Нова седмица, нови страсти

Пак е понеделник. Отново колелото на живота се завърта и тръгва по познатия коловоз. Ще бъде и весело, и тъжно, и красиво, и грозно....Като живота. С всичките му нюанси. Ще се стремим да открием зрънцето доброта, което да ни върне вярата в хората, ще потърсим сродна душа за да усетим, че не сме сами, че някой ни обича и мисли за нас. Понякога ще бъде трудно- ще има слъзи, упреци, обиди....Но слънцето отново ще изгрее- то е винаги там, скрито зад някой облак и чака да го намерим. Само трябва да преместим облаците, да ги изтрием от мислите си, за да видим блясъка на слънцето и да усетим живителната му сила и топлина. Не е невъзможно. Всичко зависи от нас. Накъде ще се обърнем? Към светлината или към мрака? Какво ще изберем? Вярата и любовта или тъгата и досадата? Бог е бил толкова щедър. С пълни шепи е раздал от всичко в живота ни и ни е оставил с пълни шепи да грабим от това, което ни е нужно. Има всичко около нас. И безценни бисери, и боклук. Едното можем да го приютим в сърцето си, а другото да го изхвърлим на боклука и никога повече да не се сещаме за него. За съжаление, не можем да се отървем от злото завинаги. То винаги ще бъде около нас, за да ни подсеща, че съществува, за да виждаме какви поражения нанася на хората, които го изповядват и му се кланят. И да се радваме, че сме избрали своя път и уверено вървим по него- пътят на доброто. Вярвам, че когато не се отклоняваме от собствения си път, отстояваме изборите си и сме приели доброто като начин на живот няма от какво да се страхуваме. Не винаги ще ни е леко, понякога ще се чувстваме неразбрани, но само докато открием сродна душа и разберем, че не сме сами. Да, трудно е да си различен, да се отличаваш от сивата тълпа, но вътрешния огън, който гори в нас е мощна сила и двигател на толкова прекрасни неща- любов, творчество, красота. Ние сме всички тези неща и винаги ще бъдем на гребена на вълната. Заради умението да даряваме обич и да се раздаваме, без да очакваме нещо в замяна. Затова ще бъдем щастливи. Благословени сме с велика сила и собствен избор как да си служим с нея...А това прави живота толкова прекрасен!

Кой се страхува....

Кой се страхува от смъртта? Онази черната, злата, с косата, която идва неканена и ни отнема най-ценното- живота? Покосява наред, без да се интересува кой млад, кой стар, кой има недовършени задачи в материалния свят…И ни отвежда там, откъдето никой не се е върнал. Казват, било по-добрия свят. Няма как да знаем със сигурност и затова падаме в жертва на страха от съвместната ни среща. Цял живот бягаме от нея, надлъгваме я, заобикаляме я и след поредното „оцеляване” се имаме за велики и недосегаеми. До един миг, когато всичко приключва. Така или иначе тя ни побеждава накрая. Замислих се за смъртта, когато изгубих близки хора и осъзнах собствения си временен статус на земята. Трябва ли да се страхувам? Отговорът е НЕ. Защото там, в отвъдното, е баба, татко, кучето и котката ми. Най-силните вече са там. Няма от какво да се страхувам. Когато дойде и моето време, те ще ме чакат и знам, че няма да позволят нищо лошо да ми се случи. Пазеха ме на земята, ще ме пазят и горе. А страхът- той ще остане в обвивката, която повече няма да ни е нужна. Сънувам любимите си същества на златни върхове и знам, че и там душите им са пълни с любов, всеотдайни са и безстрашни- такива, каквито винаги са били и на земята. Защо тогава да ме е страх?

Стихосбирка

ИНТИМНА МОЛИТВА

Когато в живота изгрее звездата,
озаряваща дългия път напред….
Из бурната младост аз питам:
Дали ще бъде щедра Тя,
Съдбата?
Мистичната,
Могъщата,
Единствена съдба.

Когато някога се появи дъгата,
бленувана след гръмотевични дни…
Сред изпепелени чувства аз копнея:
Да докосвам с нежни ласки на
Жената…..
Вярната,
Любящата,
Истинска жена.

Когато доверието се пречупва в нощта
и жестоко изгаря идеални мечти….
От параклиса на грешните аз моля:
Дано да стане чудо и да възкръсне
Любовта!
Очакваната,
Съвършената,
Вечната любов.

Дано!





















РИТЪМ НА ЛЮБОВТА


Почакай ме.
Защо тъй бързо разпалваш
искрите на страстта?
Бъди нежен.
С тебе искам да открия
магията на любовта.

Не си отивай!
Защо реши внезапно,
че не бих могла да те обичам?
Остани желан.
Само в твоята любов
мога някога да се заричам.

Хубаво е с теб.
Двамата достигаме до тайните
и на душата, и на плътта…
Неповторимо е.
С тебе мога вечно да танцувам
в ритъма на любовта.




НА ДЪЩЕРЯ МИ

Сънувала съм те-
една далечна, неоткрита звезда;
Мечтала съм за теб-
като ласка неизживяна досега;
Обичала съм те-
с любов единствена в света.

Рисувам те-
картина с багри на дъгата;
Откривам те-
галактика, незнайна на земята;
Обичам те-
неугасващият път на светлината.







РЕТРОВИДЕНИЕ

Ако някога
отново те срещна-
В далечна нощ сълзлива….
Може би единствено тъгата,
останала от кристалните мечти
ще се открои като капка горчива
и ще потопи изминалите години…
Може би ти пръв ще ме попиташ-
Любима, как си? Беше ли щастлива?

Дали тогава спомените
очертали неизличимите следи
върху бръчките и загорелия тен
ще ни спестят едно откровение
за дългогодишна суета?
Ще намеря ли смелост някой ден
и аз да бъда уязвима
и да те попитам- обичаш ли ме още?
Нуждаеш ли се и ти от мен?

Господи, прости ми
за измамата да наричам
радост всяка дневна сивота….
Прости ми, че бях страхлива
и се примирих неволно
да живея с тази самота…
Помогни ми-
да бъда искрена веднъж
и да не обръщам гръб на любовта!

Ако никога
не дочакаме деня
да имаме мечтаната обща съдба-
Може би още днес ще се откажа
от всяка твоя ласка
и няма да бъда вечната жена…
Но може и да ти призная,
че ти си истината за мен,
а другото е вятър и мъгла!











КОГАТО СЕ ЗАВЪРНА…..


Като глас в пустиня
молитвите ми са нечути….
Като забравен гроб мълчиш-
сякаш искаш до последно
вярата ми да сломиш.

Къде ли се изгуби любовта,
с която можеше да ме дариш?
Нежността отдавна закъснява,
ала всеки следващ удар
все по-силно ме калява.

Като вълна в морето
поемам към неизвестността….
Но когато се завърна-
може би единствен ти
ще ме чакаш на брега.




РИТОРИЧНО


Не останаха думи неизречени;
Няма вече неизплакани сълзи…
Дали остана сила в мен-
неизчерпана, може би последна,
за да дочакам още някой ден?

Като клечка кибрит в мига
се разпалвам бунтувам, беснея….
Неизбежно настъпва смъртта-
посивяла, безлична….Страшно е
как бързо угасва страстта!

И животът е пламък-
красив и могъщ, но измамен…
В далечината мрака се простира.
Защо когато всичко свършва-
само надеждата никога не умира?




ЗАКЪСНЯЛА ЛЮБОВ

Защо се появи сега, когато
емоциите отдавна избледняха?
Надеждата почти угасна,
а страстите отдавна охладняха….
Защо си тук? Нима не знаеш-
аз не вярвам вече в любовта.

Ти искаш в нощите да те сънувам
и да ти шепна пламенни слова….
И както някога на чувства да робувам,
да търся вечната, неземна красота.

Защо се появи сега, когато
и спомените са заключени навън?
Самотата станала е вече навик,
а аз сънувам все един и същи сън…
Върви си- просто закъсня.
Колко дълга е нощта!





ИЛЮЗИЯ


Търся те- очите ми са бездна.
Не стихват и последните мечти….
Къде си ? Защо се тъй прекрасни
твоите измислени черти?

Далече си. Тъмен облак засенчва
слънцето над моята съдба….
Очаквам буря. А след това-
ще видя ли щастливата дъга?

В своите сънища ти подарявам
незнайна обич, щедрост, доброта…
С много нежност те дарявам;
ако те има- има красота!








МИГ
Като монета от злато
ревниво пазя своята мечта.
Като силен коняк ме омайва
фантазията на мисълта…

А вярвам-
така силно, че боли!
Боли от времето,
което апатично подминава;
Боли от истината-
тя не знае да прощава.

Като в панаир на суетата
живеем в лудешка надпревара.
Като слепци в тъмнината
обичта превръщаме в омраза….
Как бързо забравяме бурята,
след като е спрял дъжда.
Колко лесно изпускаме мига,
който идва само веднъж.


ПРИСЪДАТА
Виновна ли съм?
Или невинна?
Исках истината
от теб да чуя.
Забравих болката
от грубата обида;
Преглътнах мъката-
вече мога и да си отида.

Виновна ли съм?
Или невинна?
Затова, че твърде дълго
само теб обичах.

Лекомислено повярвах
в клишетата подбрани….
Позволих на любовта
да остави своите рани.

Но никога не ме съди!
Ще дойде време,
ще се оплетеш отново
в своите лъжи….
Ще чуеш и присъдата,но
не питай кой я е издал:
„Ако никога не си обичал, виновен си- че си живял!”
БОГ

Чаках дълго.
Молих се за теб.
Къде е Бог?

Ако има Бог-
Той щеше да е чул;
да е видял…
да знае-
гасне светлината,
вярата отслабва,
молитвите заглъхват…

Дали има Бог?
Възвръща ли изгубени мечти?
Лекува ли пресъхнали души?
Може ли да прави чудеса?

Ако има Бог-
ще има светлина.
Молитвите ще продължават.
Вярата ще тържествува…
Трябва да има Бог.

