕ РАДВАМЕ И НИЕ НА СТАРИ ГОДИНИ, ДА ЖИВЕЕМ В ХАРМОНИЯ И ЛЮБОВ. НЕКА БЪДЕМ МЪДРИ, ВСЕПРОЩАВАЩИ И ЛЮБЯЩИ. БЛАГОСЛОВИ БЪЛГАРИЯ! ДА ИМА СВЕТЛИНА! АМИН!

Слава за безславните

И по света, и у нас има алеи на славата, славни рекорди, и още милиони кандидати за слава. От малки на втълпяват, че за да успеем в живота трябва да сме умни, красиви, талантливи, образовани, надарени и с прочие дадености. Дали липсата на слава не е новия световен порок, а отсъствието на собствен уебсайт най-страшния провал? И дали изобщо останаха хора, неподлежащи на прославяне? Това ли е най-голямата съвременна трагедия- никой да не е чувал за теб, с нищо да не си известен?  Думата ми е за тези никому неизвестни люде, които никога няма да оставят отпечатъци от ръцете си върху позлатени алеи на славата, няма да градят восъчни фигури по техен образец, няма да ги намерите нито в интернет, нито в книгата на Гинес и няма да скандират имената им по разни важни трибуни. Хора, които поради липса на талант, или на късмет, или и на двете няма да попаднат в графата на успелите според модерните критерии. Постоянно срещам стотици безславни човеци, но с добри сърца. Обикновени хора, без претенции за звездно бъдеще. Такива, които няма да подминат паднало дете или бездомно коте. Хора, които ще си дадат и последните левчета, за да купят обяд на някой бездомник. Или ще си отделят от времето, за да изслушат болката на изоставено дете. Смешно ли ви се струва? И сантиментално? В днешния динамичен и откачен свят, където стремежът към слава е новата религия, а успехът на всяка цена панацея за ширещата се простотия, да заявиш, че си неуспял е равносилно на самоубийство. Но дали наистина е така? Нима е срамно да си признаеш, че не си пожънал кой знае какви успехи на жизненото поприще и е напълно вероятно да потънеш в забвение някой ден? И кой определя що е то успех? Защо станахме максималисти и забравихме простичките, но истински неща? Какво му трябва на човек? И колко, бих добавила. Да родиш дете, да посадиш дърво, да изградиш дом… Едно разбиране за живота, което не ни прави по-известни, но със сигурност осмисля дните ни. Да бъдеш добър има такова старомодно звучене в някои случаи и среди, че звучи като приказка. За щастие, обаче, приказката е истинска. Добрите хора са сред нас. И са щастливи в собствените си очи. Със собствения си опростен живот- без грандиозни планове за бъдещето и изумителни постижения в миналото. Хора, на които можеш да разчиташ. Достатъчно мъдри, за да загърбят собственото си его и да се обърнат към нуждаещите се, болните, тъжните. Спокойни са, защото знаят, че животът не е само битка за надмощие. Смели са, защото вярват, че правейки добро, ще прогонят злото. Способни са на безкористна любов и искрени чувства. Да, безспорно ще попаднат в алеята на безславните…. Но някой някъде ще помни добрината  им. И какво по-хубаво от това?

Цветя

Обичам цветята. Харесва ми да се грижа за тях, да ги поливам, присаждам, или подреждам в шарени кашпи и вази. У дома винаги има цветя. И в саксии, и във вази. Доставят ми невероятна наслада. И най-лошият ден може да ми се стори по-слънчев, когато неочаквано получа цвете. Веднъж си мислех, че напоследък съдбата не ме долюбва. Постоянно ме подлага на разни изпитания, които би трябвало да ме закалят. Незнам доколко успява….Наскоро ми домъчня, че няма и едно букетче да краси дома. Само след час приятелка на дъщеря ми пристигна с три огромни, прелестни букета за мен. Майка й е детска учителка и за последния учебен ден учениците й я затрупали с цветя. Жената решила да ме зарадва и ми изпратила букетите. Бях безкрайно щастлива! Била съм учителка- знам колко са скъпи на сърцето подарените от дечицата цветя.
Една възрастна съседка отглежда в градината си цветя и зеленчуци. Често ми носи китка здравец, или домашен лук. Една сутрин беше набрала първите за годината божури- три на брой- и ми ги подари. Розовите им листа ухаеха прекрасно и къщата грейна, като тях . Тогава разбрах, че не съм забравена от съдбата. Всички знаци за обич и внимание бяха налице. Когато получаваш толкова много любов, няма как да се чувстваш нещастен. Цветята си остават най-истинските посланици на любовта. Колко много любов има в подарената роза- уханието и красотата й излъчват сила и нежност, обич и страст....
Вчера ми се обади приятелка, на която бях подарила една орхидея за осми март. Цветето останало свежо цял месец! Благодари ми за това, че явно съм й го подарила с много обич, за да трае толкова дълго. Така беше. Цветята имат свой език, на който ни говорят. Колко хубаво би било повече хора да се вслушват в него...

Благодаря!

Благодаря! За всички блага, с които ме даряваш; за това, че чуваш молитвите ми; за това, че ни пазиш и ни благославяш! За всичко благодаря. Чувствам се толкова спокойна, защото знам, че добротата е част от живота ми. Имам мир и хармония, любов и здраве. Не искам друго. Безкрайно съм благодарна, че бдиш над семейството ми и ни закриляш. Няма да се уморя да благодаря. Винаги помня доброто, с което ни даряваш. Щастието е тук и сега- в светлината в очите на любимите хора, в любовта, която ни окриля... Живот и здраве да има в този дом, за това се моля. Вярата е силна, любовта е вечна... Вярвам, че животът ни е приказка с хубав край. Мисълта за теб ме изпълва със светли мисли и прекрасни чувства. Благодаря за уроците, които ни изпращаш. За изпитанията, които ни правят по-силни и добри. За грижите и любовта към нас. Една частица сме от вечността. Един миг, в който се осланяме на твоята воля и вярваме в промисъла на вселената. За всичко си се погрижил. И за вярващите, и за колебаещите се. За всеки има място под слънцето, всеки има своя шанс да повярва и да поема по правия път. Стига да го пожелае. Животът ни е благословен. За любовта, с която ни даряваш- благодаря. За вярата, която осмисля дните ни- благодаря. За силата да вървим напред- благодаря. За даровете, с които сме благословени- за всичко благодаря!

Илюзорно

Не искам повече да живея в миналото. Уморих се от спомени за безметежно щастливи дни, изпуснати шансове и бляновете на младостта... Това е един изгубен мираж, отлетели мигове и образи на хора, които вече ги няма. Не мога да се връщам към тях и да си задавам въпроса- ако.... Минало свършено. Не искам и да се терзая за бъдещето. То е толкова илюзорно, колкото и най-дивите фантазии. Изпълнено е с ужаса на необясними страхове, догадки за развитието на събитията, разиграване на хиляди сценарии.... Не владеем бъдещето. То е сън, мечта, несбъднат спомен от отминал живот... Минало и бъдеще се преплитат в неясна картина, отдавна нарисувана или оформена като смътен силует. Повечето неща, които помним са идеализиран образ на едно не толкова съвършено минало. Помним детството и младостта като един приказен сън, който може да е бил истински кошмар. Благоговеем пред бъдещето, респектирани от неговата загадъчност и неуловимост. Повечето неща, от които се страхуваме занапред може въобще да не се случат. Може би са само сън. Случките, които планираме биха могли да останат само добри пожеления. Бъдещето не ни принадлежи. Миналото е неясен спомен от друг живот... Какво ни остава? Единствената реалност е настоящия миг. Днес, тук и сега. Сегашната мисъл, прегръдка, човека до нас, слънцето в косите, усмивката на лицето. Животът се случва днес. Това е и спомен, и мечта, и чувство. Няма друго засега... Освен илюзии.

