Закъснял зов

Мечтал ли си
за нощи, в които
да дочакаш утрото с мен?
Вярваше ли, че щастието може
да ни благославя всеки ден?


Сънувал ли си ме
поне веднъж-
отмаляла от твоята любов?
Надяваше ли се с ласки
да победим живота суров?

Обичал ли си ме,
дори когато
мигове за нежност не намирах?
Болеше ли те от това, че
без да искам, те презирах?

Съжалявал ли си,
макар и ненадейно
за чувствата, които разпилях?
И как да търся вече обич-
най-хубавата с тебе изживях!

Пътуване

Цял живот пътуваме. Всеки към своята дестинация- желана, принудителна или неизбежна. Пътища много, пътници разни... Придружават ни куфари и сакове с различно съдържание. На кой каквото му е свидно; без което не може. Носим си багажа и не понасяме да ни ровят в него- усещането е, че ни бъркат в душата и изваждат на показ съкровени неща. Пътувала съм много. Понякога с мерак, друг път на инат. Прекосявала съм географски ширини и духовни висини. Падала съм, ставала съм и съм продължавала напред. Като повечето хора. На младини пътувах към любовта. Екипирана с мечти, романтика, вяра и.... резервни илюзии. За всеки случай! Търсех сродната си душа, в която да се влюбя безпаметно и с която да заживеем щастливо до края на дните си. Само че тази приказка се оказа с доста разновидности и, обикновено, всеки сам си я дописва. Ако сюжетът не ми харесваше, на помощ изскачаха резервните варианти от торбата. Дали пък любовта сама по себе си не е най-голямата илюзия? Или просто погрешно я разбираме? Колко пъти човек се влюбва и решава, че е завинаги, а рано или късно с ужас потъва в дебрите на реалността? Разбира се, има и щастливи изключения. Нали все някой е написал тази приказка и навярно я е изживял...Но има и такива, които си събират багажа след поредния любовен провал и скриват в куфара раненото си сърце и разбитите си мечти. Така се надяват да ги съхранят- до следващия път. Любовта винаги предизвиква хаос в багажа- изваждаме едно, слагаме друго, изхвърляме трето. И внимаваме да сме по-добре оборудвани за следващия сблъсък с разтърсващата емоция, ако има такъв.
Тежък е и пътят към себепознанието. Детството, младостта и зрелостта извикват у всеки различни спомени, чувства, копнежи. Прилежно си прибираме в куфара сувенирите от изминалото време- било то белези от тъгата или окраски от дъгата. Каквото ни е навестило... Има моменти, в които съзнателно поемаме в грешната посока. Сякаш напук на себе си и на порядките се опитваме да надхитрим съдбата. Да се изявим като по-силни, по-знаещи, независими. Дали осъзнаваме, че всъщност лъжем себе си? Учудваме ли се тогава, когато заслужено ни плеснат през ръцете или се жалваме от несправедливия обрат? Много пъти съм се впускала в авантюри на инат и точно толкова пъти бумерангът на ината ме е шамаросвал скоропостижно, та да видя звезди посред бял ден! Да проумея, че не мога да се отклонявам безнаказано от правия път и да се скатая в тълпата от пороци. Направя ли го- влакът дерайлира и дълго ближа рани от пътната злополука. За която никой не ми е виновен. Трудно се заглушава викът на съвестта. Още по-трудно се лекува вината. Щастлива съм, ако я разпозная навреме и успея да я предотвратя. А после и да си простя. Тогава багажът олеква и по-лесно се върви напред...
Най-тежко е да загубиш вярата. Без нея сме като в тъмен лабиринт, където лутането може да продължи с години. Или като неопитни плувци в бурно море- без земя на хоризонта. Вече знам, че спасение има. Дали ще се удавя или ще доплувам до брега решавам аз. Стига да си нося смелостта, силата и вярата. Без тях не става. Учудващо е колко много сила се побира в един малък куфар. Понякога дори не подозираме, че я имаме. И едва, когато отдъхваме на брега разбираме какво сме направили. И колко сме добри!
Времето напредва и отново започвам да си стягам багажа. Този път накъде? Има ли крайна спирка? Близко ли е или далеч? Незная. Затова продължавам....По пътя ще изникват нови препятствия, но ще има и награди за проявена храброст. Ще бъде и весело, и тъжно. Един път лесно, друг път нанагорно. Пътища разни, хора различни. Аз съм трениран пътник. И винаги в бойна готовност. Знам и какво ми трябва за из път, та не мъкна излишен багаж. Щастливи са тези, които са разбрали какво да има в куфара...

За Байрон и бълхите

Дядо Санчо кротко чакаше реда си в кварталната бръснарница. От години се подстригваше тук. Златни ръце имаше кака Сийка- така й викаха клиентите й- нищо, че беше на половината им години. Пък и евтино взимаше- по два лева на череп, та винаги имаше опашка при нея. Дядо Санчо попрелисти няколко лъскави списания на масичката пред него, нарочно оставени там от кака Сийка, за да намекват поне малко за категория “лукс” на гаражното й салонче. Старецът подмина светската хроника “кой с кого и къде” и погледа му се закова на поредното хитово заглавие: Манекенката Исмайла Бълхарова написала книга! Чудесата нямат край, помисли си дядо Санчо и разтърка невярващо очи. На младини и Санчо понаписваше нещо, даже в гилдията му викаха “Байрона”, заради лиричните му откровения.
-Хайде Санчо, ти си- подвикна чевръсто кака Сийка и освободи стола за него.
-Какво си се умълчал? Да не си вдигнал кръвното пак?- попита го кака Сийка дружелюбно и му сложи хавлията-лигавник.
-Не, не, но просто се зачудих...В списанието ти пише, че Исмайла Бълхарова написала книга!
-Е, и?
-Да, ама аз наскоро я гледах по телевизията в едно шоу с въпроси, където не знаеше малкото име на Умберто Еко, щото не беше чувала за него!
-Санчо!- скара му се кака Сийка, докато приглаждаше рехавата му косица.
-Голяма работа! То в днешно време всеки може да напише книга и да му я издадат, щом има бълхички-парички!
-Даже и манекенки?!
-Разбира се. И миски, и манекенки най-вече.Те си имат богати спонсори, що да не пишат? - разясни му кака Сийка.
-Е, да, де- не се даваше Санчо, - ама то, за да пишеш не трябва ли поне една книга да си прочел преди това?
-Санчо! Коса не ти остана от толкоз мъдрости - скастри го кака Сийка, като внимаваше да не го пореже с бръснача.
–То и Виктория Бекъм призна, че не е чела книги, а само модни списания е разлиствала. Ама и тя ще става писателка. При това сигурно успешна. Ти като толкоз писа на времето, та к”во? Виж се докъде я докара...Даже и една книга нямаш издадена. А да не говорим, че си забравил що е то парно...
-Не, како Сийке, не може така, бе- не се предаваше Санчо.
–Не може и куцо, и кьораво да се пишат писатели! Не може! Срам е за нацията. Срамно е и заради Ботев, и Вазов...
-Хайде стига, Байроне- закачи го фризьорката.
–Не се коси! Готов си. Я се виж какъв си хубавец! Исмайла пасти да яде. Пък и душата ти поетична. Повече от това здраве му кажи. Ти няма да оправиш света...
Права беше кака Сийка, както винаги, помисли си Санчо и плати 2.20лв . Бакшишът беше заради комплимента към външността му.
Когато се прибра в къщи Санчо подвикна на жена си:
-Тинче, дай ми ръкописа отпреди 20 години, че искам да го допиша.Ще издавам книга- важно поясни Санчо.
-Санчо, ти изкука ли бе? Какъв ръкопис?! Нали още миналата зима го хвърлихме в печката, че нямахме дърва за топлене- провикна се Тинчето.
–Забрави ли?
Беше забравил..... Ех, старост-нерадост. Много важно, каза си Санчо, и полегна. Светът можеше да мине и без неговия роман. Така, както и той можеше без книгата на Исмайла...Защото писатели от ден до пладне, колкото щеш. Нищо. Нека пишат, нека се учат, утешаваше се дядо Санчо. И в най-смелите си мечти не можеха да стигнат Байрона, нищо че творчеството му беше на пепел. Дай Боже някой ден да възкръсне от там...