АПЕЛ
Прости ми!
За думите, които не изричам;
За чувствата, които не показвам ;
За неумението да те обичам….

Прости ми равнодушието,
когато ти е нужна топлота;
И мълчанието-
вместо очакваните две слова…
Прости ми суетата,
която вледенява нежността.
Моят страх
и слабост,
и безличие прости!
Как искам да съм друга…..

Но ми е нужна Вяра-
в чувствата ти, в твоята любов!
Тя само може да ми е закрила….
Намери ме!
Ти единствен
можеш да превърнеш
най-голямата ми слабост- в неземна сила!

ПЪТИЩА
Далечни пътища,
уморени пътници,
безкрайни лабиринти
от лъжи.
Веднъж потеглят ли,
завръщането
е поредната измама.
Когато вътрешния мир
се разпадне-
идва началото на края.
Миналото е транквилант,
безсилен срещу рака;
Настоящето е откъс
от неизвестен филм;
Бъдещето е истинската
желана нереалност.

Тъканите се разкъсват,
съпротивата намалява,
мозъкът нараства-
със знание….За какво?
Същността на корените
се разбива върху канарите;
Неплодородни земи
не ухаят на рози.

Миналото отеква
в затихващ аромат….
В бъдещето виждаме
така желаната червена роза
да кърви от бодлите,
които стискаме сега.

Къде е истината?
Болката избива остро….
Докато не претръпнем
и не забравим за рози.

Земята е наша! Коя земя?
Виждам много земи отвисоко,
без да зная къде да се приземя.
Като гълъб във военно време
ще летя далеч от бурната земя;
ще нося призива на свободата….
Отвисоко ще гледам разрухата и хаоса,
Но ще летя,летя….
Докато един куршум
свистящ във въздуха
не определи моята земя.
ЮБИЛЕЙ

И все така годините ще отминават;
И занапред ще има радостни дни.
А когато веселите мигове ни подминават-
ти все такъв, любим, си остани!

Понякога грижите стават многобройни;
В живота се мяркат от бури следи…
За да има утеха в дни неспокойни-
ти винаги до мен бъди!

С обич, знай, светът се покорява
и всички пречки падат с лекота….
Заедно ли сме- щастието се извисява
и вечно тържествува любовта!

Навярно има много тайни да узная;
Житейската история се уча да сричам…
Но днес е повод да ти призная-
аз винаги ще те обичам!



СЕЗОНИ



Беше лято.
Като волна птица ти разпали
крилатия огън на страстта…
Всеки лъч озаряваше клетви,
които вярваха във вечността.

Настана зима.
Как се става в утро, в което
до душата не стига светлина?
Как се топлят ледени надежди
след раздяла, мрак и самота?

Господи,
Отново идва нощ, в която
сърцето не иска да чуе прощалния зов…
И в люлката на спомена прегръща
своята велика, отминала любов.





ЧЕРНА СЯНКА
Като черна сянка падна
любовта ти върху мен.
Изпепелена. Никому ненужна.
Да, очаквах този ден.

Загубихме я. Не отскоро.
Сянката за нас отдавна е дошла.
Слънцето отмина безвъзвратно,
не остана и капка от роса.

Пресъхнаха стъблата. Защо ли
всяко цвете някога изгаря?
Не вярвам в обещания и прошки-
раната със сол не се затваря.

Любовта остана в зародиш,
разпилян върху мрачната морава…
Какво да се роди от пепелта,
когато чувствата потънат в забрава?

Нощем сънувам слънчеви лъчи,
усещам топли жили в кръвта…
събуждам се с увехнали цветя,
скрили в черна сянка любовта.

КЪСНО ПРИЗНАНИЕ
Мечтал ли си
за нощи, в които
да дочакаш утрото с мен?
Вярваше ли, че щастието може
да ни благославя всеки ден?

Сънувал ли си ме
поне веднъж-
отмаляла от твоята любов?
Надяваше ли се с ласки
да победим живота суров?

Обичал ли си ме,
дори когато
мигове за нежност не намирах?
Болеше ли те от това, че
без да искам, те презирах?

Съжалявал ли си,
макар и ненадейно
за чувствата, които разпилях?
И как да търся вече обич-
най-хубавата с тебе изживях!
СЛЕД ФИЕСТАТА


На един дъх
бих те изпила
като капка нектар.
И ми е сладко-
обичам вкуса ти.
В един миг бих се развилняла
като пенливо шампанско…
Бурни са страстите,
които разливаш в мен.
Отпивам глътка
горчиво вино.
Когато ме оставиш-
сама ще пия вино в нощта
и ще горчи от самотата….
Един отчаян вик напира-
искам твоята любов
отново и отново…..
Като прекомерен наркотик
ти съживяваш силите в мен.
Нали животът продължава
и всяка сутрин слънцето изгрява…
Дали ще чуеш моя зов?
Обичай ме! Кажи-нали
ще продължи и нашата любов?











ДАЛИ


Дали ще те забравя
в нощите самотни?
И търся топлината ти-
искрата нежност да запаля.

Дали ще ти простя
за клетвите на вярност?
И ще стигна ли дъгата
на обичта несподелена?

В бъдещето неизвестно
дали ще те обичам?
Опасно ли е вярата ми
на тебе да обричам?

Дали ще те намеря
сред мечтите, с които живея?
Ще стигне ли един живот,
Господи, по тебе да копнея?


В ХРАМА

Влизам в храма
с мисъл за обич.
Паля свещ
с надежда за прошка.
Изричам молитви
за една обречена любов.

Нужна ми е като храма.
Нужна ми е като свещта.
Сред житейските несгоди-
Господи, благослови я
и я закриляй: любовта!












АКО БЯХ ЦВЕТЕ….


Ако бях цвете,
може би щях да радвам
с красотата твоето сърце…
Като роза червена
да ухая в твоите ръце.

Ако бях вятър,
може би щях да разпалвам
затихнали страсти в нощта…
Като копнеж непознат
щях да ти идвам в съня.

Ако бях океан,
може би щях да погълна
всички човешки сълзи…
Като свята вода
щях да пречиста тъжни души.

Ако бях твоя любима,
може би щях да открия
що е взаимна любов…
Можеше да се сбъдне тогава
на сърцето негласния зов.

Живеем в свят неудачен
за чувства и нежни слова…
Едва ли ще ми повярваш,
едва ли ще ме познаеш-
Ти оставаш моя щастлива мечта.


















РЕВЕРАНС

Благодаря ти!
Раят е тук,
Всевишна моя вяра.
Дай всекиму таз сила-
да възцари победа.
Вярвам в тебе-
за мечтите,
Които оправда.
Благодаря ти
за вярата,
която беше непреклонна.
Огъната
като дърво при буря-
отново се изправих.
Любовта ме озари,
намерих доброта.
Благодаря ти,
че ме съхрани.
Благодаря най-вече
за надеждата,
последната,
тя никога не умря-
за това най-много ти благодаря!


ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ

И какво, че си отиваш
с всички спомени незабравими?
Какво като обръщаш гръб
на годините непрежалими?

Нима времето не е безкрайно
и старата любов не отминава?
Едва ли нещо има край….
нима светът не продължава?

Някога отново ще обичам!
Може и мъката да сподавя….
Все някога ще ти простя,
но едва ли ще те забравя.








МЕРИ


Къде погубихме мечтите,
озарени от блясъка на младостта?
Нима повярва на звездите,
че има щастие във вечността?
От теб остана спомена незабравим
и страха от злощастната съдба…
Изгубих те в мига неуловим,
когато ти погреба своята мечта.
Живея с вярата необяснена,
че ти си някъде-капка любов…
И тая надежда съкровена
да си далече от живота суров.
Боли от времето- то не заличава
детските следи на радостта….
Сърцето ми мълчи, но не забравя
пречупените криле на младостта.
В съня ми те си светлината,
която винаги ще бъде с мен…
За да запазя жива красотата
и така до сетния си ден.

Чудото ЖИВОТ

Животът е предизвикателство- посрещни го.
Животът е дар- приеми го.
Животът е приключение- осъществи го.
Животът е мъка- надмогни я.
Животът е дълг- изпълни го.
Животът е игра- изиграй я.
Животът е тайнство- открий го.
Животът е песен- изпей я.
Животът е възможност- използвай я.
Животът е пътешествие- извърши го.
Животът е обещание- спази го.
Животът е любов- открий я.
Животът е красота- възхвали я.
Животът е истина- осъзнай я.
Животът е битка- приеми я.
Животът е загадка- разреши я.
Животът е цел- постигни я.