Магьосницата

Магьосницата сбъдваше всякакви мечти. Размахваше вълшебната си пръчка и тутакси се появяваха бленуваните желания на човечетата. Малките обитатели на поверената й капсула постоянно искаха нещо от нея. Мечтаеха до открият магията на любовта. Разбъркваха странни билкови отвари и ги сипваха тайно в питието на обекта на своите мечти. И чакаха чудото да стане…Други искаха да открият непознати земи, да се сдобият с изящни вещи и да отбелязват различни победи. Магьосницата беше великодушна. Сбъдваше мечтите на своите човечета и посипваше главиците им с магичен прашец. Мъничетата имаха право на щастие, на мечти, а нейно задължение беше да сбъдва тези мечти…Понякога дребосъците мечтаеха за странни неща. Не винаги разбираше желанията им, но се стремеше да не ги разочарова. Странни й се виждаха с тези смешни форми, нескопосани движения и хаотични мисли. Един мечтаеше за семе, което да си посади и отгледа, а друг искаше готов парк с цветни градини. Не беше лесно да угоди на всички, ала дарбата й да доставя наслада не биваше да се похабява. А и нима не беше чудесно да виждаш толкова много доволни лица? Случваше се да не може да огрее навсякъде и това предизвикваше люто недоволство сред мечтателите. Свикнала на какви ли не състояния на търсещите помощта й, магьосницата не се отчайваше. Знаеше, че като сбъдне следващата им мечта, вече няма да гледат толкова сърдито и да се карат помежду си. Някои бяха по-настойчиви от други. За да придадат тежест на желанията си, палеха свещи и извършваха специални ритуали. Само да знаеха колко смешни изглеждаха…Едни я призоваваха с амулети, други всячески се опитваха да навлязат в материята й и да прилагат похватите й- така, както те ги разбираха. Не им се сърдеше. Твърде кратък беше престоят им в капсулата и разбираем беше стремежът им към съвършенство. Разбира се, такова понятие не съществуваше, но те нямаше как да знаят това. Надарени с богато въображение и оборудвани с не малко технически придобивки, мечтите им се вихреха с пълна сила. Струваше й се, че колкото повече имаха, толкова повече искаха. Задъхваше се от безконечните им желания ,но не се предаваше. Нали затова беше магьосница? Мечтите им я обстрелваха денонощно и не търпяха отлагане. Мънички същества, а с огромни мечти! Някои полагаха усилия сами да си помогнат, други чакаха наготово. Донякъде я улесняваше това, че повечето от мечтите си приличаха. Един я молеше за здраве, друг за богатство, трети за успех, а някои дори за прошка… Всякакви ги имаше. Но- мечтите са за това, за да се сбъдват. Тя знаеше, че ако престанат да мечтаят, схемата ще се разпадне и човечетата ще паднат в ямата. Мечтите им ги крепяха, даваха им сили да се борят със себе си, помежду си, и с капсулата. Така беше от хилядолетия, така щеше да бъде и занапред… А тя щеше да ги води напред. Тях и мечтите им. Но и магьосницата имаше една мечта. Дали някога щяха да я чуят? Да сбъднат нейната мечта? Как й се искаше поне веднъж някой да помечтае за всички тези блага, но не за себе си, а за друг човечец. Чакаше….И се надяваше. Такава беше мечтата на магьосницата. Простичка, но така трудно изпълнима.

Нека да е лято!

Лятото дойде! Цветно, огнено, палещо страсти и емоции... Сезонът на слънцето, морските вълни, зелените гори и красивите планини. Животът кипи с пълна сила, греят усмивки, лудуват деца и животни. Лятната приказка е в разгара си. Слънчевите лъчи стоплят охладнели емоции, природата се събужда за активен живот. Обичам лятото- чувствам се жива, истинска, щастлива... Грейналите дни ми напомнят вечното лято в Африка, приказното детство в един друг, отминал живот... Няма място за носталгия! Лятото е тук в цялата си стихия- и жегите, и тропическите бури, и светлите вечери са част от пейзажа на магията, наречена лято. Лятото е обещание за вечност, приказка за красотата на природата такава, каквато Бог е искал да я изживеем. Ражда се живот... Бебета пълнят градинките, накипрени с шарени дрешки. Пъплят котета, кученца, всякякви Божий творения... Има място за всички под слънцето. Слънчевите лъчи ще стоплят всички и ще ги дарят с живителна сила. Отвсякъде ухае на трева и цветя. Животът е в разгара си... Даровете на природата щедро се изсипват върху човечеството с надежда за красиви емоции и вълнуващи преживявания. Дори и сънищата са цветни- вихрят се на морския бряг, на екзотичен остров, в тайнствени гори или където ти душа иска... Омаяни от този невероятен дар някак неусетно ставаме по-добри, по-състрадателни, по-чувствителни. Сякаш избледняват мрачните мисли и тъгата. Надеждата сияе в слънчеви отблясъци и ни подканя към нови мечти... Каква прекрасна картина! Нека да е лято...

Бохемия в Бора Бора

Дървета и корени

Да живееш като дърво без корен е трудно изпитание. Да искаш да пораснеш, да разлистиш величествени клони, да хвърлиш тежка сянка и да красиш света с присъствието си- докато поредната прищявка на вятъра не те откъсне от мечтите ти... Без корени не може. Те са като спомените от усмивката на мама, силната прегръдка на татко и уюта на родния дом. Те са аромата на полските цветя навън, приглушената светлина вечер и целувката за лека нощ в далечното детство. Дърветата растат най-добре на родна земя. А какво да кажем за онези дървета, хвърлили корени на чужди земи, брулени от бури и удряни от градушки в отчаяните опити да се задържат на негостоприемната земя... Стоят красиви, но безпочвени. Крехки, несигурни и податливи на капризите на времето. Неслучайно не виреят там. Всяко дърво си има запазено местенце във вселената, там тежи на мястото си, пуска корени и се радва на дълголетие. Радва и околните със своята красота, отглежда буйна растителност и дава плод. Живее до дълбока старост и надживява времето..... Колко красиви, стари дървета има у нас! Колко гори, прегърнати от вековни дървета радват окото и успокояват сетивата. Нашите дървета! С дълбоки корени, силни и непоклатими пред всякакви природни катаклизми. Дърветата излъчват гордост и величие, спокойствие и много красота... Как ми се иска да няма нито едно дърво без корен! Мечтая да има много дървета по света, различни, буйни, странни, самотни, стари, отрупани с плодове или не, но винаги здраво вкоренени в земята. Тяхната земя! Там, където плодовете носят радост, а листата лекуват с мирис и зеленина.... Земя, където хората ги познават и обичат. Пръст, в която миналото е спомен от едно вълшебно детство. Дървета с корени... Дай Боже да ги има!

Бъдете!

Да сме здрави! Да има любов! Да се усмихваме по-често! Да се радваме на сбъднати мечти! Да има повече доброта сред хората и хубави мисли! Вселенската благодат е безкрайна и ни дарява с много обич и красота. Дано да имаме сетива за тях. Животът ни минава бързо, разнообразно, ту весело, ту тъжно. Нека се радваме на малките мигове на щастие! Всичко е сън.... Един ден ще се събудим и реалността ще е друга. Там горе всеки ще дава отчет за своите мисли и постъпки. Тук сме, за да се порадваме на живота, да се веселим и обичаме. За един кратък отрязък от време. Какво ни трябва? Доза здраве, една шепа добри приятели и щипка любов.... Какво да си пожелаем? Да не изпускаме мига, който идва само веднъж. Да се насладим на красотата на природата, да гребем с пълни шепи от даровете на живота. Да обичаме безкористно и да се оставим да бъдем обичани. Да вярваме в добрата промисъл и да се вслушваме по-често във вътрешния си глас. Навярно той е връзката ни с Бог. Да се молим за благоденствие. Поискай и ще ти бъде дадено! Да се стремим към мир, хармония и добър живот. Да помагаме и да сме състрадателни, винаги да помним, че сме човеци и божественото начало е в нас. Да не забравяме, че за всички божии създания има място под слънцето. Всички сме една слънчева искра от Божията любов...Боже, смили се над нас, грешните човеци, и ни помогни да вървим напред със смирение и мъдрост. Нека има живот, здраве, дълголетие и любов. Да бъде!