Малка нощна поезия

ИСКАХ….

Исках стих да ти напиша,
мелодия за тебе да запея….
С цветя да те посрещна ,
от любов да оглупея.

Подарих ти младостта,
с твоите мечти живях…
Докато чакахме успеха
ненадейно остарях.

Не зная що е то любов,
не мога вече да мечтая.
Уморих се от клишета,
вечно роли да играя….


МАМО

Мамо,
Защо си ме родила?
Защо не ме остави
Още неразбрала мъката
Да се върна у Дома?


КЪДЕ СИ?

Липсваш ми безумно-
Ръцете, думите, очите….
На мъжкото ти рамо
Утеха да потърся
Как мечтая…
Не сега,
И не в тоз живот…
Любовта отиде в Рая.


БЛАГОДАРЯ

Благодаря ти, Боже
За тоз прекрасен ден,
За слънцето благодаря-
Огряло е над мен.

Благодаря и за благата,
За цялата ти доброта…
За щастието, мъката, сълзите-
За всичко Ти благодаря!

Да се завърнеш у дома...

По празниците доста нашенци се прибраха у дома от всички краища на света. Петте континента изсипаха родните туристи на летище „София” и всички те се запътиха към своите мили родни къщурки. Безкрайна радост за едни, повод за цинизъм у други. Едната част плачеше от умиление на родна земя, а другата цъкаше с възмущение от някои родни гледки. Разбирам напълно първата групичка- винаги плачех от радост, когато кацах в България и отново плачех на излитане- от носталгията, обхванала ме още в самолета. Затова се загледах в „другите”- неплачещите- и се заслушах в приказките им. Тях едва ли ще ги разбера, но не мога да не се запитам дали и те наистина разбират порочния кръг, в който сами са се заплели. Млад мъж се възмущаваше на глас от блъсканицата на летището. Това го нямало в цял свят!? Може би е идвал от северния полюс, не знам. Друг се сърдеше на мъглата- а да знаете само в Маями как греело слънцето! Защо ли не си е останал там? На трети му забавили багажа, станало му лошо в самолета, писнало му да чака…За всички тези беди, според сънародниците ни, току-ща кацнали на родна земя, беше виновна майка България. Мисля си, че такива хора неслучайно живеят в странство. И още по-добре. Не ми трябват хулите им, негативизма и омразата към всичко родно. Да си стоят там, откъдето идват! Но ми е жал за тях. Който плюе бащиния дом, едва ли ще се чувства истински щастлив някъде, пък било то и в най-цивилизованата страна. Сигурна съм също, че който е напуснал България, за да избяга от проблемите си, вместо да ги реши тук- ще се сблъска челно с тях, независимо къде се намира. Нерешените лични тегоби бързо ни застигат, където и да бягаме и колкото и да мрънкаме. А за тях родината няма вина. Алчността, глупостта, нахалството, гордостта, неудовлетворението и агресията са чувства, които сами си отглеждаме. И вината за тях е в нас самите. Да се завърнеш у дома е свято чувство- дано повече хора осъзнаят това.....

България

“Да живееш, значи да се бориш- робът за свободата, а свободният за съвършенство.”
Яне Сандански

Животът е една непрекъсната борба. Още от древни времена хората са се борили за своето оцеляване и напредък. В стремежа си към свобода народът ни е дал свидни жертви. Българите са преживяли 500 години под турско робство. 500 години гнет, унижение и ожесточена борба срещу чуждото владичество. Смисълът на живота им е бил да махнат оковите на тиранина, свободата- висш идеал. Българската история, както и литература изобилства от примери на смели, понякога дори безименни герои, отдали живота си в името на свободата. Народното ни творчество възпява героичните подвизи на знайни и незнайни юнаци, паднали в неравната битка с врага. Благодарение на непреклонния и несломим дух на българите, България се освобождава от турско робство на 3-ти март 1878 година. Свободата е извоювана с кръв и много жертви. Днес тачим празника на свободата като най-светлия в историята на страната ни. Народната памет е жива и днес, за да осмислим кои сме и накъде вървим. Народ без минало е народ без бъдеще. Освобождението на България е светла дата, която почитаме и предаваме на идните поколения, на децата, за да обичат родината и да милеят за нея. И най-вече, за да знаят и помнят, че свободата не е даденост, а дълга и трудна борба.
Днес живеем в свободна и демократична страна и се гордеем с нейната история. Свободният човек има други цели и идеали. Когато не го грози непосредствена заплаха от унищожение, мислещият човек се стреми да се развива и да достигне до своите представи за съвършенство. Самата мисъл за съвършенство е привилегия на свободният човек. През вековете българинът е запазил и цени изконните човешки добродетели. Патриотизъм, състрадателност, доброта и човеколюбие- ето някои от вечните човешки ценности, които не бива да забравяме и към които трябва да се стремим. За да почитаме важните исторически дати на народа ни е необходимо да ги познаваме. Дедите ни са се борили и са жертвали живота си, за да живеем днес в мирна и свободна страна, а нашата задача е да продължим нататък тяхната битка- да живеем в социално справедлива страна и да допринесем за изграждането на единно и хуманно общество. Общество, в което всеки гражданин да се чувства добре, да осъзнава своите права и да спазва своите отговорности. Да живеем в държава, която ще бъде равноправен член на Европейския съюз, ще се пребори с демографската криза и емиграцията.
Представата на Яне Сандански за свободния дух, който се стреми към съвършенство може и да звучи като философско понятие, но истината е, че този стремеж е заложен във всеки един от нас и от нас зависи да го разгърнем и развием максимално. Историята се прави и се пише от нас, хората и докато ни има, ще съществува стремежа към усъвършенстване на духа и материята. Така както свободата е възвишен идеал, съвършенството е най-висшия стремеж на свободния човек.