Игрите на Съдбата

Такъв е животът ни- непредсказуем и пълен с обрати. В един миг живееш в любов и хармония, в следващия си затънал в мъка, омраза и грях. Къде ли е щастието? В забранената любов? В домашния уют? В дългогодишния брак и децата? Не знам... Надя още търси отговора на въпроса. Пиша за нея и за жените, които са изпадали в подобна криза. Как ли са се справили? Защото отстрани можем само да изказваме мнение и да правим констатации. Но не и да съдим. Няма как да знаем какво бушува в душите ни, човешките и ни подтиква към действия с неочаквани последствия...
С Надя сме приятелки от деца. Беше будно, непокорно момиче с червени къдрици и очарователни лунички. Не стандартната красавица, но омайваше всички с чар и хумор. Когато навърши 16 години, водителите й се разведоха. Всеки си беше хванал любовник и Надя увисна между двамата като нежелано помиярче. И понеже беше едно дете, още тогава се зарече да роди поне две и за нищо на света да не се развежда. Но съдбата пожела друго.
На 20 години изживя красива любов и точно когато се опитваше да си представи как ли ще изглеждат децата им, той я заряза и се ожени за друга. Надето беше съсипана. В главата й се въртяха мисли като самота, стара мома и самоубийство, но се запозна с Иван. Сериозен, работлив и здравомислещ мъж. Без много да се колебае и да подлага чувствата си на проверка, Надя прие предложението му за брак. Иван й даде дом и уют, а тя му роди две деца- син и дъщеря. Изглеждаха щастливо семейство. Имаха хубава къща, умни деца и добри взаимоотношения.
Надя вече не вършеше щуротии. Беше добила сериозна физиономия, нетипична за нея, и разсъждаваше като мъдрец- въпреки че бе само на 25 години! Но явно с какъвто се събереш, такъв ставаш. Иван не блестеше с особено чувство за хумор, но затова пък й осигуряваше спокоен и охолен живот. Дори пред себе си Надя не искаше да признае, че нещо й липсва. А може би наистина нищо не й липсваше...
Улисани в семейни и професионални ангажименти, все по-рядко се срещахме. По телефона се осведомявахме как са децата и постепенно общуването ни съвсем заглъхна.
До деня, в който гръмна мълвата. Надя бе напуснала мъжа си и невръстните си деца и бе избягала с любовника си. ( По нейните думи- мъжът на живота й ). Имах чувството, че съдбата си играе с нея- нали толкова страдаше от раздялата на родителите си преди 10 години, нали се беше зарекла да не повтаря техните грешки!
Почти бях готова да се откажа от нея и да я заклеймя като неморална, но тя дойде у нас и през сълзи ми разказа какво се случва с нея. Никога не бе обичала Иван. Омъжила се за него, за да излекува разбитото си сърце. Дори и след като родила, не успяла да намери в себе си обич за него. Страхотно се радвала на децата си, но те не можели да запълнят празнотата в сърцето й. А то все още копнееше за любов.
С Кирил я свързваше страстно, всепоглъщащо чувство. Като по филмите. Самото му присъствие я карало да настръхва, казваше тя. В прегръдките му забравяла за останалата част от света. За пръв път се чувствала желана, обичана... истинска жена.
Винаги има едно “но”. Иван не проявил разбиране към емоционалните й изблици и след развода си прибрал децата. Нарекъл я с гнусни имена пред съда и успял да й отнеме родителските права.
И така- моята приятелка имаше любовта на своя живот, но остана без децата си. Десет години живя откъсната от тях, пожертвала ги в името на голямата страст. За съжаление с Кирил не успяха да създадат свое потомство. Или може би това беше тяхното наказание за причинената мъка на най-близките й хора. Надя зачеркна в мислите си имената им- за да не страда излишно и за да се отдаде изцяло на живота, за който беше мечтала, без угризения. Семейството й беше Кирил, а на въпроса “Имате ли деца?” отговаряше: “Нямам”.
Винаги протестирах срещу този отговор, но думите ми оставаха нечути.
В един прекрасен летен ден идилията свърши. Кирил получи инфаркт и си отиде за няколко часа. Надя не беше на себе си. В началото крясъци, истерия и плач огласяха дома им денонощно. После сякаш потъна. Прекарваше дните и нощите, упоена с лекарства, и гледаше в тавана. Нищо не чувстваше. И не й се живееше. До решаващия телефонен звън.
Надя рядко вдигаше телефона, но този път почувствала, че е нещо важно. Бил Иван. Предложил й да се съберат отново с децата. При споменаването на децата сърцето й потръпнало. Наистина има Бог, помислила си тя, и Той й даваше втори шанс. Този път не биваше да го пропилява.
Иван и децата се връщали от почивка. Надя се отправила към стария дом- все още имаше ключ оттам, през всичките тези години Иван не беше сменил бравата. Влязла, седнала и зачакала. Седяла със свито сърце и прехвърляла наум какво да каже на порасналите си деца. Ами ако я отхвърлят? Имаха право на това. Часовете се изнизвали, а тя все още не знаела какво да говори и как да се държи. Дали да ги прегърне и да им поиска прошка? Но ако я мразят? Ами ако не я помнят?...
Пронизителен звън на вратата прекъснал терзанията й. Униформен полицай й съобщил, че Иван е катастрофирал по пътя за София. В колата нямало оцелели...
Кратктрайна бе Божията прошка. Наказанието- жестоко! Вече наистина нямаше деца, както бе твърдяла цял живот. Нямаше и семейство. Нямаше и любов.
Надя се отдръпна от приятели, колеги, роднини. Не продаде дома си, въпреки че я убеждавахме да го направи, за да започне наново. Очевидно всяка промяна вече я плашеше безумно.
Често се питах как да й помогна, но не намирах отговор. Обаче Надя го намери. Колкото и да не вярвах, в нея беше останала искрица от младежката воля и сила за живот. Обади ми се, че ще дойде на кафе у нас, но няма да е сама. Разбира се, помислих си, че пак е срещнала някой галантен красавец. Сигурно не съм успяла да скрия изненадата си, когато тя се появи с две дечица, които представи като “сина ми и дъщеря ми”.
Бяха на по 3 и 4 годинки- точно на толкова тя изостави собствените си деца. А сега беше осиновила братче и сестриче от дом за сираци. Дечицата се гушкаха в нея и я стискаха здраво за ръка. Надя ги настани в скута си, целуна ги и не ги изпусна до края на гостуването. И все ги галеше по главичките. Нямах думи! Приятелката ми изглеждаше спокойна и уверена. Беше се простила с миналото и сега държеше бъдещето си в ръцете си.
Да... неведоми са Божиите пътища. И начините, по които ни се дава прошка. А изстраданото щастие като че ли е най-истинско.

Мисли от помъдряване

Научих..., че животът е като тоалетна хартия.
Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.
Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.!!!!!
Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.
Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.
Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.
Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.
Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.
Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.
Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.
Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.
Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.
Научих..., че възможностите никога не се пропиляват.
Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.
Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам,
Че ги обичам още веднъж преди да си оπ⌦㔲㬴идат от този свят.

Научих..., че трябва да си мериш приказките, защото утре може да се върнат при теб.
Научих..., че усмивката е евтин начин да си подобриш външния вид.
Научих..., че не мога да избирам как да се чувствам, но мога да избирам какво да направя по този въпрос.
Научих..., че всеки иска да живее на върха на планината, но щастието и израстването се случват, когато я изкачваш.
Научих..., че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща свършвам.
Научих..., че животът е като тоалетна хартия.
Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.
Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.!!!!!
Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.
Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.
Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.
Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.
Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.
Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.
Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.
Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.
Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.
Научих..., че възможностите никога не се пропиляват.
Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.
Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам,
Че ги обичам още веднъж преди да си оπ⌦㔲㬴идат от този свят.

Научих..., че трябва да си мериш приказките, защото утре може да се върнат при теб.
Научих..., че усмивката е евтин начин да си подобриш външния вид.
Научих..., че не мога да избирам как да се чувствам, но мога да избирам какво да направя по този въпрос.
Научих..., че всеки иска да живее на върха на планината, но щастието и израстването се случват, когато я изкачваш.
Научих..., че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща свършвам.

Детелина

Детелина бе жизнерадостно 10-годишно момиче, което от бебе познаваше само сиропиталището. Викаха й талисманчето на дома, заради името. През деня се смееше и играеше с другите деца, а нощем плачеше тайно под завивките, че никой не я взима. Знаеше, че е различна. Под сурдинка се говореше, че тя има силни ясновидски способности. На няколко пъти момичето беше предсказвало с удивителна точност събития, които впоследствие се случваха. Може би се дължеше на корените й. Въпреки бялата кожа и сините очи, Детелина се кълнеше, че баба й е била циганка и врачка. Възпитателките в дома мълчаха. Всъщност никой нищо не знаеше за нея. Бяха я довели на 6 месеца, посиняла и премръзнала, след като някакъв човек я намерил подхвърлена пред храм.Учудването на всички било огромно, когато развили вързопчето и видяли ангелското бебе. Кой захвърля такова дете?! Свикнали с какво ли не, жените я прибрали, изкъпали и кръстили Детелина- за късмет.
Когато поотрасна Детелина разказваше, че всяка нощ разни хора идвали при нея и й съобщавали какво ще се случи. Първоначално никой не й обръщаше внимание- отдаваха го на детското въображение. Но след като предсказа две операции в дома и посочи датата на осиновяване на нейната приятелка, нещата се задълбочиха. От уста на уста се разнесе, че в дома има дете със свръхсензитивни способности. Първоначално идваха близки на персонала, а после и случайни хора. Всички питаха за Детелина и търсеха решение на проблемите си. Момичето помагаше със съвети и предсказания. Но медалът има и обратна страна. Никой не искаше да осинови сензорно дете, което твърдеше, че разговаря с мъртвите. Годините се изнизваха, децата си тръгваха едно по едно от дома, но Детелина оставаше...
Един ден в дома пристигна сестрата на директорката. Докато двете жени се разхождаха из двора и разговаряха, Детелина дотича до непознатата жена, хвана я за ръка, погледна я право в очите и отсече:
- Ти си моята майка! Ще се върнеш за мен и ще ме осиновиш!
Жената се смути и си отдръпна ръката.
- Не съм дошла да осиновявам дете, аз имам свои. Само дойдох да се видя със сестра ми. Съжалявам, мила...
- Ще се върнеш!- повтори настойчиво Детелина. – След 1 година ще дойдеш пак и ще ме вземеш.
Следващите няколко дни всички говореха за този случай, но постепенно и той избледня в мислите на обитателите на дома. На дневен ред беше оцеляването на децата.
Измина година и същата жена наистина се появи отново. Изглеждаше угрижена и дълго разговаря със сестра си в двора. Изневиделица Детелина дотърча при тях и положи русата си главица в скута на гостенката.
- Вземи ме- каза детето. – И синът ти ще оздравее.
Сълзи рукнаха от очите на жената. Никой не знаеше за страданията й- обикаляне по болници, стряскащи диагнози и измъченото лице на Андрей, синът й. Лекарите бяха вдигнали ръце. На майка му не й оставаше нищо друго, освен да се моли за чудо. Тя се разплака и инстинктивно прегърна Детелина.
- Откъде знаеш за момчето ми? Никой не може да му помогне вече...
- Аз мога – настоя детето. – Осинови ме и ще ти донеса късмет. Андрей ще се оправи!
Жената отново се стъписа. Това момиче знаеше и името на сина й! Нещо в нея изведнъж се преобърна. Отчаянието, мъката, безсилието от изминалите месеци се поддадоха на надеждата- последната. Нали тя никога не умира? Ася не беше вярваща, не ходеше редовно на църква. Но тук ставаше нещо, което разумът й отхвърляше, а сърцето крещеше да приеме! И тя прие Детелина. И в дома си, и в сърцето си. Обеща й да я обича и да й бъде майка до гроб...
Най-сетне и Детелина получи своя шанс в живота, сбъдна се мечтата й да бъде част от истинско семейство. Още с появата й в новия й дом, сякаш слънцето изгря наново. Смехът и любовта замениха мъката и страданието. И Андрей, и по-малката му сестра се привързаха силно към Детелина- сякаш бяха намерили една изгубена частица от своя живот. Тримата се допълваха чудесно.
Андрей оздравя в много кратък период. Но как, защо, с какво- официалната медицина мълчеше.
Само Ася знаеше отговорът. Защото в дома им влезе ангел-хранител. Имаха си безценно талисманче- Детелина.