Черешова задушница

Задушница е. Православната вяра повелява да си спомним за мъртвите, да запалим свещичка на гроба им или в църква, да помълчим и да се помолим за спасението на душите им.
Рано или късно, всеки губи близък човек. Такива са законите на живота. Едни си отиват, други се раждат, житейският кръговрат продължава… Коленичим пред гробовете на свидните ни близки и се молим да ни простят грешките, обидите, недоизказаните думи, непоказаната любов… За да намерим и ние покой. Колко пъти, когато някой си отиде се сещаме за всичко онова, което сме могли да направим за него, но не сме успели, а вече е твърде късно? Животът ни завърта на въртележката си и с неимоверни сили се държим, за да не изхвърчим от борда. Оцеляването ни често е за сметка на изгубеното време за обичаните хора. Бързаме, борим се, състезаваме се на различни поприща, доказваме се, гоним целите си и рядко се спираме да помислим за какво всъщност ни е всичко това? Какъв е смисълът на суетата? На материалните придобивки? На служебното израстване? Казват, там горе има спокойствие и много любов. А аз си мисля, че повече от всичко, това са двете неща, които са ни необходим тук, на земята. Наскоро гледах един сеанс- две жени се опитваха да отгатнат колко дълго ще живеят. Замислих се дали искам да знам отговора на този въпрос и реших, че не е толкова важно колко дълго ще живея , а как ще живея и какво ще направя за хората през това време. Ще успея ли да помогна на някого в беда? Да се отърся от греховете си? Да си взема поука от грешките и да не се подавам на изкушенията? Да осъзная смисълът на собственото си присъствие на земята и да го оползотворя правилно? Все въпроси, на които ежедневно търся отговори….
Често се питам защо някои хора си отиват ненавреме от този свят. И остават толкова много болка и разбити сърца след себе си. Поговорих с един свещеник и той ми каза, че когато тялото не може повече да изпълнява мисията си на земята, душата отлита, за да продължава да бди над близките си и да им помага отгоре. Самата материя не е важна. Важна е мисълта, любовта и прошката. Често пъти здрави и силни млади хора напускат земния живот и се преселват в отвъдното. Няма утеха за покрусените близки, животът им като че ли губи смисъла си в този миг, и занапред. И все пак- православието ни успокоява, че Господ знае какво прави и някой ден ще разберем значението на тези тягостни времена… Дали това може да ни е някаква утеха? Всеки опечален е изпитал болката силно да желаеш да прегърнеш обичания човек и отчаянието, че това няма как да се случи. Не мисля, че времето лекува. Остава една празнота в душите, която нищо не може да запълни. Сякаш с починалия си е отишла и част от нашия живот. Когато мине малко време се запитваме как този, който вече го няма би искал да живеем. Дали ни гледа? Харесва ли му как продължаваме нататък; ядосва ли се на неспособността ни да преодолеем мъката и да бъдем силни отново? Помага ли ни по неведоми и невидими за нас начини? Иска ли да ни каже нещо?...
Случвало ли ви се е да сънувате нещо съществено, или да имате усещане, интуиция как да постъпите? Дали тези „видения” не са послания на починалите, за които вече няма тайни? И които се опитват да достигнат до нас на подсъзнателно ниво? Наскоро една ясновидка ме скастри: „Разбери веднъж завинаги, че няма смърт!” Може би не успявам напълно да се отърся от материалното, за да проумея пълния смисъл на думите й. А дали все повече хора не мислят като нея? Забелязвам, че напоследък на някои погребения хората не носят черно, не плачат и пускат любимите песни на починалия…. Сякаш приветстват живота, а не смъртта. Животът, който продължава, но под друга форма… Човешко е да се тъгува. Особено, когато мислиш, че никога вече няма да се видиш с обичаните хора. Дали е така? Нали ги носим в сърцата си и мислите си? А може би просто трябва да се научим да уважаваме и ценим самия живот такъв, какъвто се случва днес? Да сме добри с хората, да раздаваме щедро любовта си и да не си пестим силите, за да помогнем на някой.
Вярвам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-състрадателни и добри. Дали, ако възприемем смъртта като урок по хуманност, ще бъдем хора помежду си? А не стадо разярени, сърдити, злобни и недоволни люде?...
Ами, ако това е великият промисъл на живота? Изгубим ли човечността си, едва ли има смисъл да мечтаем за значими дела. Огледайте се и вижте как се държат някои хора около вас- на улицата, в автобуса, в магазина. Ужасявам се от грубостта и подлостта в отношенията, от злобата и омразата, които вилнеят наред….От ненавистта към ближния.
А там- на гроба, ставаме смирени. Осъзнаваме собствената си незначимост и слабост. Дали? Казват, че задушница е за утеха на живите….Да спрат, да помислят, да се опомнят. Някои житейски уроци са много трудни. Но без тях щяхме да останем мърша.
Нека днес сведем глава в памет на починалите. Утре ще отпразнуваме живота- величествен, красив и несломим…..Такъв, какъвто Бог е пожелал да бъде.

Звездна приказка

Иванка пристигна в столицата на 18 години- неграмотно, но усмихнато селско девойче с голями планове за бъдещето си. Първо си смени името- Иванка беше твърде обикновено име за необикновения живот, който й предстоеше. Предпочете да се назовава Станислава Станиславова, трето поколение софиянка, от богат и елитен столичен род... Едва ли някой щеше да тръгне да проверява биографията й, когато покори хай-лайфа. Истината е, че мисията се оказа трудна, макар и не невъзможна. Поради липсата на образование и почти всякакъв интелект, Слава се насочи към най-лесно достъпното средство за промяна на имиджа- парите. Не че ги имаше, но знаеше как да си ги набави. За целта се сближи с няколко заможни балъци, съдра им кожата и ги заряза да ближат рани и да сънуват креватните й подвизи. Да, парите й бяха нужни, но те не бяха самоцел. Слава се целеше нависоко. Искаше престиж, слава, социален статус, богат съпруг и обществено признание. Амбициите й не познаваха граници, а целта оправдаваше средствата. Момичето положи нечовешки усилия в постигане на заветната си мечта. След дългогодишно висене по всевъзможни барове и клубове за богаташи попадна на добра находка- млад, прилично изглеждащ бизнесмен, който не беше безразличен към прелестите й. Тук трябва да вметнем , че визията на Слава нямаше нищо общо с вида на Иванка. Младата жена беше усвоила до съвършенство умението да виси по цял ден в салоните за красота, да пазарува само бутикови дрехи и да се появява в обществото в целия блясък на новия си, лъскав имидж. Обектът на нейните чувства не можеше да остане безразличен към такава първична красота и маниери. Слава обожаваше да се появява в скъпарски издания и се скъсваше да дава интервюта за цените на тоалетите й, бижутата й и шопинг екскурзиите в Дубай... Надяваше се хората да й се възхищават и поне мъничко да й завиждат. Та нима тя не бе постигнала “американската мечта” на родна земя? Според ограничените й представи за живота едва ли имаше някой, който да не мечтае за лукс в неограничен вид. С надеждата да не изглежда прекалено елементарна в очите на хората, Слава си купи и диплома- за всеки случаи. Някои недобронамерени хора понякога я питаха за образованието й, но тя бързо и умело отклоняваше темата към поредната си шопинг бомба и щедро разтваряше вратите на гардероба си. А там беше като в покоите на Шехерезада- тузарски дрехи с петцифрени суми в евро. След години, ако напълнееше безумно, винаги можеше да ги разпродаде и с взетите пари да изгради модерни сиропиталища в цялата страна. Но- напълняването засега се отлагаше. Тя беше млада, красива, стройна и в разцвета на силите си. И искаше само най-доброто от живота. Защото го заслужаваше. И, разбира се, го получи. Омъжи се за своя избраник ( след като го разведе ) , роди детенце и заживя като в приказките. Оказа се, че бохемският живот й е в кръвта. Занизаха се бляскави и показни дни. Като всеки човек и Слава имаше своите проблеми- дали на следващото парти да облече роклята на Гучи или на Диор? А, може би, щеше да е по-добре да отскочи до Париж и да си купи нещо от новата колекция на Шанел? Трудно се взимаха подобни решения сред такова изобилие от фешън съблазни. Ами бижутата? Как най-добре да ги комбинира, за да покаже на всички, че имаше по много и от всичко без да изглежда кичозно? Сложни дилеми... Знаеше, че родените аристократи не парадират с богатството си, но все пак тя си беше от село и не виждаше причина да не се изфука с придобивките си. Какво пък толкова- нека хората да знаят, че и у нас може да тънеш в охолство без да си потомствен аристократ. И че с упоритост всичко се постига. Като добре възпитана дама Слава мълчеше по въпроса за произхода на семейното богатство. Ако много я пришпорваха за отговори, тогава мъдро отвръщаше, че работата му е майката! Работиш и забогатяваш. Така е в цивилизования свят, така вече беше и у нас. Нищо не идва даром! За съжаление, обаче, бедните й съграждани не й повярваха. Не само, че се усъмниха в думите й, ами си позволиха и да я заплашват. Слава се уплаши. Семейният съвет се събра и седна да умува какво да прави. Не искаха да са поредните жертви на злобни куршуми. Биха могли да емигрират. Само че там никой нямаше да се впечатлява от тях. Щяха да са част от тълпата и никой нямаше да се вълнува от марката на обувките й. Каква трагедия! Тогава накъде? И точно в този момент й хрумна гениална идея. Обратно на село! Хем нямаше да могат да я открият в затънтения край, хем пак можеше да се разхожда из полето с роклите на “Гучи” и да се фръцка пред кравите и овцете. Там, далеч от завистливи очи, можеше да запази спокойствието на семейството си и да се радва на придобитите с къртовски труд житейски награди. Да, родното село щеше да я спаси от деградиралото хайлайфско общество. За първи път в живота си Слава беше благодарна, че е от село. Неслучайно казват, че човек не трябва да забравя откъде е тръгнал и винаги да знае кога е време да се завърне към корените си.