Черна сянка

Като черна сянка падна
любовта ти върху мен.
Изпепелена. Никому ненужна.
Да, очаквах този ден.

Загубихме я. Не отскоро.
Сянката за нас отдавна е дошла.
Слънцето отмина безвъзвратно,
не остана и капка от роса.

Пресъхнаха стъблата. Защо ли
всяко цвете някога изгаря?
Не вярвам в обещания и прошки-
раната със сол не се затваря.

Любовта остана в зародиш,
разпилян върху мрачната морава…
Какво да се роди от пепелта,
когато чувствата потънат в забрава?

Нощем сънувам слънчеви лъчи,
усещам топли жили в кръвта…
събуждам се с увехнали цветя,
скрили в черна сянка любовта.

Смяна на сезони

Беше лято.
Като волна птица ти разпали
крилатия огън на страстта…
Всеки лъч озаряваше клетви,
които вярваха във вечността.

Настана зима.
Как се става в утро, в което
до душата не стига светлина?
Как се топлят ледени надежди
след раздяла, мрак и самота?


Господи,
Отново идва нощ, в която
сърцето не иска да чуе прощалния зов…
И в люлката на спомена прегръща
своята велика, отминала любов.

Тънката линия на приятелството

“ Не отивай в чужд дом, когато си болен.
Не отивай при свой приятел,
когато си озлобен. Стой в гората,
ходи между дърветата и на тях се оплаквай.
Само когато умът ти е спокоен и сърцето
Свободно, тогава посети приятеля си.”
( Из духовните послания на Петър Дънов )

“Приятел в нужда се познава” е казал народът. И наистина- за къде сме без приятели? Щастливи сме, когато сме обградени от сродни души, тачим любимите си хора и обичаме да сме заедно с тях. И все пак- дали понякога не злоупотребяваме с добрият приятел, превръщайки го в неволен слушател на тегобите ни? Някой може да каже: “Ами на кого тогава да се оплача?” Отговорът е съвсем прост: на никого. Приятелите ни не са тук, за да разтоварваме върху тях самосвала с отрицателните си преживявания. Те не заслужават това! Всеки сам си носи кръста на душевните рани и терзания. Приятелите могат да ни дадат добър съвет или да се отзоват посред нощ на нашия зов за помощ. Затова ги обичаме и разчитаме на тях. Но не бива да очакваме да са нашите кошчета за душевни отпадъци...И на нас не ни е приятно, когато някой ни залее с поток от информация за болежките си, безпаричието и емоционалните си дилеми. Даже съзнателно страним от такива хора. Човек полага усилия, за да изгради вътрешния си мир и да постигне хармония със себе си и обкръжаващата го среда. Трудно е, а понякога балансът е деликатен и е нужна съвсем малка психо-атака от вън, за да се срине до основи душевното ни спокойствие и равновесие. Дали, ако по-малко се оплакваме, няма да успеем да принизим значимостта на проблемите ни? И да не товарим излишно и други хора с тях? Докато- давайки воля на отрицателните си емоции, сякаш сами се вкарваме в капана на лошото настроение и безизходицата..?
Имам една приятелка- Марина. Много я обичам. От години сме заедно и в добро, и в лошо. Винаги съм се възхищавала на силата й да се изправя срещу трудностите без да им се дава. Вече знам с колко труд и постоянство е изградила своята броня и виждам как надеждно я пази. Тя не се оплаква, не хленчи, не се сърди на никого и не проклина съдбата си. Казва, че и това ще мине... От нея се научих да се усмихвам и да казвам, че съм добре, дори когато не е така. За моя изненада, с течение на времето открих, че това ми помага да бъда силна и ми дава вяра в собствените сили. Без вяра сме загубени. И приятелите ни са за това- да се веселим заедно, да ни подкрепят в трудности и да ни показват, че винаги вярват в нас. От собствен опит знам, че когато някой вярва в мен съм способна да извърша чудеса. Да са ни живи и здрави приятелите!

Притча за ангелите и хората

Здравей! Позна ли ме? Аз съм твоят ангел-пазител. С теб съм от раждането ти; от първата глътка въздух, през годините, та до днес... Помниш ли ме? Твоята съдба, щастливата случайност, щурия късмет... Това бях аз- вечната ти бяла сянка, която ще бди над теб, докато те има. Понякога идвах в съня ти, за да ме чуеш. Тогава падаха предразсъдъците ти и ти се вслушваше в думите ми. Наричаше ме интуиция, предчувствие. Но това пак бях аз- вътрешния ти глас, пазителя на твоите тяло и душа. Моята мисия е да те пазя и да ти помагам в нелеките житейски битки. А когато дойде време да те предам в ръцете на Създателя, животът ни заедно ще е запечатан на филмова лента. Тогава ще можеш да ме видиш; да осъзнаеш, че ме има и че винаги бях до теб, дори когато отричаше Божията благословия. Да, знам, че много пъти се чувстваше забравена от Бога. Но аз чувах среднощните ти молитви; давех се в сълзите ти и виждах как душата ти се превива от болка. Бях с теб! Усещах страданието ти! И исках да ти кажа, че то е най-великия вселенски урок. И благодарение на него ставаш по-силна, по-мъдра и по-добра. Страданието е справедливо. Ужасно справедливо! Знам, че не го възприемаш така, но някой ден ще го разбереш. Как иначе ще се докоснеш до вселенската мъдрост? Страданието поражда състрадание. Отваря ти очите за чуждата болка. Защото ти не си сама на този свят! И други страдат, плачат, кървят... Някои дори много повече от теб. Зад всяка болка стои един урок. Тя те връхлита, за да ти покаже къде бъркаш и да те научи да се справяш с нея. Ти избираш как. Може с любов, може и с отрицание. Но нима има нещо по-силно от любовта? Когато усетиш любовта и се предадеш на нея, болката се изпарява, тъгата се разтваря, светлината те озарява...Чувстваш се богоизбрана. Ти наистина си Негово дете. Помниш ли колко пъти си се пощипвала, за да узнаеш това неземно щастие, което те огрява сън ли е или реалност? И се питаше с какво заслужи този земен рай. За всяко нещо си има причина. И за лошото, и за доброто. Понякога лошото е скрита благословия и един ден ще я разбереш. Дори и сега да не вярваш. Имаш още да се учиш. Но аз ще съм до теб и никога няма да те изоставя. И в най-тежкия ти миг. Ще ме видиш на лентата в края на земния ти път. Тогава, когато съзнанието ти се отвори към другите измерения. Бялата ти сянка, твоето второ “аз”. Не вярваш ли? Аз бях там, когато ти се отречи от Бог и от света. Когато ридаеше безутешно за пропиления си живот. Когато болката беше непоносима. Когато вярата ти се срина в бездната на измъчената ти душа...Вгледай се внимателно- аз пак съм там! И ти помагам. Как ли? Защо не виждаш стъпките ми до твоите? Погледни лентата – това са моите стъпки. Точно в този миг, мила, аз те носех на ръце...