Дивото зове 2

Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Правителството ли? Как ли пък не! Че те, министрите, първи си откриха сметки на Кайманите.
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....

Как да убиеш секс богиня?

+ Преди да си легнете й разкажи подробно как ти е минал деня- от скандала с шефа до надутите сметки за парно. Удари една псувня по адрес на институциите и се метни в леглото, мърморейки за състоянието на държавата. Гаранция, че тя ще побегне в другата стая.
+ Никога не вземай душ преди лягане! Нали си чул, че потта съдържа феромони, които възбуждат жените? Е, какво като е тридневна ?
+ Прекарвай вечерите залепен за дивана, а на всичките й опити за диалог отвръщай разсеяно: “Какво каза?”
+ Бъди секси! Разхвърляй дрехите си из цялата къща и се размотавай по боксерки и...бели чорапки. Коя може да устои на това?
+ Погледни я право в очите и със съблазнителен глас я помоли....да ти подаде вестника. Прекарай остатъка от вечерта скрит зад него.
+ Интимната вечеря е прелюдия към добрия секс. Демонстрирай ненаситност като ометеш всичко в чиниите, мляскайки шумно, а на финала се уригни блажено...
+ Когато тя мине покрай тебе, изкъпана, гола и ухаеща на скъп френски парфюм- шляпни я свойски по дупето с думите: “Изтри ли кирта, а?”
+ Когато усетиш ръката й по вътрешната страна на панталона ти, веднага го събуй и й го подай за пране. Не забравяй да я помолиш да накисне и ризата ти!
+ Тя стои полу-гола срещу светлината? Помоли я учтиво да се отмести, за да не ти затъмнява четивото.
+ Тя седи срещу теб и копчетата на халата й сами се разкопчават един подир друг? Попитай я загрижено дали не е подута от предменструален синдром или пак е прекалила със сладкишите.
+ Щом се разкърши до теб в бавни и сластни движения, непременно я подкани да побърза към печката, за да не загорят пържолите.
+ Когато вечер те посрещне с весел смях и радостни възгласи, изохкай многострадално и кажи: “ Цял ден се разправям с идиоти. Не мога и вечер да правя това...”
+ Предлага ти да пийнете по чаша червено вино? Обясни й, че не си лигльо и настоявай за нещо по-хард. Обърни няколко чаши ракия, отпусни се и....забрави.
+ Запалила е свещи и те кани на вечеря с морски деликатеси? Оплачи се, че това ти напомня за мизерното детство, когато сте живяли без ток и изрази учудване колко ли хляба могат да се купят срещу купичката черен хайвер.
+ Тя се разхожда по сексапилно бельо с дантели? Опитай се да налучкаш цената му като си поиграете на: “50 лева?” – Нагоре! 100 лева? Надолу!” Със сигурност ще го прибере, а ако имаш късмет може и да го върне в магазина.
+ Продължава да флиртува с теб? Разясни й подробно здравословните проблеми на майка ти и сподели притеснението си от несекващата й диария...
+ Подсеща те, че има нужда от повече движение? Веднага й предложи да изтича да хвърли боклука.
+ Тя е млада, гола и нахална? Огледай я внимателно, след което й предложи крем против бръчки и друг против целулит. От нахалството й няма да остане и следа...
+ И накрая- ако гореизброеното не проработи и тя все пак иска секс, подари й.... не, не вибратор. Няма да и трябва. Инвестирай в пистолет! Сама ще се гръмне...А ако не го направи? Кой знае? Може все пак да те обича....

Танцувай с мен!

Трудно е да вървиш сам из житейските пътища. Понякога пътеките са стръмни, друг път трънливи, а в повечето случай опасни.....Още с прерязването на пъпната ни връв, с отделянето от топлата утроба сме захвърлени на произвола на съдбата. Поемаме първата глътка въздух с вик, а после цял живот крещим от болка, самота, невежество. Изпитанията, в които се препъваме по пътя са бодлите, които дерат душата ни и оставят своите отпечатъци до сетния ни дъх. Накрая си отиваме, надупчени от куршумите на съдбата, уморени и примирени. Колко дупки има във вашата душа? Дали е гладка и мека или прилича по-скоро на пробойна, по която се е упражнявала всесилната съдба? Колко често казваме, че животът продължава и караме напред, но дълбоко в нас нещо си е отишло завинаги- любим човек, мечтите ни, младостта...Пробойните остават, докато накрая не заприличаме на паяжина, раздрана от житейските уроци. И все пак сме благодарни- приключението е било вълнуващо, трудно и несигурно, но ни е поднесло и мигове на щастие, които нареждаме като пейзажи в паметта си. Първата прегръдка на мама, силното рамо на татко, първата целувка, подскачащото от любов сърце, първата ни рожба, щастието да сме сред добри приятели. И сякаш на заден план остават трудностите, болестите, мъката, сълзите и всички онези стрели, летяли покрай нас и попадали в нас... Дали си е струвало? Не знам. Какво ли си мисли човек, когато се сбогува с този свят? Какво ще запомни и ще пренесе в отвъдното? Какво остава на диска? Дали енергията на любовта, която сме раздали в изобилие не е силата, която ще остана завинаги в душата? Нали казват, че идваме на този свят, за да се научим да обичаме. И не е ли болката, която изпитваме най-често по житейската писта от несподелена, неразбрана или изгубена любов? Раздялата с любими същества разклаща до дъно психическите ни устои. И помним тази болка до края. Животът нищо не ни спестява. Така, както и дарява, така и с лека ръка понякога ни измъква свидните души... Каква утеха има за майката, загубила рожбата си? Дали някога ще успее да удави болката и да се засмее от сърце? Колко сълзи лее жената, останала без верния си спътник в живота? Денем изглежда силна и спокойна, но нощите са един несекващ кошмар, раздиран от тъга и безсилие. А какво става в душите ни, когато изгубим родител? Не е ли това началото на края? Сякаш потъваме в бездна, дълбоко и безвъзвратно, без да знаем дали отново ще се появим на повърхността. Изникват хиляди въпроси. Защо? Как ще живея сега? Как ще продължа напред без любимото същество? Нощта не дава отговори, а утрото, казват, било по-мъдро от вечерта. Гушкаме домашните си любимци, за да раздадем на нещо живо насъбралата се любов и потъваме в блаженство от ответната реакция- пухкава лапа на съчувствие и разбирателство, умен поглед и успокояващо мъркане...Прегръщаме ги и ги обичаме, защото един ден и тях няма да ги има... Не случайно казват, че никой нищо няма да си отнесе от земята. Къщите, колите и материалните придобивки ще преминат в други ръце и няма да помнят, че точно ние сме ги обитавали преди. Друг ще ходи в нашата къща, ще кара нашата кола и ще носи дрехите ни. Материята няма да ни е потребна. Затова оставяме на земята тленните си останки, когато си заминем. Те няма да ни трябват повече за следващото изпитание. Вероятно няма и да ги помним. Но това, без което не можем и във вечността е любовта- спомена за нея, преживяванията ни от любов, щастието, макар и мимолетно, с което ни е дарила любовта. Това е смисълът. С нея ще си заминем, заради нея ще ни помнят и тачат, от любов ще скърбят за нас...Няма живот без любов. Всичко живо линее, гасне и загива без любов. И цветята, и животните, и ние, хората. Когато душата страда, болестите ни нападат и разрушават. Не успеем ли да превъзмогнем душевната болка, отваряме широко вратите за физическите травми, болежки и страдания. Липсата на любов ни разболява , а понякога ни и унищожава. Дали даряваме достатъчно любов? На семейството, на приятелите, на хората около нас? Кой ще ни запомни, ако никой не не обича? Защо се лишаваме от този райски благодат и се затормозяваме да съдим другите, да мразим и да се сърдим за какво ли не? Може би животът е един танц. Прекрасен, страстен и буен танц за две души... Искам да го изтанцувам докрай и да го помня вечно! Този танц на любовта, заради който сме тук и се учим на стъпките цял живот. Може би вашият танц е страстно танго? Или буен рок? Бавен блус или изящен валс? Танцувайте! Не се щадете! Това е танцът на любовта и на живота. Прекрасен, единствен, красив и вълнуващ танц. Намерете си партньор, прегърнете го нежно и му прошепнете: „Танцувай смен!” И се понесете във вихъра на вечността....