Децата и доброто

Пребито дете в „Пирогов”. Друго убито от майка си, защото плачело. И стотици други „неизвестни” деца, подлагани на ежедневен физически и психически тормоз от родителите си. За тях може и никога да не научим. Какво стана с прословутата любов на българина към децата му? Къде изчезна обичта и добротата? Защо ги замести насилието и агресията? Какво става вътре в най-малката клетка на обновяващото ни се общество? И защо от всички тези промени страдат децата- най-беззащитните?
Преди време седмокласнички пребиха своя съученичка посред бял ден пред дома й. Била “изпортила” друго момиче, че пуши трева и откровението й костваше комоцио, множество физически и най-вече душевни рани. Наскоро младежи пребиха съученика си заради момиче... Което неизбежно повдига за сетен път въпроса за детското насилие и жестоката агресия, която избуява у подрастващите. Следват анализи, риторични въпроси, психологически обяснения.... И като всяко чудо у нас- след три дни случката се забравя. Така, както почти забравихме за удушвачките от Пловдив, за накълцаното момче от Перник, за разфасования абитуриент от Западен парк, и други свирепи ужаси на ежедневието. А може би е по-лесно да ги забравим? Фактите обаче остават и са безмилостни: деца бият наред, крадат, убиват. И дори не се чувстват виновни. После учители, психолози и родители, по стар български обичай, започват да си прехвърлят парещата топка за вината и никой не иска тя да остане у него. Явно ничия съвест не е готова да понесе отговорността за тези пъклени деяния. И все пак- възпитанието започва от семейството. То е в основата на емоциите, които малкото човече “попива”, придобива и възпроизвежда. Напоследък наблюдавам странни гледки в градинката пред блока. Млади майки, захапали цигари и изнервени до краен предел, крещят истерично и пердашат за щяло и нещяло невръстните си отрочета. Току-що проходило бебе отнесе ритник, че паднало в калта и се изцапало....Друго получи два шамара, че се е напишкало, а младо момиче опищя махалата, че не можела да си изпуши на спокойствие цигарата, притеснявана от невръстния си син?! Долетяха изрази като “махай се!”, “ще те смачкам!”, “изчезни, тъпако!” и прочие недостойни реплики за всепрощаващата майчина любов. Сигурна съм, че животът на тези млади майки не е лек. Вероятно имат финансови, семейни и други проблеми- като всички хора, между впрочем. Позволих си да кажа на една повторно разведена съседка, която познавам от дете, че дъщеричката й не е виновна за личните й неудачи и да не си изкарва яда на нея. Младата жена ме изгледа странно и поясни, че именно заради малката нямала личен живот- понеже бабите не искали да я гледат. А нима са длъжни?! И това детенце яде бой за глупости, а вече и заеква... Питам се: как ли ще изглеждат тези деца след десет години? Кого ще виним , когато и те започнат да удрят и да се държат грубиянски? Какво ли ще кажат майките им тогава? Дали някога ще проумеят, че децата им копират тяхното поведение и прилагат точно тези модели на общуване, които са получили през първите седем години? На кого ще се сърдят майките тогава? Дали ще помнят своите крясъци и шамари или ще махнат с ръка и ще отсекат, че е от пубертета? Ще си спомнят ли как са ритали бездомните животинки пред ужасените детски очи, когато техните тийнейджъри бесят улични котки и газят кучета? Или и това няма да им направи впечатление? Ами, ако после тези деца убият и човек? И тогава ли ще е виновна държавата, училището, лошите приятели? Не, уважаеми родители. Възпитанието започва у дома и продължава цял живот. Каквото посеете, това ще пожънете. Щом не можете да се отървете от егоизма си и прехвърляте житейските си неудачи върху крехките детски рамене; щом си изкарвате яда от любовните си несполуки върху невръстните главици- нищо добро не ви очаква след време. Пренебрежението на детето към вашите викове и забрани ще е най-малкия проблем. Нищо чудно агресията да се насочи и към вас. Да, трудно е да признаеш, че си се издънил в най-важната мисия: да бъдеш родител. По-лошо е, че потърпевши ще са и хора извън “задружното” ви семейство- невинни и непознаващи ада на домашния тормоз. Как се живее със съвестта, че си отгледал престъпник? Не искам и да знам! Знам само, че децата не се раждат лоши. Ние ги правим такива. А насилието винаги ражда насилие. Замислете се върху това следващия път, когато вдигнете ръка срещу невръстния ви наследник. И не го правете!

На втори юни

Те загинаха за България. Проляха кръвта си, за да я има нашата родина. За да помним историята и да продължим напред. Да отдадем почит и минута мълчание в тяхна памет. Те не помислиха за младостта, мечтите си и собствените желания. Те умираха с мисълта да я има България, да има бъдеще за децата й, да растем в свободна и светла страна. Те изгубиха своята младост, за да ни подарят нашата. Да сведем глави пред героичния подвиг на безстрашните родолюбци, пред силата на саможертвата, останала във вечността.... За да я има България. С красивите си планини и гори, дарили с дом и закрила борците за свободата й. Дали ще им хареса съвременната България? Сякаш хилядолетия не успяха да променят облика й, така както ние успяхме за последните двайсетина година....Такава ли си я представяха, отивайки на бой? И днес, като завият сирените едни ще спрат и ще отдадат почит, други ще си продължат по пътя сякаш нищо не се е случило. И в паметта си не можем да бъдем единни. Просто миг, в който да поспрем и да си припомним кои сме, откъде идваме, накъде вървим.... Историята не забравя. И ние сме тленни. Днес ни има, утре ни няма. Дали някой нас ще ни запомни с нещо? Те не чакаха слава. Нищо не поискаха за себе си. В предсмъртната им въздишка беше мисълта за България. Това им стигаше. Светла им памет! И Бог да пази България!

За цената на щастието...