Не ме утешавай.....

Не ме утешавай!
Не искам да тлея бавно на клада.
Тази мъка няма да ме погуби-
Ще угасне пожара в душата ми
И пак ще живея- още съм млада…..


Не ме съжалявай!
С крещящата болка ще си отида,
Ще стисна зъби, ще замълча…
Няма и една сълза да отроня,
Дори омраза в очите ти да видя.


Не ме утешавай!
Не ме съжалявай!
Бъди до мен без измяна и лъжи….
Бъди този, за когото мога да умра.
Обичай ме- и силно, и нежно!
Или просто си върви…..

Бягай!

Бягаш с думи,
с действия,
с дела...
Нараняваш ме
с фалшива обич,
с измяна
и с лъжи.
Смехът заглъхна
и не виждам вече
някогашните
щастливи дни.

Избяга някъде.
Когато трябваше
да си до мен.
Допусна дявола
на воля да вилнее
в изтерзаните души...
Не чувствам нищо.
И болка не усещам
от прекършени мечти.

Как да ти простя,
че погреба вчера,
отрече се от днес,
отказа утрешния ден?
Да те забравя ли?
Не! Беглецо,
бягай! Бързо
и наделече...
Забрави
завинаги
за мен.

Ела!

Ела, когато сълзите се стичат,
а от болка не ти се живей.
Тогава ще ти дам любов и вяра,
една ръка в твойта ще те грей.

Ела, когато няма смях в душата,
а мъката те хвърля в пропастта…
Тогава ще съм истинска и мила,
една разкаяла се, жалка суета.

Когато дойде старостта.....

Когато дойде старостта-
тъжна, неизбежна, нежелана….
Ще те потърся отново
незнайно къде-
и ще се моля да бъда разбрана.

Когато се изпепелят мечтите-
трепетни и носещи наслада…
Ще прегърна спомените
на отминали дни-
няма да ги дам на клада.

Когато дойде и смъртта-
бавна, тиха или скоротечна….
Не плачи тогава,
а живей! И запомни,
че само любовта е вечна.

For love...

What are you ready to endure in the name of love? Pain, suffering, emotional sacrifice? Of course, love needn't always hurt. Blessed are those who have found a way to have and hold on to the love they want. What about the others? Those who are still searching for the dream... Where do they go from here? What may they expect while pursuing their happinesss goal? Why is it so difficult to find love? Why does love lift us up on a cloud, only to throw us down, bruised and aching? And yet- we want more. The sweet torture continues and we are hooked for life. Like a junkee that needs its daily dose, love addiction has us dangling on a string, ready to jump. For what? How many times have we known for sure that this love is wrong and yet nothing in the world can keep us away? Foolish, irrational, deceived person! How many times will you let your heart be broken? How deranged do you have to be in order to strive for a love that is going to leave you torn apart some day? Nothing can make you stay away if you are certain this is your very own love story, right? No logic or reasoning can stop you from heading straight into the fire? Why do you do this to yourself? Just for the moment of sheer happiness when you feel so alive, it's a miracle you are stil walking on the ground? Or for that special look that tells you- hey, this is it! We're in love! So what that some day it will all end? Who cares that after the ecstasy comes the big fall?! Go for it! Even if it means that some day you may have to crawl to find the thousand shattered pieces of your heart... Are you ready to do that? All in the name of love.... Are you ready to die for love? Perhaps that is one love worth living for....

When evil leaves....

When evil disappears from our lives we feel free again. And able to feel the sun, reviving every fibre of our body. Breathing is so much easier when we are healthy, joyful and calm. It is as if the tumor that has been gnawing at us for ages is suddenly uprooted, destroyed forever. A new phase in life is about to begin. A strong, wise, positive and long-awaited transformation is at its birth.. The day of resurrection has dawned. The feeling of being alive is so real, we are ready to fly. We are flying! And no longer merely surviving, but actually living life to the full. See the all the glorious shades in the sky, feel the warmth of the sun rays, catch the scent of the trees around us.... Everything now seems alive, vibrating, real. So, life can after all be wonderful. Happiness need not necessarily be a forbidden commodity in our journey ahead. The feeling of being truly alive is such a fantastic, invigorating experience. How inspiring to find out that fate loves us and is offering us a second chance! Life is such an incredible adventure. Get on the roller coaster and get carried away…Yes, sometimes we feel like screaming from the futility and pain of the unexpected agony but then life takes a turn and we are back on top again. Feeling blessed, grateful and loved. Such is the cycle of life. After the hellish night , the morning will bring new faith and hope. After the storm, the sun will shine again. Nature’s laws… Don’t ever get off the roller coaster! Your time will come. Have faith in life. Always believe that you will walk out of the darkness. To be free again. To love and cherish, and live. When evil leaves…...Amen!