Излишък от любов

Страдаше от рядко срещано заболяване- излишък от любов. Диагнозата беше неясна, лечението под въпрос. Болестта в критичните си моменти се изразяваше в прекомерна обич към близки и чужди, ненужно състрадание към човешката мъка, тонове съчувствие и всякаква помощ за околните, обикновено в собствен ущърб. Не знаеше това момиче кога да се спре и това е. Казваха й го и лекари, и родители, и попа в местната църква. Не се вслушваше в съветите им. Забравяше личните си желания и се раздаваше докрай за другите. Никога не се замисли какво би могло да й коства това. Дали си струваше усилията й? Дали близките й нямаше да се окажат прави, че повече вреди на себе си, отколкото помага? Нали и старите хора казваха: „Не прави непоискано добро”…..Всичко това подминаваше с лекота и без много размишления. Така разбираше живота- да помага на хората без да мисли за себе си. Имаше добро образование, но вместо да започне високоплатена работа замина на село да се грижи за болни възрастни хора, чийто деца ги бяха изоставили. Готвеше им, чистеше къщите и дворовете им, опитваше се да внесе малко уют и достойнство в последните им земни дни. От там- в съседния град при сираците. Пак безплатен труд и много сълзи за невинните и ненужни дечица. Младостта й се изплъзна някъде по чуждите неволи. Не сви собствено гнездо, не роди свое детенце. Годините си минаваха, а тя никога не се замисли за личния си живот. Но усмивката не слизаше от лицето й, понабръчкано от времето и грижите. Някои ехидно я наричаха „старата мома с котките”, други й се присмиваха, че с оскъдните си средства купуваше храна за всички улични кучета, трети цъкаха с възхищение, но се прибираха при семействата си и забравяха за нея . Никой не й подаде ръка, не й предложи помощ, не я попита имаше ли нужда от нещо. Хората си имаха собствени грижи и нямаха време да се занимават с разни „луди” жени…..Повечето се притесняваха, че изглеждаше неоправдано щастлива и за по-сигурно стояха настрана- сякаш „лудостта” е заразна. Малко хора виждаха причина да се усмихват в сивото си ежедневие. И затова смехът на Марина ги дразнеше- какво толкова весело имаше в живота, те така и не разбираха. Един ден тя просто изчезна. Никой нищо не знаеше. Жива ли беше, не беше ли, накъде я отвя поредната й „мисия”, какво стана….Все въпроси, които увиснаха без отговор. Понесоха се всякакви клюки из квартала, включително, че е била извънземна и събратята й са си я прибрали обратно с летящата чиния. После просто я забравиха. До денят, в който една раздрънкана линейка не спря пред входа и от него изведоха нещо, което наподобяваше Марина. Дълга и мърлява коса, неподържани дрехи, раздърпано палто и блуждаещ поглед. Не говореше вече, не се смееше. Силно упоена от дългата терапия, живецът в очите отдавна беше угаснал. Нямаше и спомен от котешката походка и звънкия смях. Връщаха я у дома след принудителен престой в психиатрия. Но това вече не беше същата жена. Не се появяваше навън и се криеше от всички. Понякога от жилището й се носеха странни звуци и миризми, но никой не смееше да влезе вътре. Когато се разчу, че се е обесила и социалните изнесоха трупа й, съседите си отдъхнаха. Нещата отново бяха „нормални”. Никой не видя предсмъртното писмо до леглото й, никой не го прочете. С разкривен почерк, Марина беше написала:” Никога няма да ме излекувате от добротата. Просто исках да раздавам любов…..”

Писмо до Америка

Сине, пета година си в странство. Пет години, откакто не съм те виждала! А ми се струват цяла вечност... Замина щастлив. Вярваше, че ще успееш да постигнеш мечтите си. И ние ти стискахме палци- и аз, и баща ти – толкова силно, че още имаме синини по ръцете.Никой не се е заблуждавал, че ще ти бъде лесно. Сам. Далече. Без семейство. Без приятели. Без любима жена до теб... В началото се възторгваше от новата земя- небостъргачите, технологиите, изобилието. След време престанаха да ти правят такова впечатление. Все по-често се прокрадваше носталгията в писмата ти- желанието отново да видиш Витоша през прозореца си, да се изкъпеш в морето, да вдъхнеш аромата на горски теменужки, разпилени в двора ни. Но нали и там има планини, море, цветя? Вълните не се ли разбиват по един и същ начин на брега? Как ухаят техните цветя? Ами останалите чудеса на природата, както сам ги нарече? Щеше ли да опознаеш всичко това, ако беше останал тук? Не съжалявай за нищо! Бъди силен, за да можеш да вървиш напред! Положи много усилия, за да стигнеш там, където си сега. Не бива да се отказваш! Бъдещето е пред теб. Успехите тепърва ти предстоят... Винаги ще бъдеш в мислите ни. Повече от всичко на света искаме да се чувстваш добре, да срещнеш любовта, да създадеш дом.... И тези неща ще дойдат. Знам, че понякога си самотен. Майчиното сърце го усеща. Когато плачеш, и аз плача. Сълзите са еднакво солени от двете страни на океана. Помни, че си силен! И не се предавай. Всичко е временно на тази земя, носталгията също... Замина с желанието да покориш света. И почти успя. Няма пълно щастие. Може би аз съм виновна- не трябваше навремето да хвърлям пъпната ти връв на покрива на бащиния дом. Та все да те тегли насам... Защото домът е там, където е сърцето. Зная, че ще имаш свой дом. И вярвам, че ще бъдеш щастлив там. Така силно вярвам, че чак боли! Взе всичко със себе си по пътя към успеха- и таланта, и амбицията, и трудолюбието. Само дето остави сърцето си тук...
Някой ден ще се върнеш и за него. Без сърце не може... Ще те чакаме. Обичаме те! Мама.

Самотното момиче

Майка и татко се разведоха преди три години. Мама отиде да живее при друг мъж и вече са семейство с дете. Татко не страда дълго и също се задоми отново- за млада хубавица, която наскоро му роди дете. Тъй като парите никога не са били проблем за тях, всеки се премести в ново жилище с новата си половинка, а старото “семейно” гнездо оставиха на...мен. Прецениха, че няма да се чувствам комфортно нито при единия, нито при другия, а и не било редно да ме отделят от приятелите и съучениците, с които съм израсла в квартала. И така- миналото лято се озовах съвсем сама в луксозния ни тристаен апартамент, оборудван с всички екстри. Разбира се, пари не ми липсваха. Даваха ми даже повече, отколкото можех да похарча. Около месец вилнях като невидяла по магазини и дискотеки, освободена от родителски контрол, но после взе, че ми писна. Най- страшно беше, когато оставах съвсем сама нощем и дълго не можех да заспя. Не ме беше страх от крадци- блокът ни се охранява денонощно, но се чувствах най-самотния човек на земята. Телефонните обаждания от нашите постепенно се разредиха. В новите им къщи плачеха нови бебета, а моя плач не достигаше до тях... Според тях вече бях “голяма” и ми бяха гласували “доверие” сама да се грижа зе себе си. Всъщност аз това го мога. От малка съм самостоятелна. Но ми липсва обич и топлина. Искам като се прибера някой да ме чака, да ме прегърне и да ме попита как ми е минал деня. Празни мечти! Вече знам, че никой не ме обича. Приятелите ми са далеч по-бедни, но имат родители, които се интересуват от тях. От мен никой не се интересува. Нямам баби и дядовци. Наскоро посегнах и към наркотиците. Какво блаженство да забравиш за няколко часа, че на никой не му пука за теб! Татко само се обажда да ме пита трябват ли ми още пари. Понякога ми иде да изкрещя: “Не, не ми трябват пари! Мразя парите! Искам любов и внимание!”... Ала кой да ме чуе? Започнах да водя полов живот с по-възрастни мъже. Така поне за малко се чувствам желана, макар и не обичана. Много добре разбирам, че виждат в мен едно красиво и сексапилно момиче, което става за неангажиращ секс. И нищо друго. Мразя целия си скапан живот! Приятелите ми завиждат, че мога да ходя, където си искам и да правя, каквото си искам. Никой не ме контролира. Всички те имат вечерен час и родителите им се грижат за тях. За мен кой го е грижа?! Цяла нощ да не се прибера- какво от това? Никой няма и да забележи. Една съседка искаше да се обажда в социалните служби за мен, но татко разбра и я заплаши да не се бърка. Хората ме гледат със съжаление, но никой не смее да предприеме нещо. Страх ги е от връзките и парите на нашите. А и на мен вече ми е все тая. Не ми пука за училището. Развалих си успеха, макар че уча в елитна гимназия и винаги съм била отличничка. Единственото спасение виждам в наркотиците и, донякъде, секса. Какво друго да правя? Помолих мама да се преместя при нея, но тя каза, че няма да е удобно. Татко също не ме иска. Даже ми се скара да не се лигавя- нали ми бил осигурявал всичко! Другите момичета можели само да мечтаят за живот като моя. Да, бе, да! Не го искам тоя живот! Искам да умра! Няма сили повече да доказвам, че съществувам. Примирих се, че никой не ме обича и не ме иска. А не съм лошо дете. Бях послушна дъщеря. Даже не знам къде сбърках и за какво съм виновна, че нашите да се отдръпнат от мен. И на други деца родителите се развеждат, но не ги изоставят. Тежко е да си излишна при живи родители.Нямам желание да се боря. Те са по-силни от мен.Бих искала да заспя и да не се събудя повече. Може би някой ден и това ще стане... И кошмарът ще свърши! Дано да е скоро...