Колко струва щастието? Малко или много? Трудно ли се намира и колко дълго трае? Разхождам се из магазините и пресмятам на ум колко скъпа е шопинг терапията. Какво да си купя, за да си оправя настроението? Психолозите твърдят, че пазаруването е изключително полезно занимание, което увеличава нивото на серотонина в кръвта и създава усещане за еуфория. Като гледам цените- бая ръсене ще падне, докато достигна „нирвана”. Не съм суетна, нито кокетна. Не нося маркови дрехи, защото не бих се чувствала комфортно в тях. Хич не си падам и по обувки. От години не ходя на токчета, защото предпочитам да съм здраво стъпила на земята. В козметиката трудно могат да ме изкушат с някой „вълшебен” крем против бръчки на космически цени. А и още нямам бръчки… Парфюми обичам и понякога си ги купувам, ей така, за разкош. Харесвам свежите дървесно-цитрусови аромати, с полъх на току-що окосена трева. Напомнят ми за горски поляни, които нямат край „ на шир и длъж”. Обзема ме усещане за свобода. Най-великата човешка придобивка. За всички тези екстри цената е около сто лева - само. Оставям парфюма и продължавам бодро нататък. В живота има по-важни неща от ароматите. Твърдо съм решена да не се занимавам с битовизми днес и отказвам да мисля за неплатените сметки. Няма да броя и разходите за храна, понеже семейството ми е особено- държат да ядат всеки ден, даже по няколко пъти на ден, а това е скъпичко удоволствие. Но- щом ги прави щастливи да заспиват със сити стомаси, какво пък? Всеки има право на своето лично щастие. Другата ми слабост е вътрешния дизайн. Влизам в новооткрит магазин за мебели и вдъхвам съблазнителното ухание на дърво, кожа и меко кадифе. Жадно поглъщам с очи красивите холни гарнитури и мислено пренареждам къщата си. Почти си представям как се изтягам върху масивния кожен диван и гледам филма за Малдивите от плазмения телевизор, който ще си купя някой ден. Определено имам афинитет към лукса. Заглеждам се в една вана с подводен масажор и с размерите на цялата ми баня. Не мога да фокусирам точния брой на нулите в цената, защото съм късогледа, но пък, ако имам такава вана, за какво ми е да ходя на море? Ще си бълбукам по цял ден вътре и ще спестя солидна сума от морски приключения. В крайна сметка, ваната ще си изплати цената. Детето, като ревне за море, ще му посоча ваната и толкоз. Разглеждам и спалните. Каква мекота, какви цветове! Избирам си една огромна бяла спалня и пресмятам на ум дали ще се побере в стаята ми. Ако избием вратата, може и да влезе. Обаче- какъв разкош! Лягаш и забравяш да станеш. И без това учените са изчислили, че прекарваме по-голяма част от живота си в сън, та защо да не инвестирам в едно удобно легло? Моето е наследство от баба ми и скърца зловещо, когато се обърнеш. Чак котките се стряскат насън от звуците, които издава. Веднъж се изкуших да разгледам едно лъскаво списание за обзавеждане и почти се разплаках от картинките вътре. То бива палати, пространства, градини, ама толкова красота накуп ми дойде в повече и се просълзих от умиление. Естет съм и оценявам красивите вещи. Друг е въпроса дали те биха могли да ме направят щастлива. Няма как да знам, защото не разполагам с квадратурата, върху която да разположа тези прелести. Разбира се, първо трябва да спечеля от лотарията, за да си ги купя, а аз дори не играя тото. Излизам от магазина с провесен нос и несбъднати мечти, и погледът ми веднага се заковава върху един звяр на пътя. Грамаден, лъскав, бърз. Чак дъхът ми спира. Споменах ли, че си падам и по коли? Е, ако имах такава кола, нямаше да сляза от нея. Щях по цял ден да трамбовам по пътищата и нямаше да искам да се прибера при старата си гарнитура и скърцащото легло. Къщата или колата? Мислено слагам двете на кантара и везната се накланя в полза на дома. Правилно. Моят дом е моята крепост, а ходенето пеш е доказано полезно занимание за тялото и духа. Пътьом за в къщи се отбивам в кварталното магазинче с примамливото име „Всичко за левче”. Харесвам си една зелена стелка за баня, две калъфки за възглавници и един ароматизатор за колата. Обща цена- 8.50 лева. Плащам и си тръгвам доволна. Слънцето грее, птичките пеят. Чувствам се неописуемо щастлива. Колко малко му трябва на човек да е щастлив! Само осем лева и петдесет стотинки. К’во му плащаш?... Вашето щастие колко струва?

Жени и породи

Трудно е да опишеш една жена. Българката през вековете се е променяла, за да се адаптира към околната среда и е притежавала различни качества, необходими за оцеляване в съответното време. Ако преди 50 години на дневен ред са били добродетели като скромност, доброта и всеотдайност , днес се появяват съвсем различни изисквания към жената. За да не прозвуча твърде носталгично ще отбележа, че и днес има много работливи и кротки жени, отдадени на семействата си и загрижени за близките си. Жени, съхранили своята идентичност, въпреки агресията на новото време. Тревожа се за другите, „лошите” момичета и за тяхната представа за женственост. Отворете кое да е списание. Веднага изскача нечий задник, който е „най-„, последван от поредния силиконов бюст и издути джуки. Под картинката може да прочете с коя марка дрехи се облича въпросната дама и откъде пазарува. Критериите за красота днес са потресаващи. Почти нищо не се оставя на въображението, а за младите жени голотата е трамплин към успеха. Не е тайна, че ако се съблечеш на правилното място и пред подходящия човек те очаква звездно бъдеще, слава и бесен шопинг! И те напират да се напъхат в тези групички, които ще им гарантират въпросния успех. Било то като манекенка или моделка, мечтата на съвременните момичета е бърза слава, пари, успех и богат мъж. Чалгата ги подведе да мислят, че това е новата религия, която ще ги отведе в бляскавия рай на нощните заведения, скъпите коли и богатите чичковци. Тъжно и жалко е да видиш младо момиче, накипрено като уличница да се овърта около поредния чичко-паричко. Конкуренцията е безмилостна, жестока. Всички средства са позволени, за да опетниш и очерниш името на съперницата за сърцето на баровеца. В публичното пространство се започва една тежка словесна атака, подхвърлят се нецензурни думи и обиди по адрес на някоя с претенции за слава и охолен живот. В разни интервюта млади, изгряващи актриси на по 20 и няколко години споделят без притеснение, че не помнят точния брой на връзките си, защото са били много и се пъчат със сексуалните си постижения. Кой ли се интересува от това? И това ли е новото мерило за успех? Дали точно тези момичета няма да изчезнат от сцената точно толкова бързо, колкото са се появили на нея? За тях класиката в жанра са вече „бабички”, които трябвало да се пенсионират и да блеснат те, младите, нахалните и ужасно бездарните. Понеже и дума не става за талант, интелигентност и обща култура , тези момичета се скъсват да обясняват каква кола карат и къде пазаруват. На екрана или на сцената стоят смешно и недодялано. Всичко в тях е фалшиво- от таланта до поведението. Излъчват една отблъскваща простота и остават горчив привкус у събеседника. Защо ли отгледахме такива деца? Консуматори, безпардонни и алчни същества, които са готови да продадат душата си на дявола за своята пет-минутна слава. По-тъжното е, че тази порода БГ жени са кухи отвътре и никакви силиконови пълнежи не могат да скрият този очебиен факт. Достатъчно е само да си отворят устата и потъваш вдън земя от срам. На тях, обаче не им пука. Сексът за тях е разменна монета, а не висш акт на любов и интимност. Продават се срещу съответната сума- някои по-скъпо, други по-евтино…. Проституцията като начин на живот пусна своите корени в новата ни демокрация и опримчи с пипалата си доста девойки. Подведе ги с лекия живот и лесните пари. Но по-страшното е, че облада душите им и ги омагьоса в порочния кръг на дрогата, разврата и ги осакати за цял живот….Какви жени ще бъдат те, какви майки ще станат? Как ще успеят да се смилят над болните и бедните, над тъжните и изоставените? Как ще си върнат душата? Страшно ще е, когато един ден се изправят пред тези въпроси, а отговорите ще са потънали безвъзвратно в бездната на пропиляната и поругана младост…..

Залезът

Дочаках залезът. Горе на една скала, обляна от затихващия слънчев лъч притаих дъх пред величието на природата. Мощна, красива, запомняща се гледка. Миг на щастие, щипка тъга и силно удивление пред поредното природно величие. Обичам залезите. Те са прекрасни, мъдри, улегнали- така, както човек се чувства в залеза на живота си. Поуморен от дългото пътуване, но зареден с много преживявания и красиви спомени. Зората е началото, новото, непознатото. Залезът е мекотата на извървяната слънчева пътека, мъдростта на годините и златните спомени, скътани в душата. Тези, които ще ни стоплят и даряват със светлина, когато настъпи нощта. Загледайте залеза. Потопете се в златистите ласки на последните лъчи. Усещате ли спокойствието на затихващия ден? Каквото и да се е случило, то ще се скрие със слънцето и ще ви поведе към сънищата на нощта. Залезът е красив и малко тъжен. Защото е единствен. Никога няма да се повтори, виждате го само веднъж. И изчезва във вечността. Залезът ме обгръща в спокойствие и тишина. В хармония с живота и размисъл за скалите. Тези, които изкачих и другите, които не успях. Не се отказвам. Знам, че ще успея. Просто трябва да дочакам следващия залез.