The message of pain

Ever wondered why we, humans, are forced to suffer pain? Both physical and emotional pain. Life is one long journey of painful episodes, excruciating at times in strength and force. How many times have you woken up, screaming in pain? The body aches and you are ready to sell your soul if necessary, just to make the pain go away. Who inflicted pain on us? Why are we created to suffer various kinds of pain all our lives? What lessons do we have to learn from pain? There is so much pain all around. Ever wondered what life would be like if we were deprived of pain? Just imagine- no more pain! Not ever. What would our bodies have to be made out of in order to never feel pain? When God created man He gave him feelings- happiness, joy, misery, pride and... pain. The one red light that tells us we are going the wrong way- physically, mentally, or both. How else would we know that is not the road for us? Pain opens our senses, indicates the source of our mistakes. If we can decipher the signs that pain shouts out at us, maybe we can learn to be better people all around. No one wants us to suffer. But we do tend to get carried away in our own selfish little tracks in pursuit of whatever we feel is important at the moment. We could be hurting someone else with our thoughts and activities. Maybe involuntarily, maybe not. Pain slams us down and throws our hideous secrets out in the open. Sometimes we say: "It was worth the pain!" An essential, vital lesson has been grasped, thanks to pain. One that was necessary for the evolution of our soul. Good lessons come the hard way- with much pain. Have you wondered why one of the most gratifying experiences in life- childbirth- is accompanied by so much pain? And yet- ask any mother- would she go through all that again if it means having her baby for life? She would not think twice but say yes. Physical pain is only one half of the issue. Perhaps even more strainful is emotional pain. Love failures or losing a loved one can evoke a volcano of pain. That won't bring our loved one back, so there is no happy ending here, like in childbirth. So why do we go through it? What's the point of suffering? One thing is for certain- if we survive the pain, we are so much more stronger than before. Even if we don't realize it at once. In the long run we are wiser, stronger and... grateful for the pain. Yes, grateful. Pain comes to let us know that someone out there is watching over us and loves us enough to want us to go through life, experiencing all its explosive emotions. Sometimes the balance is not straight. The bad may dominate over the good. We can't have it all. Divine providence is not our aim. We can leave that to someone else's care. He knows the secret. We can leave it in His hands. Some day we, too, will have all the answers. We shall see the reasons for everything we have had to go through in our lifetime. The whole cosmic vision will be ours. One day- when the only thing missing will be... pain.

Ключ към щастието?

Отдавна изгубих ключа към сърцето ти. Незная къде да го търся. Накъдето и да се обърна, срещам затворените врати към душата ти. Не ме допускаш вече там, за да не разбутам трудно изграденото спокойствие. Живееш със спомените от безоблачното ни минало. Ненавиждаш настоящето. И сънуваш момичето със сините очи и лъчезарната усмивка, с кръшната походка и звънкия смях. Мечтаеш за една илюзия. Изгубеното щастие не може да се върне. Времето изтри и смеха, и мечтите, и блясъка в очите. Няма го момичето, в което се влюби. И повече няма да го срещнеш, не разбра ли? Поне не в този живот…Защо продължаваш да копнееш за нея? Страдаш за миналото, което безвъзвратно отнесе безгрижните дни, страстните нощи и приказните мечти. Нима не помниш чергарския живот, беднотията и несигурността в утрешния ден? Забрави ли, че спяхме на пода, защото нямахме легло и събирахме празни бутилки, за да си купим хляб? Романтиката под открито небе не е идеал за цял живот. Ти го повтаряше, а аз се смеех на страховете ти. Не ме интересуваше къде заспивам, стига да съм до теб. Не се вълнувах от празната стая, която наричахме дом. Бях безумно щастлива с малкото ни семейство- аз, ти и котката. Не мислех за бъдещето, не се тревожех за кариерата си, нищо не исках от теб, освен да ме обичаш. Къде изгуби ключа към сърцето ми? Кога се счупи стъкления рай? Дали не стъпкахме мечтите, когато реши, че работата ти е над всичко? Все по-късно се прибираше, а аз все по-рядко се смеех. Битката за хляба се оказа по-тежка, отколкото предполагах. Дали не погубихме доверието, когато нови изкушения се появиха на хоризонта? Дали не изхвърлихме ключа в ямата, заедно с останките от нероденото ни дете? В този тягостен миг ли се разминаха мечтите ни със скоростта на светлината? Когато аз исках бебета, а ти искаше слава, екскурзии и пари? Не бях първата ти любов, няма да съм и последната. Сега се сърдиш, че съм различна. Упрекваш ме, че не съм това, което бях. Търсиш веселата, безгрижна девойка, която озаряваше дните ти, а аз търся самотата и тишината. Уморих се от амбициите ти. Не предполагах, че животът се изнизва на бързи обороти и, докато четеш книги за отглеждане на детето, то вече е пораснало и има свои деца…Разминават се мечти, идеи, любови. Изчезват хора от живота ни, сменят се жилища, служби, коли и интереси. Реката на промяната тече неумолимо и безмилостно отнася свидните символи на младостта. Там някъде, в реката, захвърлихме ключът. Забравихме за какво ни служеше преди. Ключът , с който отваряхме празната стая и мечтаехме да я напълним с толкова много неща. Стаите сега са много, вещите също, а вратите стоят отключени. Но никой вече не влиза там. Пусто и празно е сред мебелите. Децата излетяха от гнездото, котката умря, телефонът мълчи. Всеки живее собствения си живот. Отдавна не сме си позволявали лукса да мечтаем. Страхуваме се да се изправим пред сбъднатите си мечти и да се запитаме : „Какво следва сега?” Какво прави човек, когато е постигнал целите си в живота? Намира си нови предизвикателства, може би. И нови хора, с които да ги осъществи. Не вярвайте на тези, които казват, че не се страхуват от старостта! Те живеят с илюзиите на младостта и отказват да приемат промяната. Вероятно и те, като нас, са изгубили ключа към любовта, разбирателството и примирието. Не е страшна старостта. Страшно е, когато няма с кого да я изживееш така, както си мечтал на младини….

Помагат ли молитвите?

Сигурно сте се питали все някога помагат ли молитвите? Каква е ползата от тях и вярваме ли в силата им? Молитвата е мощен енергиен поток от мисли и пожелания. За вярвящия човек, който изрича молитва тя е лек, изцеление, надежда... Молитвата е разговор с Бог. Той винаги ни чува и упованието в изречените слова е балсам за душата. Чудото става. Наистина усещаме как ни олеква, болката затихва, а страховете изчезват. Мисълта владее света. Тя дава тласък на събитията в избраната от нас посока. Енергийният заряд е толкова силен, че дори мълчаливата молитва е в състояние да промени събития, прогнози, съдби... Внимавайте какво си пожелавате! Не мислете лошо за друг, за да не се чудите после защо ви се е стоварила на главата някоя беда. Молитвата е с ефект на бумеранг. И доброто, и злото се връщат върху молещия се с ускорена скорост. Вярващият човек е благословен. Бог го пази и закриля. Доброто е негов начин на живот. Изпитанията, които преодолява са малки знаци на обич от Всевишния. Добрият, смиреният, молещият се човек е лъч от божествената енергия, която е вечна и всемогъща. Повярвайте и се помолете... Когато молитвите ви се сбъднат ще осъзнаете, че сте важна частица от вселенския промисъл, предаваща нататък посланието на доброто... Ако всички повярваме и се помолим? Представяте ли си в какъв приказен свят ще живеем? Свят, в който злото не би могло да вирее, задушено от приливната вълна на любовта. Бог ни е дарил с прекрасен живот, на който да се радваме и да живеем в хармония със себе си и другите хора. Не е нужно много, за да запазим радостта в дните си. Мислете добро, молете се за добро и правете добро. Това е пътят към светлината, любовта и щастието. Освободете душата си и я оставате да се рее в молитвена песен. Нима има по-прекрасно нещо от живота? Не го оставяйте да ви се изплъзне между пръстите. Изживейте го със страст и много любов. И с една молитва за доброто. Още сега. За да се докоснете до вечния живот...