Рая

Винаги съм искала да бъда майка.Още като малка сплитах косите на куклите и мечтаех за деня, когато ще мога да правя прически на моето момиче. Имах щастливо детство. Пораснах, влюбих се и се омъжих за прекрасен мъж. Когато забременях идилията беше пълна. И точно тогава животът ми се преобърна на 180 градуса. Един ден имах всичко- дом, семейство, любов, а на другия останах без нищо. Просто така. Колелото на съдбата се завъртя и ме изхвърли от борда на галениците.
Родих Рая преждевременно. Баща й почина внезапно малко преди това и от силния стрес не успях да износя бебето докрай. Озовах се сама, с бебе в кувьоз, без дом, без близки, без работа и средства. Въпреки всичко вярвах, че ще се справя. Заради Рая. Обикнах я в мига, в който я видях и благодарих на Бог за нея. Имах поне една благословия- дъщеря ми и заради нея бях готова на епични и титанични битки с живота.
За съжаление, надцених възможностите си. Не очаквах, че ще се срина не само физически, но и психически. Плаках цяла нощ, когато осъзнах, че няма да мога да се грижа за това дете. Лекарите ми разясниха в какво се състоят проявите на психическата травма, но не исках да ги слушам. Знаех само, че съм болна и ще се наложи да се разделя с Рая. За да й дам шанс за живот. И за да може да получи от живота всичко това, което аз нямаше да мога да й дам- дом, семейство, грижи. Преди да ми я вземат я целунах и орисах да бъде щастлива- с родители, които да я обичат и да се грижат всеотдайно за нея. И да има късмет!
Такава бе последната ни среща преди шест години. Рая замина за дом за сираци, а аз за психиатрична болница. Все още съм жива, но не мисля, че това е живот. По-скоро вегетирам. Поддържат ме с лекарства, един Господ знае защо. Имам периоди на ремисия, когато съм относително добре. Хванат ли ме демоните, обаче, да не си ми насреща. Съдба! Нямам представа защо живота ми поднесе тази непосилна болка. Казват, че болката е велик учител. Какво научих ли? Тежък урок. Дори много да обичаш нещо трябва да можеш да се разделиш с него- щом е за негово добро...
Има един светъл лъч в безумните ми дни и нощи. Рая. Знам, че е осиновена почти веднага от бездетно семейство. Родителите й са мили хора, които я боготворят и й осигуряват хубав живот. Детето ми е здраво и щастливо. Може да прозвучи нелепо на фона на страданието, но това ме крепи. Топли ме мисълта, че тя е добре и че не съм живяла напразно. Може нищо да не съм направила за нея, но все пак я родих. И я обичах достатъчно много, за да я оставя да има хубав живот. Не искам да знае за мен. Няма смисъл да й казват. Искам само да бъде щастлива. А ако някой ден разбере за мен, дори да ме няма, искам да знае, че съм я обичала повече от всичко на света.
И съжалявам- за живота без Рая...

Ничий син

Беше слънчев летен ден. Със съпруга ми и двете ни малки дъщери заминавахме на почивка в китно българско селце. С нетърпение очаквах промяната в ежедневните задачи и пейзажи. А може би съм предчувствала, че ми предстои необичайно лято? Кой знае...
Бяхме наели къща в подножието на Балкана. Озовахме се пред красива двуетажна вила, разположена сред безкрайна зеленина. Тук времето сякаш беше спряло. Хазайката ни посрещна като стари приятели и весело ни подканяше да се настаняваме. До нея стоеше русо и синеоко момче и ни наблюдаваше с любопитство.
-Това е синът ми, Иван- представи го хазайката.
Вперих поглед в момчето. Имаше нещо божествено в излъчването му- с лазурните си очи и светли къдрици, с ангелското изражение на лицето и лъчезарната си усмивка 10-годишният Иван приличаше на принц от вълшебна приказка. Не знам защо, когато очите ни се срещнаха, усетих леко пробождане в гърдите...
През следващите дни Иван беше непрекъснато с нас- разхождаше момичетата ни из селото, играеше с тях на криеница в двора или ни придружаваше на излетите в планината. Чувствах се безгрижна и щастлива. Радвах се на природата, на звънкия смях на децата и на присъствието на Иван. С удоволствие слушах за забавните случки в училището, които той разказваше на дъщеричките ми, и попивах с небивал интерес всяка негова дума за приятелите му, за любимите му игри и за семейството му. Сред приятната компания и хубавите емоции дните се изнизаха неусетно бързо.
Утрото на последния ден то престоя ни беше облачно и тихо. Момичетата още спяха, а ние със съпруга ми пиехме кафе на терасата. Хазайката се обади, че ще прескочи по работа до съседно село, а Иван не се виждаше никъде. Наслаждавахме се на спокойствието, когато внезапно се чу силен трясък и детски писък оглуши двора. Скочих като попарена и се втурнах към градината. Иван лежеше под едно огромно старо дърво. Беше паднал, докато се е катерел. Опитах се да го изправя, но очевидно кракът му беше счупен и той закрещя от болка. По пребледнялото му личице се стичаха сълзи. Страшно се притесних.
-Ще го закарам до болницата в града, а ти остани при децата- помолих мъжа си, докато предпазливо носехме пострадалото момче към колата. Детето ми каза къде да търся документите му. Взех ги и спешно подкарах към болницата. Пристигнахме след половин час и лекарите веднага го поеха. Стори ми се, че чаках цяла вечност, когато най-после се появи лекар.
-Вие ли сте майката?- попита.
-Не, майка му в момента не беше вкъщи. Докторе, какво му е?
-За щастие няма вътрешни разкъсвания от падането или травми по главата. Колегите сега му гипсират крака и ще можете да го отведете. Смятам, че няма да има усложнения.
Въздъхнах облекчено. Иван щеше да се оправи! Дори реших, че трябва да останем, докато се върне майка му и поеме грижите за него.
Докато чаках да го доведат, механично отворих плика с документите му. Бележник, грамоти за отличен успех, медицински картон, различни бележки за изследвания, имунизации и пр. Изведнъж в очите ми се наби датата на раждането му и пак усетих пробождане в гърдите, като при първата си среща с Иван. Цифрите щяха да ми избодат очите! Дишах на пресекулки, задушавах се. Господи, само това не! Възможно ли бе, или просто сънувах една неосъществима мечта? Актът за раждане, който също беше в плика с документите, разсея всичките ми съмнения...
Върнах се десет години назад в един нереален свят. Бях само на 16. Сама и уплашена. Родих момче далеч от дома си, за да не се разбере и разчуе. Накараха ме да подпиша някакви документи и малко след раждането отнеха русото ми ангелче. Съдбата сякаш си играеше с мен. Отново ли трябваше да ме раздели със сина ми?
Иван се появи от стаятя с гипсиран крак и подпрян на патерица. Поддържаше го една сестра. Беше бледничък, но уплахата и болката сякаш бяха се успокоили. Седях като закована на стола и ръцете ми трепереха от вълнение. Трябваше да се взема в ръце. Скочих и го притиснах силно към себе си. Блажен миг! Сълзите напираха неудържимо в очите ми, а сърцето ми се късаше от болка. Исках да му кажа нещо, но думите заседнаха на гърлото ми. Десет години бях чакала тази среща. Колко пъти се питах къде ли е детето ми, в какво ли семейство е попаднало, какво ли прави, дали е щастливо?
Сега прегръщах порасналото си момче, което не биваше да узнае тайната ми. Нямах право да нахлувам неканена в живота му, да го обърквам и да отнемам радостта на приемните му родители. Но можех ли да понеса отново раздялата с него? Карах замислена към селото и скришом го поглеждах в огледалото.
-Лельо, благодаря ти, че се погрижи за мен!- промълви Иван.
Кимнах само с глава, защото сълзите ми се стичаха мълчаливо по бузите и щях да се издам. Макар и за кратко, бях заедно със сина си, когото мислех, че никога няма да видя. Намалих скоростта- исках този миг да продължи вечно...
Когато наближихме дома на хазайката, слънцето бавно изплува на небосклона и разпъди тъмните облаци. Всичко наоколо светна, светна и в душата ми. Сякаш беше знак, че някой някъде ми беше простил... А навярно ни беше и благословил!

Стихове

ИСКАХ….

Исках стих да ти напиша,
мелодия за тебе да запея….
С цветя да те посрещна ,
от любов да оглупея.

Подарих ти младостта,
с твоите мечти живях…
Докато чакахме успеха
ненадейно остарях.

Не зная що е то любов,
не мога вече да мечтая.
Уморих се от клишета,
вечно роли да играя….


МАМО

Мамо,
Защо си ме родила?
Защо не ме остави
Още неразбрала мъката
Да се върна у Дома?


КЪДЕ СИ?

Липсваш ми безумно-
Ръцете, думите, очите….
На мъжкото ти рамо
Утеха да потърся
Как мечтая…
Не сега,
И не в тоз живот…
Любовта отиде в Рая.


БЛАГОДАРЯ

Благодаря ти, Боже
За тоз прекрасен ден,
За слънцето благодаря-
Огряло е над мен.

Благодаря и за благата,
За цялата ти доброта…
За щастието, мъката, сълзите-
За всичко Ти благодаря!

Негативни мисли

Писна ми от черногледи хора! Накъдето и да се обърна, все ме заливат с негативни прогнози и се опитват да ми „закодират” всевъзможни провали. Колко пъти на ден изричате тези фрази: „Няма да стане!”, „Ще се разболееш!”, „Никога няма да се оправя!”, „Не мога!”, „Все по-зле ще става!”, „Ще се пребиеш някъде!”, „Внимавай да не ти оберат колата / къщата / чантата/ „ „Никой няма да ти помогне!” ……
Ние, българите, сме доказани шампиони по песимизъм. Само че дали осъзнаваме, че всяка една мисъл, изречена или не, е мощен заряд от енергия, който се стоварва с все сила върху нас и потвърждава най-ужасните ни страхове. Тогава може би си казвате „Знаех си, че така ще стане” и се успокоявате, че сте успели да предвидите идващото бедствие. А всъщност то можеше изобщо да не ви достигне, ако не бяхте насочили мислите си в посока какво ще се обърка. По принцип не е лесно да се програмира мисълта, особено когато сме свикнали да чертаем всевъзможни ужасии в главата си, но си струва усилията да опитаме. Резултатите не закъсняват, както ще се убедите сами. Психолозите отдавна говорят за възпитание на чувствата, но отскоро се заговори и за възпитание на мислите. Дори традиционната медицина започна да отдава заслуженото на мисловните ни процеси като средство за лечение, не по-малко ефикасно от лекарствата. Александър Свияш, виден руски учен и терапевт казва в своята книга „Здравето е в главата, а не в аптеките”, че мислите могат да разболяват, но и да лекуват. Всичко зависи от нас кой подход ще изберем. Предполагам, че тук скептиците ще повдигнат вежди и ще се засмеят снизходително, но нека се замислят върху болежките си и тогава да отричат очевидното.
Човешкото тяло е един съвършен механизъм, програмиран да живее щастливо и здраво 120 години. Всичко, което ни пречи да достигнем тази заветна цел е плод на нашите негативни мисли, та макар и подсъзнателни. Всички се стремим да живеем добре. Това е съвсем естествено. Дали, ако по-малко мразим, завиждаме, ядосваме се за щяло и нещяло няма да се почувстваме значително по-ведри и здрави?
Щастлива съм, че съм сред хора, които възприемат тази философия и живеят според нейните канони. Да, признавам, че срещаме недоумение в погледите, когато се заливаме от смях или се прегръщаме насред улицата, а наоколо гъмжи от мрачни и сърдити физиономии. Само че на нас не ни пука! Дано повече хора успеят да разберат , че мечтите се сбъдват, когато са искрени и желани. Дано осъзнаят, че останалата част от човечеството не са техни смъртни врагове. И да имат силата, и вярата, че могат да бъдат щастливи, така както заслужават…..Дано.