Майка?

С Наско се познаваме от няколко години. Когато постъпи на работа във фирмата правеше впечатление на сдържан и затворен в себе си човек. Не общуваше с никого извън служебните си задължения, нищо не разказваше за себе си. Беше хубав мъж, около 40-те, интелигентен, образован и възпитан. Жените го харесваха, но никоя не успя да се сближи с него. Умишлено държеше всички на страна. За него се знаеше, че е разведен и има голяма дъщеря. Нищо повече. Не идваше на тържества, не понасяше празниците и избягваше всякакъв физически допир с хората. Странна птица, помислих си. Веднъж ми спомена, че си търси партньор за тенис и така започна пет годишната ни дружба. Струваше ми се, че само спортът го разтоварваше. Имаше някаква агресия в начина, по който удряше топката. Сякаш отмъщаваше на целия свят за някаква огромна несправедливост. Веднъж го поканих у нас на гости и, за мое учудване, той прие. Може би обстановката го е предразположила, но се оказа приятен събеседник. С дъщеря ми обсъди новите компютърни програми, които бяха негова специалност, с мъжа ми говореха за икономика и пари, хапна си, пийна умерено и на тръгване каза, че сме страхотно семейство. Стори ми се, че някаква болка за миг преряза лицето му, но бързо изчезна. Спомена, че дъщеря му е на 18 години, обича я повече от всичко на света, но не живее с него… Това беше цялата информация, с която разполагахме. Играехме тенис, гледахме филми заедно, идваше у нас, но така и никога повече не проговори за себе си. Въпреки всичко го харесвах. Беше сериозен, работеше усърдно и всяваше респект. Но личният му живот си остана една голяма загадка. Свободните жени го ухажваха, но той така и не прояви интерес. Миналия месец пиехме кафе навън, когато ми спомена, че майка му е починала. Дълго време била болна от рак и накрая си отишла. Искрено му съчувствах. Бях изгубила баща си наскоро и знаех каква непоносима болка е това. Прегърнах го и изказах съболезнования. Наско не реагира. В очите му нямаше нито мъка, нито сълзи. Стори ми се, че изглеждаше облекчен, но реших, че това е в резултат на дългото боледуване на жената. Вероятно много се е мъчела и смъртта е била по-лекия изход. Казах му, че не мога да си представя нещо по-тежко от това да загубиш майка, а той само ме погледна някак странно и ми разказа своята история. Истинска, мъчителна, но до болка откровена.
- Майка ми е била на 20 години, когато ме е родила. Две години след мен се е появила и сестра ми. Баща ми е работел по цял ден, за да ни издържа, но явно този живот не е удовлетворявал майка ми. Била е красива и изключително амбициозна. Смътно помня скандалите в къщи, но ясно помня деня, в който изгони баща ми и му забрани повече да се свързва с нас. Не й трябвал неудачник в живота, който да спира развитието й. Нямах представа тогава какво развитие очакваше, тъй като тя нямаше нито образование, нито семейна подкрепа. Беше от малък град, с родителите си не общуваше, а на по-големия си брат завиждаше безумно за международната му кариера и признание като лекар. Само дето не взимаше под внимание цената на този успех. Вуйчо ми изгуби единствения си син при нещастен случай и, за да не полудее, реши да се отдаде изцяло на лекарската професия. Напусна България и от време на време чувахме за него от разни международни симпозиуми. Майка ми се тресеше от яд, че именно брат й, а не тя е получил този успех и признание. Сякаш нещо му беше дадено даром и не живееше с най-голямата болка в сърцето си- загубата на дете. Годините си минаваха, а майка ми ставаше все по-нервна и груба към мен и сестра ми. Постоянно ни повтаряше, че ако не сме ние отдавна да е заминала за Америка и да гради живота си там. Каквото и да правехме със сестра ми, все не можехме да й угодим. Казваше, че децата са огромна пречка в живота на жената и че без нас щеше вече да е и богата, и известна. В детското ми съзнание тези понятия нямаха особен смисъл до деня, в който ни събра багажа в една чанта, хвана ни за ръка и ни заведе в столицата при някакво бездетно семейство. Тогава бях на шест годинки и си спомням, че стисках ръката й до посиняване. Усещах някаква огромна заплаха, но мозъкът ми още не можеше да възприеме каква точно се случваше или пък не искаше да го приеме. Мама беше делова и без излишни емоции ни обясни, че това са новите ни родители, че са ни осиновили и вече те ще се грижат за нас. Плаках, пищях, молих я да остане, влачех се по пода… Никакъв резултат. Тръгна си без дори да се обърне. Това беше последният път, когато я видях. Нито някога се обади да попита как сме, нито изпрати писмо или картичка за рождения ни ден. Осиновителите ни знаеха само, че не е в България. И така за един ден животът ми се преобърна наопаки. Бях в чужда къща, с чужди хора, бях уплашен и единственото нещо, което исках беше мама. Но- мама повече не се появи. Новите ни родители бяха добри хора, със скромни възможности, но много ни обичаха. Винаги се стараеха да ни е добре, да не ни липсва нещо и по възможност да бъдем щастливи. Последното беше невъзможно за мен. Мисля си, че именно тогава съм изгубил завинаги умението си да чувствам , да страдам , да се радвам . Мразех някой да ме прегръща или целува, странях от децата в училище, а после и от колеги. Приятели почти нямах. Когато завърших университета се влюбих в една жена- седем години по-възрастна от мен, но много красива и умна. След година любовта ни се увенча с дъщеричка- най-прекрасното дете на света! Дълго време не смеех да сключа брак с приятелката си. Старата травма не беше излекувана. Страхувах се, че с брака ще провалим всичко. И така до деня, в който приятелката ми взе дъщеря ни е ме напусна. Каза, че пет години са достатъчно време, за да се колебая какво искам и че не желае повече да има до себе си такъв нерешителен мъж. Приех обяснението й без дори да опитам да се защитя. Не се опитах и да си я върна. Никога не се разкрих напълно пред нея. Може би, ако и бях разказал, че майка ми ме е изоставила на шест години, че се страхувах от обвързване и че не вярвах някой да може да ме обича истински тя щеше да остане. Но така и не намерих смелост да й го кажа. Срамувах се, че съм недостоен за любов. От там нататък бях като прокълнат. Никоя връзка с жена не издържаше повече от година или две. Постоянно бях нащрек, че мога да бъда изоставен и бързах да си тръгна преди да ме зарежат. Вярвах, че след като собствената ми майка се е отказала от мен, то едва ли някоя жена щеше да ме обича толкова, че да иска да остане с мен. А нямаше да понеса отново да бъда изоставен. Така си минаха годините. От работа в къщи и все едно и също. Единственият светъл лъч в живота ми беше контакта с дъщеря ми. Обичах да ходя на кино с нея, да си говорим, да пътуваме. Благодарен съм на майка й, че не ме спираше да я виждам, когато поискам. Тя вече си имаше съпруг и друго дете, но веднъж ми каза, че никоя жена няма да ме търпи, ако се държа така студено с нея. Замислих се и разбрах, че е права. Бях заключил сърцето си завинаги, за да не бъда наранен отново. Благодарение на майка ми щях да влача тази емоционална травма до края на живота си. Или не? Знам, че всичко си зависи от мен, но все още не мога да преодолея страха от едно евентуално разочарование. За разлика от мен, сестра ми се омъжи и създаде хубаво семейство. Може би не помнеше толкова ясно деня, в който майка ни си тръгна, защото беше малка и успя да се привърже към осиновителите ни. Преди няколко месеца майка ми се обади у дома. Щях да получа удар! Каза, че се е разделила и с третия си съпруг, американец, прибрала се е в България, но е болна от рак и иска да се грижа за нея. Нямаше емоция, нямаше извинения, нищо. Просто една заповед- трябва да ме гледаш. Побеснях и я наругах. Тя не се впечатли особено. Каза, че и без това е разочарована от мен, че нищо не съм постигнал в живота си, а на всичкото отгоре съм се сдобил и с „копеле”. Това вече ми изби баланса и й треснах телефона. Нямаше да й позволя да осквернява единственото смислено нещо в живота ми. Повиках дъщеря ми и реших да й разкажа всичко. От начало до край. Детето ме изслуша внимателно, но прие информацията без излишен драматизъм . Това харесвам в нея- толкова млада, а толкова уравновесена и умна. Най-изненадващо за мен тя предложи да се грижи за баба си- същата, която не искаше да я вижда, защото била „копеле”. Не можех да позволя на дъщеря ми да се забърква с тази жена, която за мен бе едно проклятие. Но детето настоя и отиде при баба си. Грижеше се за нея, водеше я на процедури, пазаруваше й и помагаше с домакинската работа. Казваше, че не й тежи. И така- докато миналия месец майка ми издъхна. Очакваше се. Дъщеря ми и сестра ми организираха погребението, но аз така и не се престраших да отида. Нямах сили да застана до ковчега и да я погледна. Опасявах се, че ще избухна и ще я наругая. Нямаше смисъл да се правят панаири…. След погребението нещата си тръгнаха по старому. Дъщеря ми се записа в университета, аз си ходех на работа и се опитвах да забравя последните 40 години от живота ми. До онова проклето писмо…. Пристигна от адвокатите й в Америка. Оказа се, че след третия си развод майка ми е била изключително заможна жена. В завещанието си, оформено месец преди смъртта й, посочва, че иска състоянието й да бъде разпределено на три- между мен, сестра ми и дъщеря ми. Само че тогава не знаех, че става въпрос за милиони….
Гледах го в недоумение. Не разбирах защо наличието на пари е проблем.
- Не виждаш ли замисъла?- почти изкрещя Наско. – Тази жена продължава да ме тормози и от гроба! Какво, по дяволите, трябва да правя с толкова много пари? Какво? Да се пенсионирам до края на живота си, защото скъпата ми майчица ми е оставила гърне със злато?! Писна ми от нея! Кой й е искал тия пари? Да си ги беше отнесла с нея, по-добра услуга щеше да ми направи. Исках единствено да ме обича и да бъде до мен. Това е всичко. Не искам милионите й! Заради тези пари ни изостави….Те съсипаха живота ми. Та тя наричаше собствената си внучка „копеле”, а сега и нея включила в завещанието…. Сигурно да си плати за грижите!
Беше бесен. Лицето му беше бледо и изпито. Изпитах желание да го прегърна. За първи път не се отдръпна. Положи глава на рамото ми и се разплака. Оставих го да се наплаче, да изхвърли от организма си натрупаната отрова и омраза; да се пречисти….
След този разговор Наско си взе отпуск и изчезна някъде за една седмица. Когато ми се обади да се видим знаех, че нещо се е случило. Със свито сърце го зачаках пред кафенето и приятно се изненадах, когато пред мен застана един усмихнат, гордо изправен мъж. Прегърнахме се и седнахме на масата. Наско излъчваше едно спокойствие, нетипично за него. Сякаш беше разбрал смисъла на живота и беше в мир със себе си.
- Дадох парите- уведоми ме накратко и се усмихна. – Сякаш камък ми падна от сърцето. Вече мога да си живея живота….
- На кого ги даде?- попитах.
- Знаеш ли колко сираци има у нас? Колко са изоставените деца? Болните? На всички тях преведох парите по банкови сметки. До стотинка. Отървах се от бремето. Не искам такова наследство от майка ми, мир на душата й. Дано най-после да е намерила покой. Тя си знае защо е постъпила така навремето, аз не мога да я съдя. Но мога да реша как ще живея от тук нататък. Имам хубава работа, прекрасна дъщеря, добри приятели. Може би ще си намеря и жена, за която да се оженя. Никога не е късно. Да, ще рискувам. Ще се оставя да обичам и да бъда обичан. Пък после- каквото е решил Господ. Но без нейните пари! Те щяха да са като проклятие от гроба! Никога не съм искал парите й, не можех да ги приема и сега. Децата без родители имат нужда от тях. Приживе майка ми не направи много добрини. Дано сега, чрез тези средства, да има повече любов и доброта сред изоставените и страдащите.
- Гордея се с теб!- чух се да казвам и го прегърнах отново. – Само един истински човек с огромно сърце би постъпил така. Дано вече и ти да бъдеш щастлив. Вярвам, че ще е така……