Студ

Студено е навън. Сякаш зимата се опитва да покрие земята с амнезиращ сън, за да не помним кои сме и накъде вървим. Лутаме се и губим посоката. Бледи спомени прехвърчат покрай нас, като изгубени снежинки и навяват тъга...Миналото никога вече няма да се върне. Смехът, любовта и радостите са покрити с преспи от мълчание.Спят дълбоко и не искат да се покажат навън. Живеем в очакване... На какво? Пролетта? Слънцето? Или сбъднатите мечти?... Животът ни минава в отброяване на дните до... следващото важно нещо за нас. И преходно. Ще отмине и ще потъне в преспите идната зима. Прекрасно и забравено. Дали си е струвало чакането? Защо живеем в очакване на бъдещето, несигурно и измамно, тъгуваме за миналото, отлетяло и невъзвратимо, а проспиваме сегашния миг? Нима той не е всичко, което имаме на тази земя? Единственото реално и истинско събитие- настоящия миг. Със своите хубави и лоши послания, с откровените до болка емоции... Това сме ние, тук и сега. Останалото е просто сън. Някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че всичко е минало. Навярно ще ни се прииска да си поспим още малко, да се върнем в приказните сънища на тази невероятна магия, наречена живот. Приключението ще е приключило. И тогава какво? Ще останем в светлината на скъпите спомени и ще се чувстваме благословени за този дар, който сме имали щастието да изживеем... А дотогава- радвайте се на мига! Той е само ваш и е неповторим.....

Мизераблите

Джипито ми даде направление за психиатър. Според нея имах есенна депресия, а според мен имах уплах от настъпващия отоплителен сезон и съответните цифри към него. Въпреки разногласията ни се озовах пред кабинета, където имаше митинг. Или не? Преброих 30 човека и се оказа, че всички чакаха за преглед! Прииждаха и още, които се плесваха по челото при вида на чакащите и бързо се омитаха. Както се изрази един: “Да не съм луд, та да чакам!” Аз, обаче, реших да поостана, да се поогледам, да послушам... Имаше всякакви хора. Опитах се да преценя дали сред тях наистина се спотайваха “луди”. Поради неизбежното застояване диалози, монолози и прочие се развихриха с пълна сила.
- Не съм болна- разправяше руса хубавица. – Но откакто мъжът ми стана митничар, сън не ме лови! Всеки ден щурмувам бутиците и пак не мога всичко да похарча! Ами, ако умра преди да успея да се насладя на цялото това богатство?!
- А на мен ми омръзна на всеки празник да кръстосвам земното кълбо – обади се друга госпожа. – Развих страх от летене! Дано сега като купихме яхтата да се почувствам по-добре.
Яхти? Бутици? Замислих се дали не халюцинирам, когато до ушите ми долетя друг фалцет:
- Депутатска съпруга съм и няма да търпя никаква дискриминация! Искат да ни отнемат ВИП паспортите за чужбина! Те за каква ме мислят? Да пътувам с паспорт за простосмъртни- как ли пък не! Нарочно ме унижават, за да добия комплекс за малоценност....
- Да ви имам проблемите!- дочу се мъжки глас. – Знаете ли какво е всяка нощ да заспиваш, повтаряйки наизуст десет цифрени банкови сметки?! Никъде не смея да ги запиша, а само една да объркам или, не дай боже, да забравя- изгарям с поне пет милиона! Това живот ли е?
- Ами аз? – обади се друг. – Никой не ме брои за човек! Колко пъти крадох, колко пъти ме хващаха и накрая нищо- все едно съм невидим! И това, ако е държава!
Да...... Хората имаха сериозни проблеми. Прецених, че не е редно да занимавам терапевта със сезонната ми депресия и тихичко си тръгнах. Имаше къде-къде по-тежки случаи. Замислих се за чакащите и ми дожаля за тях. Горките хорица! И тяхната не беше лесна...

Живот втора употреба

Превърнахме се в държава втора употреба. Караме коли втора употреба, пазаруваме мебели, дрехи, обувки втора употреба. Вместо да си купим нещо ново, ние си прибираме у дома употребяваните стоки и ги вкарваме в директно КПД ( курс на повторна далавера) . Навличаме гордо носените гащи и пет пари не даваме за хорското мнение. Търговията просперира, заради изтънелия ни джоб. Да сте виждали наскоро пенсионер в магазин за обувки, например? Откъде 50 лева за нови обувки? Какво да яде после? Цървули ли?! Даже излезе новина, че вече се продавали и…бюстове втора употреба! Подменяме си чарковете с употребявани такива и си живуркаме сред демокрацията, дето също е втора употреба….Вижте правителството- всяко „ново” е добре познатото старо. Има и политици втора употреба. Употребят си веднъж властта, а като видят, че има още за прибиране, карат втори тур. Абе, прибрано племе сме ние, българите. Нищо не бива да остава неприбрано- това земи, това фондове, предприятия, стопанства, институти, - всичко се „бракува” и се препродава срещу жълти стотинки. Нали е втора употреба? Купуват ги обикновено най-закъсалите- слугите на народа. Тези, които са дали клетва да служат безкористно на хората. Бедняшка работа! Вместо да отиде на Бахамите и като европейски гражданин да си закупи вила там, сиромахът е принуден да си напазарува бълващия от радиация Кремиковци, дето никой не смее да припари там. За да не изгърми в поредната корупционна сделка. Тъжно и несправедливо. Имало било инфлация… Хайде, де! На какво? Продадохме на безценица държавни гиганти, а сега се тръшкаме, че поскъпнали доматите. Голяма работа! Без домати може. А без ток, телефон, вода, горива? Как се кара на ток втора употреба? Ами, лесно. За 80 стотинки получавате 6 часа топлина, уют и романтика. Нарича се свещ. И няма опасност да ви гръмнат уредите втора употреба при първата градушка, дето зачука. Превърнахме се в хора втора употреба…. Образоват ни като такива, лекуват ни сякаш сме опитни мишки, пласират ни на пазара на труда, където работим за Бог да прости, а после ни вкарват в разни статистики за намалялата безработица…. Чудна работа. Само едно ме притеснява- дали и мозъците ни вече не са втора употреба?