Вярвам в теб!

Имах лош ден. Май беше поредица от лоши дни, седмици и месеци. Нищо не вървеше, както очаквах, проваляха ми се планове, губех надежда… Бях на ръба. Почти не вярвах, че нещата ще се върнат към нормални измерения. Семейството ми изживя своя най-голям кошмар, здравето ми се изпари незнайно къде, в работата не виждах напредък. Бях стигнала дъното и не знаех дали ще изплувам отново. И тогава стана чудото. Един скъп за мене човек повярва в мен. Подари ми песен. Простичка, истинска и вълнуваща. Казваше се „Вярвам в теб”. Слушах песента и имах усещането, че се събуждам от дълъг и мъчителен сън. Усетих живинка в душата си, ново желание за живот. Някой, когото обичах, някъде далече, вярваше в мен. Плътен мъжки глас пееше за мен: „Вярвам в слънцето и в синьото небе, вярвам в музиката, в децата, в мама и татко; вярвам в любовта, в чудеса и ВЯРВАМ В ТЕБ!” Като че ли мъглата се разсея и видях слънцето отново. Повярвах, че има смисъл да ме има и че някой ме обича. И вярва в мен. Когато вярват мен, мога да извърша чудеса от храброст. Сама не зная силата си. Вярвам, че мога да постигна това, което искам, защото съм добра. Отчаянието се изпари под парещите лъчи на доверието. Прекрасно е да вярват в теб. И да ти го кажат. Вярвам в чудеса. Те са навсякъде около нас. Вярвайте и вие.

Пчеличката

„УМРЕЛИТЕ СА ТОЛКОВА ЖИВИ, КОЛКОТО И ЖИВИТЕ, КОИТО ВИЖДАТЕ”.
От „Заветите на Учителя Дънов”.


Една нощ сънувах, че на татко му се пие бира. Помоли ме да го почерпя. Приживе това беше любимото му питие. Още на следващия ден купих бира, цветя и се запътих към гроба. Наредих цветята във вазичка, запалих свещичка и му казах, че му нося бирата. Когато я отворих, над нея закръжи една пчела. Опитах се да я отпратя, но тя продължи да кръжи над кутията и накрая кацна на ръката ми. Стоеше си кротко, а аз я гледах, усещайки  присъствието на татко, и казах: „Ето, тате, да ти е сладка бирата!”. Пчеличката кацна на кутията, после се върна обратно на ръката ми. Общувахме си съвсем свойски и тогава знаех в душата си, че татко е там, до мен в този миг, слуша ме и си пие биричката…..Почувствах се спокойна, защитена и щастлива. Както, когато си говорех с татко преди години и както винаги ме е карал да се чувствам….
Преди няколко дни мама замина на важна мисия в чужбина. Сестра ми, която от години живее в странство изпрати вест, че е срещнала Мъжът и иска до го запознае с майка ни. Любимият й искал официално да й поиска ръката от родителите. Да се направи годеж, както си му е реда и да получи благословията на мама. Това щеше да е един безкрайно щастлив миг за татко, но сега се налагаше мама да изпълнява функцията и на майка, и на баща. С много вълнение мама стегна багажа, накупи подаръци и се приготви за щастливото събитие. Денят, в който трябваше да лети беше прекрасен. Запалих си кандилото и се помолих мама да е добре, да пътува безаварийно, да си изпълни задачата и да се върне жива и здрава. Тогава отправих и конкретна молба към татко. Помолих го да е там до нея през целия път, както винаги е бил и да й бъде същата опора и сега, каквато беше през целия им съвместен живот. „Бъди до нея, татко!” казах в молитвата си. Когато мама се качваше в колата, една пчела усърдно започна да се върти в кръг над главата й и влезе с нея вътре. Затворих вратата, доволна, че татко е с нея. Бях спокойна, защото знаех, че ще пътуват двама….И че на годежа ще са двамата…... Чудото беше станало.
Същата вечер срещнах една ясновидка. Няма случайности. Не се изненадах, когато ми описа татко- с гордата осанка, усмихнат, щастлив и най-вече- в самолета до мама. Каза, че двамата отиват на годеж и той е безкрайно щастлив Няма смърт…..
Сега чакам мама да се върне и да разкаже всичко. Вече не се тревожа за нея, защото знам, че не е сама. Татко е с нея и е горд, и доволен- двамата са заедно при сестра ми в този важен за нея момент- така, както бяха и до мен на моята сватба…..
Благодаря на Бог, че ми отвори сетивата за тези мигове- да ги усещам, да им се наслаждавам. Благодаря Му, че съм избрана да бъда сред вярващите и благословените.


„Живота, духа не можеш да ги туриш в гроба. Духът не е нищо материално. Тялото може да се зарови в гроба, но душата и духът- никога!” Дънов

Поезия

НЯКОГА

Когато дойде старостта-
тъжна, неизбежна, нежелана….
Ще те потърся отново
незнайно къде-
и ще се моля да бъда разбрана.

Когато се изпепелят мечтите-
трепетни и носещи наслада…
Ще прегърна спомените
на отминали дни-
няма да ги дам на клада.

Когато дойде и смъртта-
бавна, тиха или скоротечна….
Не плачи тогава,
а живей! И запомни,
че само любовта е вечна.




ОТГОВОР

С годините напълно се смирих;
заключих поривите на душата.
Отказах се от хиляди слънца
и заобичах самотата.

Не искам слава, почести, пари
и лицемерие, наместо доброта.
Не мога вече да съм волна
и от любов да полетя….

И чакам отговора на финала-
проходих ли или само пълзях?
Поне да знам кому бях нужна,
да разбера защо ли живях.








ДЕТСТВО


И спомням си отминалото детство,
позабравените звуци на смеха….
Сънувам къщата вълшебна-
Благословена да не знае греха.

И моля в сънищата ми да се завърне-
градината на розите и младостта…
Най-хубавата приказка прочетох;
Живях , прегърната от радостта.

Не мога вече там да се завърна,
изсъхна и последния цвят…
Заглъхнаха ми бащините стъпки,
а с тях изгубих детския си свят.

НЕДЕЙ!


Не ме утешавай!
Не искам да тлея бавно на клада.
Тази мъка няма да ме погуби-
Ще угасне пожара в душата ми
И пак ще живея- още съм млада…..


Не ме съжалявай!
С крещящата болка ще си отида,
Ще стисна зъби, ще замълча…
Няма и една сълза да отроня,
Дори омраза в очите ти да видя.


Не ме утешавай!
Не ме съжалявай!
Бъди до мен без измяна и лъжи….
Бъди този, за когото мога да умра.
Обичай ме- и силно, и нежно!
Или просто си върви…..




ЕЛА
Ела, когато сълзите се стичат,
а от болка не ти се живей.
Тогава ще ти дам любов и вяра,
една ръка в твойта ще те грей.

Ела, когато няма смях в душата,
а мъката те хвърля в пропастта…
Тогава ще съм истинска и мила,
една разкаяла се, жалка суета.

Измерения

-Бабо, не бива да влизаш. Ти не си материална!
- Ти като си материална, да не би да си идеална...
Събудих се от собствения си глас и затихващите стъпки на баба. Стори ми се, че чух и потропването на бастуна й. Не, не, просто сънувах...
Баба беше починала преди година, когато ми се яви за първи път. Имахме силна духовна връзка приживе и вероятно затова продължавах да я сънувам. Получавах напътствия от нея и водехме задочни спорове. Или не? На няколко пъти баба се намесваше решително в личния ми живот, но суетата и неверието ми пречеха да вникна в нейното измерение и да се вслушам в думите й.
Преди време се влюбих безпаметно. И опасно. Две семейства бяха на път да се взривят, а любовта разгромяваше разума. Една нощ баба ми каза:
- Стоян не е голямата ти любов! Има друга...
Отказах да тълкувам съня. Бях полудяла от емоции. Какво знаеше баба? Година по-късно се разделих със Стоян с гръм и трясък в стила на връзката ни, а сега не мога да повярвам, че съм имала нещо общо с такъв човек.
Когато се разболях тежко пак сънувах баба.Беше наметнала черна пелерина, вървеше напред и ме караше да я последвам. Не виждах лицето й, но знаех, че е тя и знаех защо ме вика. Тръгнах колебливо след нея, но тогава се появи майка ми, която ме издърпа настрана и заръча:
- Ти не си за там. Остани при нас! Останах.
Изживявах труден житейски период. Като всеки човек. Баба ме разходи насън из нейната вселена. Беше прекрасно. Почувствах се свободна. Така исках да остана при нея, но тя твърдо отсече:
- Не можеш! Не сега...
Събудих се в леглото си със същите тревоги, но с по-различна нагласа към тях. Знаех, че всичко е временно, но мисията ми на земята не беше приключила. Заех се да търся решения...
Наближава черешова задушница. От смъртта на баба ми изминаха 10 години, но тя не ме остави нито за миг да се почувствам сама и в безизходица. Зная, че бди над мен и ми помага. Просто трябва да се вслушам в думите й насън. Навремето не й казах колко много я обичам. Вече съм спокойна, че тя го знае. Ще запаля свещичка за нея и ще се помоля. Ще поискам и прошка. Грешни сме на земята и пътят ни е непрестанна битка. Трудно е. Самотно е. Понякога изглежда невъзможно. Страданието е част от пътя, който трябва да извървим. То ни прави по-добри. А когато приключа земните си дела има кой да ме чака. Дотогава ще се срещаме насън в едно измерение,където животът се слива с безкрая...