Интернационална идилия

Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

Ново начало

Какво бих променила в живота си, ако имах смелостта да започна отново? Такъв въпрос ми зададоха днес. Замислих се за нещата, които приемаме за неизбежни в живота, за погрешните решения и за мечтите, от които не се отказваме до последно. Бих искала да имам повече вяра в себе си, в собствените си умения. Навярно това би ми помогнало да се отърва от всичките си страхове, реални или имагинерни. Страхът е най-големия враг на прогреса. Често съм се страхувала- от независещи от мен неща, от хора и случки. Бих искала да мога да полетя на крилете на смелостта и да не се страхувам от нищо. Бих повярвала, че имам своя мисия на земята и бих я изпълнила без страх. Бих пренаредила и приоритетите си. Не бих се вълнувала за несъществени неща. Важни са здравето, семейството, любовта, работата. Не бих общувала с хора, които хабят жизнените ми сили и ме карат да се чувствам зле. Бих работила това, което обичам, а не това, което ми плаща наема. Бих живяла в къща в планината сред цветя и животни. Със сигурност бих родила още едно дете. Майчинството ме кара да се чувствам обичана и силна. Бих казвала всеки ден на любимите същества колко ги обичам- преди да е станало късно и да са изчезнали от живота ми. Бих заложила на любовта, смело и без предразсъдъци. Бих написала книга, бих отлетяла до далечен екзотичен остров, бих отворила приют за бездомни котки и кучета. Толкова много неща бих направила, ако имах куража да започна отначало... По-малко щях да се съобразявам с хорското мнение и повече да бъда сред свои. Не бих се осланяла на суетата, бих търсила хармонията в мен и около мен. По-често бих се вслушвала в сигналите на тялото. Те най-добре ни подсказват в какво здраве сме и какво иска организма ни. Не бих се отказала от мечтите си- независимо от възрастта, пречките и реакциите на някои хора. По-малко бих плакала, повече бих се смяла. Щях да обръщам повече внимание на радостните мигове в живота ми и да ги ценя. Бих се отказала да робувам на миналото и бъдещето. Първото е безвъзвратно отминало, второто е химера. Бих се научила от рано да вярвам, че сами ковем щастието си и че то е тук и сега. Не бих страдала заради злобата, завистта и лошотията. Всеки сам си носи кръста и отговаря за последиците от своите мисли и действия. Ако имах смелостта да започна всичко отначало навярно бих живяла така, че всеки миг да е един нестихващ реверанс към този дар, живота.... Дали това ще се случи в някой друг живот не знам. Но- всеки нов ден е и едно ново начало. Може би това начало е именно днес....

Сватба

Дойде дългоочакваният ден. Денят на твоята сватба. Няма да съм до теб, но знам, че ще бъдеш най-красивата булка на света! Помня те, когато се роди в далечна Африка- мъничка, прекрасна, желана. Обикнах те в мига, в който те видях и така за цял живот. Вече порасна. И да- не спиш в чекмедже...Сега си щастлива млада жена, в очакване на най-щастливия ден в живота си. С обичания мъж до теб ще кажете своето "да"- да на любовта ви, на новото семейство, да на съвместния ви живот заедно. Заслужаваш толкова много! Заради добротата си, всеотдайността и труда, който положи да имаш своята мечта. Бог е чул молитвите ти, мило момиче. И днес те дарява с най-прекрасния подарък- семейството! Пази го- то е свято. То е най-истинското призвание на човека. Ти вече имаш своя партньор. Обичайте се, грижете се един за друг, бъдете винаги заедно и в радости, и в трудности. Предстоят ви нови емоции, вълшебни мигове заедно, успехи, усмивки и много любов... Насладете се на този дар. Това е вашия ден. Вече сте едно цяло. Ще получите много подаръци, цветя, пожелания за вечно щастие...Бъдете благословени! Благодарете за всичко, което имате и се радвайте на мига. А след това- смело напред! Очакват ви прекрасни години и дълъг семеен живот. И когато се изправиш до своя избраник, в най-красивата булчинска рокля, помни, че си благословена и окриляна. Помни, че ние сме с теб- и тялом, и духом. Помни, че всички, които те обичат са там, до теб, независимо дали ги виждаш или не...Те винаги ще бъдат до теб. Защото твоята сватба е тяхната сбъдната мечта! Всички ще празнуват с теб- и хора, и ангели, и звезди... Ще пеят с теб, ще те благославят, ще шепнат молитви... Защото си прекрасна, обичана, добра. И заслужаваш цялото щастие на света. Това е вълшебна сватба. Сватбата на розите. Дано животът ти е осеян с рози. Дано занапред живееш в мир, разбирателство и любов с любимия мъж. Отвори сетивата си на този ден и ще усетиш цялата вселенска любов, земни и небесни пожелания, водопад от рози и сълзи на радост. Защото си обичана. И благословена. Да имаш дом, семейство, любов. Докосната от Божията благодат, помни, че това е твоя ден, твоята божествена целувка, твоята сбъдната мечта... И ние ще се радваме с теб. Ще празнуваме, ще се смеем и плачем от радост. Твоята приказка е за всички, които вярват в доброто, в любовта и вечността... Бъди щастлива, мило момиче! Бъди все така обичана! Бъди закриляна! Бъди орисана за обич и благодат! На този сватбен ден, сега и завинаги.... Амин!