Книги на килограм

Нов подход имат днешните ученици към (не)четенето на книги. Това „досадно” за повечето от тях занимание е придобило нова измерителна единица. Децата вече четата според….грамажа на книгата. Ако книгата е тежка и дебела- забрави. По-тъничките може и да се попрелистят. Съдържанието е без значение, световното признание на автора също. Наскоро намерих едно издание на „Илиада” на….боклука! Ненужната вещ вероятно е попаднала там поради прекомерната си тежест. И липсата на картинки. Децата си падат по тънички списания с повече картинки и малко текст. В скайпа комуникират едносрично и пишат на „маймуница”. Вечер гледат смайващи риалитита- по една телевизия разни „брадъри” се почесват и натискат, а по другия канал хората от джунглата си показват задниците. Кога да им остане време да четат? А и с напредване на класовете, задължителната литература става все по-тежка- разбирай, на килограм. Почти няма шанс да разгърнат”Под игото”- доста е „дебело”. В една книжарница наскоро чух една тийнейджърка да пита имат ли „съкратена” версия на „Под игото”! Други, по находчиви, щурмуват видеотеките и търсят книгите на филм. Ако не намерят диска, си го даунлоудват от замунда.ком и считат книгата за „прочетена”. Съвременната ученическа „библиотека” има доста нестандартен вид. Там се подвизават брошури с козметични продукти, компютърни и хай-лайф списания, рекламни листовки за намаления в моловете. Това четат децата. Това ги интересува. Книгата вече не е със статут на „прозорец към света”. Тя е една ненужна вещ, която често отива директно на боклука. Колкото е по-дебела, толкова е по-нежелана. Теглото определя качествата й, според днешните младежи. А и щом имаме дрехи на килограм, защо пък да нямаме книги на килограм? Срещу блока ни има пункт за вторични суровини. Едно момче донесе кашон и помоли да му го притеглят. Получи 80 стотинки в замяна на ненужната хартия. Надникнах вътре- на боклука отиваха разказите на Елин Пелин и стиховете на Вапцаров. Дадох левче на жената и си прибрах кашона. Мисля си, че е грях да изхвърляш книги, класика или не. Разбира се, има и по-страшен вариант. Едно дете събираше изхвърлени книги от боклука и прилежно ги нареждаше в кашон. Нещо трепна в мен и си помислих, че все пак каузата не е загубена. Но….детето било бедно, както то ми обясни и у тях се отоплявали на печка с въглища. Когато въглищата поскъпнали майка му го пращала на боклука да събира книги- от по-дебелите, защото горели по-добре! И не става дума за ромско дете. Какво повече да кажа? Дали, когато човек мисли как да оцелее забравя за духовната храна или просто сме се превърнали във варвари, които консумират всичко за собственото добруване? Опасявам се, че отношението ни към книгите говори за един напреднал дебилизъм, който идните поколения трудно ще изкоренят. Ако въобще имат желание да го правят….

Принцът и грозницата

Откакто се помнеше Неви знаеше, че е грозна. И пълна. И не особено умна. В този ред. Нямаше човек в обкръжението й, който да й спести тази обезсърчаваща информация. Казваха й го родителите й / за нейно добро, разбира се /, за да няма прекалено голями очаквания от живота..Повтаряха й го често- да не би да изпадне в самозаблуда и да реши, че може и да постигне нещо в живота си. Зорко следяха развитието й и на всяка крачка я обсипваха с всеотдайни забележки и критики.
Като малка Неви искаше да стане актриса. Дълго се въртеше пред огледалото с роклите на мама и мечтаеше за световна слава и любовта на публиката. Може би имаше и талант. Така и не узна това. Мечтата й бе унищожена още в зародиш. Актрисите са паднали жени, обясниха й загрижено родителите. Според тях, тя нямаше и данни.
Когато поотрасна Неви реши да кандидатства журналистика.
-Не може! Никога няма да те приемат. Слаба си по български, пък и нямаме връзки- разясниха й положението родителите.
-Стига си ни губила времето с твоите глупави експерименти!
Неви знаеше, че е безмислено да се спори с тях. Че кой друг, ако не те знаеха кое е най-доброто за нея? И кой би повярвал във възможностите й, след като вече самата тя не си вярваше? И този път ги послуша- така беше възпитана.
Когато се влюби за първи път родителските напътствия се стовариха с пълна сила върху крехкото й самочувствие- дебела си, нищо женствено няма в теб, всичко ти стои ужасно...
Неви се амбицира. Любовта вършеше чудеса. Отслабна с 20 кг. и сама не можеше да се познае. Ала скандалите в къщи зачестиха.
-Погледни се на какво приличаш! Със сигурност ще се разболееш!
Така и стана. Анорексията я стисна здраво в лапите си и не й даваше мира. Само че това убягна на зорките погледи, с които се следеше нелекото й развитие. Не беше толкова важно, че е болна. По-важно беше да не ги направи за резил с измислената си любовна история. Така де- какво щяха да кажат хората, съседите и прочие заинтересовани личности? Неви нямаше обяснение за себе си защо не бива да обича. А защо не можеше да бъде обичана беше пределно ясно- грозна, дебела, слабохарактерна...
Когато порасна още малко бракът се превърна във фикс-идея. Струваше й се единственото спасение от дългия домашен тормоз. Само че кой щеше да я вземе? Отговорът го знаеше от 20 години- никой!Всеки мъж искаше хубава и умна жена. Нейните желания нямаха значение. Отдавна вече не вярваше в приказките за принца на бял кон...
И тогава се случи най-странното нещо в живота й. Стана чудо! Принцът се появи. Даже взе, че я хареса. Каза й, че е влюбен в нея и иска да се оженят. Неви не можеше да повярва на късмета си! Някой я обичаше. И искаше да свърже живота си с нея. Създадоха семейство, родиха им се две чудесни дечица. Неви се изявяваше като добра съпруга и майка. И понеже знаеше езици успя да си намери работа в отдела за външна политика на един всекидневник, което я доближи до мечтата й за журналистика.
Всичко вървеше добре до денят, в който старите демони отново се появиха и заплашиха с разруха трудно-съграденото спокойствие. При едно семейно гостуване, под влияние на алкохола, роднините й изказаха мнение, че съпругът й я мами.
-Едва ли работи толкова до късно, ако на това му се вика “работа”- намекнаха загрижено те.
Неви се погледна в огледалото и въобще не й хареса това, което видя. Беше се превърнала в сянка на себе си. Отдавна беше забравила какво иска и какво може. Нямаше вяра във възможностите си. Беше се уморила да се доказва. Но в едно беше напълно сигурна- мъжът й! Нямаше да позволи да опетнат и неговото име. Та тя вярваше на него повече, отколкото на себе си! Време беше да се раздели с най-големия си кошмар. Все пак и тя имаше деца. Знаеше какво е обич. Безусловна любов и подкрепа. Неви боготвореше децата си и ги смяташе за най-голямата си благословия.Беше време да прости- на миналото и на всички от него. Животът продължаваше... Така, както всеки го разбираше. Да, светът не се въртеше около нея. Но тя бе част от него. Малка искра, но жива. И безценна в нечий очи. Беше благословена с любовта на мъжа си и децата си. Нима имаше по-голямо щастие от това? Бъдещето беше пред тях... А миналото? То можеше да спи необезпокоявано. До забрава...