Реквием за щастието

Те са толкова малки и толкова истински:

1. БИЖУТО. Невероятно е, когато дъщеря ми сплете ръчички около врата ми в нежна прегръдка като скъпо бижу. Не, всъщност няма такова бижу, колкото и скъпоценно, което да замени това щастие...
2. “НАШАТА ПЕСЕН”. С мъжа ми сме на ресторант- вино, свещи, романтика. И изведнъж- не, не може да бъде! От радиото прозвучава “Запечатано в целувка” на Джейсън Донован- нашата сватбена песен отпреди 15 години. Знаем, че пее само за нас. И че няма случайности. Чета го в погледа на любимия...
3. ПАРФЮМЪТ. Истинска наслада е най-после да открия “моя” аромат- този, който с уханието на сандалово дърво, момина сълза и морски вълни ми нашепва за екзотика и любов на далечен остров. Да, това е моето малко вълшебство...
4. КАФЕТО. Пробуждане. Слънце. Топлина. И най-женското ми удоволствие- чашата с ароматно кафе в леглото. Защо ли усещането е неповторимо ден след ден?...
5. ПОЕЗИЯТА. Полунощ е. Любимите ми хора спят, а аз творя. На свещ. И на фона на “Легло от рози” на Джон Бон Джови. Разтърсващ блус,който изтръгва силни емоции и изливам душата си върху белия лист. Музата предизвиква експлозия от удоволствие...
6. ЛЮБОВНИТЕ ФИЛМИ. И романтични, и комични, и тъжни. Но толкова човешки. Потапям се блажено в тях и се разтапям от емоции...
7. ЦВЕТЯТА. Отглеждам си мини джунгла у дома. Зеленината ме успокоява, а пъстрите китки добавят цвят в ежедневието ми. Грижа се за тях с много любов, а те ми отвръщат с фойерверки от прелестни цъфтежи и ухания...
8. ДОМАШНИТЕ ЛЮБИМЦИ. Куче и две котки. Разбират ме без думи и ме обичат безусловно. А аз ги боготворя. Радост в къщи...
9. КНИГИТЕ. Това е друг свят, по-добър, в който обичам да се преселвам и да пътешествам с часове...
10. КАРТИНАТА. Нарисувана от най-великия художник на земята- детето ми. Тя съчетава всичко, което ме прави щастлива- дома, животните, цветята. Да живее изкуството! А отдолу- вместо подпис, просто пише: “Мамо, обичам те

Другата жена

Не мога да бъда другата жена. Въпреки любовта ми. И прошката. И обещанията. Въпреки любовта ти към нея. Велика любов. И закъсняла…Господи, толкова закъсняла. Погледни ме в очите. Потопи се в тях. Какво остана. Спомени? Забрава? Потъпкани мечти? Нищо друго ли не виждаш? А бъдещето? Нейно ли е? Колебание…Може и да има надежда. За нас. Има ли “нас”? Не мога да те деля. Не мога да чакам. Да ти премине или да я разлюбиш. Или и двете. Какво чувстваш, когато си с нея? Омраза- за това, че дойде в неподходящ момент? Има ли подходящ момент за любов? Тя идва, когато не я чакаш. Движи се по собствени правила… Дали са хаотични? Не мисля. За всичко, което ни се случва има причина. За другата жена не искам причина! Не я искам в живота ми. Усещам я- навсякъде около теб. Знам как ухае, какво червило носи, какви са косите й…Друго не искам да знам. За какво ми е? Може и да е красива. Спри за малко. Седни до мен. Браян Адамс пее. “Обичал ли си някога една жена?”… Тежък блус. Кого обичаш? Кого сънуваш? За кого мечтаеш? Отговорите са в текста на песента: Виждаш ли неродените си деца в очите й? Тя ли е Жената? Другата жена? Единствената ли е? Желаеш ли я? Повече от мен? Можеш ли да изтриеш спомените от миналото- щастливото минало- и да се отдадеш на неясното бъдеще? Толкова ли е силна тръпката? Нощем се въртиш в леглото. Сигурно би искал да си до нея. Не спиш. Страдаш. Жадуваш я…Не можеш да я имаш! Тя трябва да остане една красива мечта. Просто друга жена. Нека е любов! Дори и страст… И емоция. Но нищо повече. Остани. Какво знае тя за теб? Няма нужда да се учи… Аз съм тук. И те обичам. Все още. И въпреки всичко. Аз не мога да съм друга; да бъда минало. Трудно прощавам. И никога не забравям. Другата ще я забравя. Много бързо- обещавам ти! Остани. Не, не те моля. Трябва сам да го пожелаеш. Изборът е твой. Да останеш и да живеем по старому или да останеш и да променим нещата. Нямаш друг избор! Другата жена не е избор. Тя е мъка, страст, грях, енергия, полет, желание, страдание, фантазия, идилия, наказание… Но не е избор. Любовта е безумно заблудена. Оглупяваш. Страдаш. Изгаряш… За какво? Заради усещането, че летиш? Ще се приземиш- и тогава тя няма повече да краде съня ти, емоциите ти, мечтите ти. Ще бъде просто жена. Сън. Спомен. Прегрешение. Друга жена, с която си бил. Някога. Спомените се лекуват… И отшумяват. Времето ги смалява, стопява, разпръсква. Един ден се събуждаш и ги няма! Торнадото е отминало. Бурята е прекършила клоните, но не е изтръгнала корените. Пусто е. Тихо е. Но е спокойно. Другата е видение, което някой ден можеш да нарисуваш в картина; да излееш в стих; да усетиш в песен…Бъди творец! Болката ражда велики прозрения. Световна класика. Вечни шедьоври. Мъката е двигател на изкуството. На великото изкуство. И на вечните балади. Възпей я в песен, но я остави! Нарисувай я, но я забрави! Люби я, но не я обичай! Изживей своята красива приказка и прибери книгата. В живота ни няма място за друга жена. В живота ти няма място за две жени. Остава една. И това съм аз. Другата жена? Тя отива при друг…Когато станеш на 80 може и да ми разкажеш за вдъхновението си. Ще те изслушам. И ще ти простя. Всъщност, отдавна ще съм ти простила. Докато съм единствената. Докато си с мен. Докато “другата жена” е просто привидение.

Пустиня

.
Не вярвам в спомени,
които извайват образи,
оцветени в безгрижни бои; .
В съновидения вълшебни,
измили границите
на отминалите дни.


Слънчасвам бавно,
докато ми причернее
от безмилостни лъчи.
Няма сянка.
В пустинята миражите
се топят като сълзи.

Пресъхнаха мечтите
в жаркото и пусто
лято на смъртта.
Няма дъжд.
Само пясъци подвижни-
потъвам бавно
в скръбта.


НЕВЕРНИЦА

Напусни!
Махни отровните стрели!
Няма да ме имаш.
В забрава потъни!

Не разбра ли,
че имам недовършени дела?
Чакам да се влюбя,
Да изживея мигове
на неземна красота....
Невернице,
остави ме в моята
неизпята самота.


БЕГЛЕЦ

Бягаш с думи,
с действия,
с дела...
Нараняваш ме
с фалшива обич,
с измяна
и с лъжи.
Смехът заглъхна
и не виждам вече
някогашните
щастливи дни.

Избяга някъде.
Когато трябваше
да си до мен.
Допусна дявола
на воля да вилнее
в изтерзаните души...
Не чувствам нищо.
И болка не усещам
от прекършени мечти.

Как да ти простя,
че погреба вчера,
отрече се от днес,
отказа утрешния ден?
Да те забравя ли?
Бъди беглец!
Бягай бързо
и наделече...
Забрави
завинаги
за мен.







.

Спомени от друг живот

Познавам те отдавна. От предишен живот. В мига, в който те погледнах знаех всичко за теб. Усещах те. Обичах те вече...Така не може да се влюбиш в непознат. Безпаметно. Били сме заедно и преди. Като какви? В сегашния живот нямахме вариант “съпрузи”. Само една изпепеляваща любов, която трябваше да изживеем докрай. Любов, прекъсната в мига на една отминала смърт... Връхлетя ни като ураган. И нова, и позната. Дежа ву? Не мисля. Емоциите, еуфорията, болката бяхме срещали преди. Някога ни е разделила смъртта. Сега ни раздели страстта... Осъзнатата раздяла боли.Кой беше казал, че най-трудно е да постъпваш правилно? Да не нараняваш други чрез своето щастие? Нямахме избор преди. Смъртта сама ни избра. И ни захвърли в небитието в очакване, в дълго очакване до....следващата среща в този живот. Ала срещата закъсня. Безумно закъсня. Как е възможно любовта да идва в най-неподходящия момент? Твоите деца, моите деца...Твоята жена, моя мъж...Една безкрайно закъсняла любов! Но толкова истинска и жива. Усещах я дълбоко в себе си, чак в клетъчната памет. Защото никога не бе умирала. Унесена в дълъг сън, изригна още по-мощно и безмилостно от преди. Как да я скриеш? Как да излъжеш, че не съществува? Тя бе навсякъде- в очите ти, в смеха и в сълзите, в погледите, които се вкопчиха и потънаха един в друг...Неизбежна любов! Позна ли ме? Гласът, ласките, целувката? Сливането в едно? И преди съм те прегръщала. Не бих могла да те забравя. Били сме заедно цял живот преди. Как да зачеркна годините в сърцето си? Всяка една е оставила своя отпечатък там във вечността. Къс по къс любовта взе своя дан. Невъзможната любов разболява. Разкъсва сърцето. Съсипва мозъка. Живееш.... За какво? Докога? Болката пречиства душата. Както водата отмива греховете на тялото. Не ни е писано да бъдем заедно. Негова Воля. Но беше красиво. Докоснах се до светлината. Усетих магията на вечния кръговрат. Къде бяхме? Докъде стигнахме? Изживяхме своята приказка. Изгоряхме в любовта. Тя ни даде света в длан и ни отне...всичко. Заради такава любов си струва да умреш.