Какво е...

Вярата- с нея смело вървим напред;
Любовта- с очите й попиваме живота;
Щастието- мигове осъзната благодат;
Мечтите- подправките на житието;
Децата- вечността на кръговрата;
Сълзите- усещането, че си жив;
Молитвата- упованието, че ни чуват;
Музиката- ангелския шепот за нас;
Животните- радостта, че не сме сами;
Красотата- усмивката на Господ;
Дух- силата да бъдем себе си;
Цветята- подаръците на природата;
Младостта- вихъра на творението;
Поезията- сънищата ни в пейзажи;
Слънцето- светлината на душите ни;
Надеждата- стремеж към съвършенство;
Приятелите- капките магия в дъжда;
Смъртта- край на приказката или начало?...

За жертвите по християнските празници

От векове насам курбан се прави за здраве, за берекет и за успехи за живите. Древните хора са вярвали, че като се пролее животинска кръв се омилостивяват боговете и се изкупват греховете на живите. Страшното е, че в последните години боговете започнаха сами да си взимат за курбан свидни човешки жертви. Явно много сме ги разгневили, за да се пролива човешка кръв на всичките ни празници. Как иначе да си обясним факта, че на радостните дати ни сполетяват трагедии с погубени млади хора? Черната статистика е зловеща: Почернихме и този Великден с убитите деца в Симеоновград. Жестоко и страшно. Божието наказание се стовари върху нас с гръм и трясък навръх Възкресението Христово. Преди години на Коледа отново дадохме свидни жертви- дечицата от дискотека „Индиго”. На Нова Година погребахме рейнджърите от Ирак. На друг светъл празник- Цветница, Бог прибра децата от Лим. На 1-ви март загинаха пътници при пожара във влака София- Кардам. Отново на Цветница седем младежи изгоряха в адска катастрофа по пътя Пловдив-Асеновград. И още, и още… Взеха ни най-скъпото - децата и младите хора на България. Случайности обаче няма. А резултатът е един и същ- нелепо изгубен млад живот и почернени български семейства на най-светлите християнски празници. С какво сме заслужили тежката си участ? Защо сме наказани? Още в зората на демокрацията падна мост на Йордановден и, вместо да се пречистим със светена вода, дете се удави. Дали Бог не се опитва да ни каже нещо, а ние упорито да отказваме да се вгледаме в знаците, които ни изпраща? Доколко вярващи са Вярващите? Стълпотворението към Божия храм по празниците е впечатляващо. Всичко живо се юрва да пали свещи и да се моли. За какво? За България? За бедните? За болните? За изоставените деца? Вие за какво се молите? За себе си или за другите? Бог вижда и чува всичко. Струва ми се, че не сме осъзнали напълно силата на молитвата и смисъла на християнските празници. Със сигурност има хора, които скоро няма да заменят „аз” с „ние” в молитвите си. Много са и тези, които въобще не вярват в тях...Атеизмът и невежеството взеха връх в живота ни. И затова ни сполетяват толкова злини. Цената, която плащаме за собственото си живуркане е нечовешка. Неслучайно се казва, че Адът е тук, на земята. Вероятно е сътворен от хората. С мисли, действия, дела… Огледайте се около вас. Живеем в Армагедон- тук и сега. Дали ще успеем да се опомним и да омилостивим природните бедствия и катастрофи, които ни връхлитат, уж изневиделица? Ще се вслушаме ли във вътрешния си глас? Ще се научим ли да милеем и за „чуждите” хора? Всички сме Негови чеда. И сме временно на земята. От нас зависи дали ще живеем в Ада, или в Рая. Божествената светлина е за всички, но изборът остава наш. Докато не запалим свещта в душата си, всички свещи накуп в църквите няма да ни отърват от нещастията. И молитвите ни ще остават нечути… А чернилката жестоко ще вгорчава дните ни.
И вместо да се радваме на светлите християнски празници и да се чувстваме благословени, ние ще ходим по гробища и ще кълнем съдбата.... А децата- невинните- ще си отиват нелепо от живота, който създадохме за тях. Мрачен, лъжлив и агресивен живот. Техните души не желаят такъв живот... Оставаме сами в собствените си свинщини. Опомнете се, хора! Липсата на вяра, егоизмът, страховете, греховете, лошите мисли, незачитането на другите хора- всичко това ни води към собствената ни голгота. Вече двадесет години сме там. И все търсим вината в другите. Докато не погледнем вътре в себе си и не изкореним злото първо от самите нас, спасение няма да видим. Знаците идват свише на всеки празник. Колко още време ни трябва, за да ги разчетем? Какво още трябва да се случи, за да проумеем абсурда, в който живеем? Размърдайте си мозъчните клетки, защото вече време не остана... Наистина няма време.

Разпети Петък

Страстната седмица е. Разпети Петък. Денят, в който Той проля кръвта си, за да изкупи греховете ни, човешките. Векове на страсти, прегрешения, престъпления... Колко още можеше да издържи? Докога изкупителната жертва ще е най-святото нещо в живота ни? Докога невинните ще плащат за греховете на изпадналите духом? Наказанията са жестоки. Страховете също. Дали осъзнаваме какво сме направили? Какво ни дадоха и ние в какво го превърнахме... Даде ни се живот. Прекрасен. Красив. Цветен... Огледайте се около вас. Виждате ли осакатените и телом, и духом? Усещате ли тъгата? Надушвате ли изгнилите мечти? Осквернените слова? Ръждясалите чувства? Увяхналите цветя? Прокудената любов.... Това сме ние, хората, грешните. Ето в какво превърнахме Рая на земята. В бунище от разбити илюзии. Заради всичките ни грехове Той отиде на кръста. За да ни даде втори шанс. Да намерим себе си и най-доброто в нас. И да го споделим със света...Ако можем. Ако поискаме. Имаме цял един живот, за да открием добротата и да я разпръснем като златен прах върху земята. Да поникнат нови стръкчета любов. Клонки състрадание. Дървета мъдрост. И капка кръв. Неговата кръв. Пролята за нас. За да ни има. За да се научим на живот. Да почитаме, вярваме и обичаме божественото начало във всеки един от нас. Да осъзнаем посланието, с което сме пратени на земята. Да вдъхнем надеждата, дарена ни с първата глътка въздух... До сетния си дъх. Ще ни стигне ли един живот? Толкова кратък, вълнуващ, изпъстрен с хиляди шарени емоции... Едно Възкресение предстои. На чувствата. На най-великото творение на Бога- Живот! Той ще възкръсне, за да ни покаже пътя... Към светлината, любовта, прошката и.... вечния живот. Ако повярваме. Ако сме достатъчно силни, за да бъдем добри. Всички познаваме болката. Минахме през ада, за да намерим своя рай. Той е тук и ни очаква. Бихме могли да живеем в рая. Да бъдем в мир със себе си и с околните. Да се наслаждаваме на прелестите на това чудо, наречено живот. Орисани сме да бъдем щастливи. Не е нужно да проливаме кръв. Той вече го направи за нас. Може би само една капчица доброта за хората. И Царството ще бъде наше...Не страдание- любов ни завеща! Намерете я и я опазете. За да ви има.... За да сме благословени! Сега и завинаги.