Необикновени хора

С баба Тинка се запознах преди година в едно китно родопско градче, където участвах във възстановяването на местната църква. Жива, пъргава жена, въпреки своите 82 години, тя отговаряше за поддръжката на църквата. Живееше сама в малка къщурка до самата църква и сутрин отключваше портите на светата обител, вечер ги заключваше, продаваше свещи и почистваше вътре след някоя по-голяма литургия. Впечатли ме със своята жизненост и оптимизъм. Беше винаги усмихната, никога не се оплакваше от болежки и непрекъснато помагаше на някой. Жилава българка от тази порода, която май вече е на изчезване, но за щастие все още се среща по селата и в малките градове. Баба Тинка никога не показваше признаци на умора или досада. Ръцете й бяха загрубели от полската работа- сама си гледаше градината- зеленчуци и цветя и винаги ми носеше свежи букетчета, когато отивах в града. Работеше безвъзмездно и в двора на църквата- садеше здравец, прекопаваше растенията и ги поливаше в сушите. Такъв й беше денят. Една вечер останах да пренощувам при нея и седнахме на сладка приказка. Почерпих я с вино, защото имах рожден ден, а тя на свой ред ми подари една прекрасна икона. В компанията й се чувствах добре. Излъчваше толкова много позитивна енергия, че не можах да се сдържа да не я попитам откъде черпи тези сили и вдъхновение за живот. Предполагах, че има семейство, въпреки че не бях виждала никой да се вясва в къщата, докато ходех там. Ето какво ми разказа тя, без сълзи и излишен патос.
- Бог ми даде дълъг живот, за което съм Му благодарна. Но ми прати и много изпитания. Той си знае защо. Бях много млада, ненавършила 30, когато останах вдовица с две малки деца. С много любов и лишения успях да отгледам сина си и дъщерята, да ги изуча и да им дам път в живота. Пораснаха добри деца. Когато синът ми се задоми бях много щастлива. Родиха им се две момченца и тогава наистина се почувствах като галеница на съдбата. Но после дойде лошото. Синът ми загина в автомобилна катастрофа. Нямаше и 30 години...Не бях на себе си от мъка. Ако не беше дъщерята и внуците, сигурно щях да полудея. Но казват, че едно зло никога не едва само. Имало е сърце още да пати. Три години по-късно дъщеря ми се разболя от рак на гърдата и си отиде за няколко месеца. Беше само на 33…Идеше ми да вия от мъка и да проклинам целия свят! Защо Господ ми причиняваше това? Лягах и ставах с тази мисъл, но Бог мълчеше. Никому нищо лошо не бях сторила, но приех, че това е моята съдба и трябва да си изживея живота така, както Той е пожелал. Започнах да се занимавам с църквата, да се опитвам да помагам на хората, които идваха тук- всеки със своите си мъки и проблеми. Най-голямата ми радост беше, когато внуците идваха лятото и се навъртаха около мен. Много им се радвах. Пораснаха чудесни мъже. Но вече по-рядко идват насам. Имат семейства, работа. Разбирам ги. Всеки си има своя път в живота. Какво да правят тук? То почти не останаха млади хора в града. Няма работа, няма пари. Как да живеят тук и с какво да хранят децата си? Нищо, така е трябвало. Моля се на Господ да им дава здраве, друго за себе си не искам. В църквата идват много хора от околните села и градове, някои и от по-далеч. Казват, че местността е лечебна. Не знам, но с очите си съм виждала как болни деца оздравяват и се изправят на крака. Какво по-голямо щастие за един родител от това да види детето си здраво? Затова тази църква трябва да я има. Моята мисия е да се грижа за двора , за чистотата и да приемам хората. Мисля, че така им помагам. Затова не се оплаквам. Е, болят ме костите понякога, ама не е страшно. То е от годинките…..
Баба Тинка се разсмя- с нейния си звънлив смях, който никога не можеше да издаде какво й беше минало през главата. С вярата си в Бог, с неизменния стремеж да върши добро, тя бе приела съдбата си като малък откъс от великата вселенска промисъл и всеотдайно даваше своя принос за осъществяването й. Така, както можеше.
Когато си помисля колко пъти се оплакваме за щяло и нещяло се сещам за баба Тинка и млъквам . Нямам право да хленча и да се сърдя. Тя ме научи да приемаме съдбата си и да сме благодарни на Бог за изпитанията, които ни изпраща. Дори и за тези, които късат сърцето ни и раняват душата ни. Но не ни убиват. И да продължаваме с вяра напред. Трудна задача, която изисква много сила и себеотрицание. А умението да продължаваш да обичаш хората, въпреки личните си загуби е особено състояние на душата, неприсъщо за всеки. Наистина човешката сила е безкрайна. Всеки път, когато ходя в Пещера и срещам баба Тинка се убеждавам в това. Любовта, добротата, прошката- това не са абстрактни понятие. Те са тук, на земята и съществуват в нечия душа. Огледайте се около вас и може да ги видите. Щастлива съм, че се докоснах до тях…..

Изстудяване...

Най-добрият начин за охрана на хладилника. Малко е студеничко обаче....

Трай, бабо, за хубост?

В днешните демократични времена критериите за хубост се извъртяха на 180 градуса. Въпреки че красотата на българките е интернационален факт, съвременните момичета се втурват като обезумели към кабинетите на пластичните хирурзи, за да коригират „даровете”от майката природа. Тъжна е гледката на издялканата красота. Всичко във визията на поправените девойчета крещи: „Ела, вълчо, изяж ме!”. Фолк културата и Барби образите оставят своите отпечатъци върху иначе симпатичните личица. Пред нас стоят, като извадени от калъп, девойки с изкуствени коси до кръста, нацупени силиконови джуки, фалшиви мигли, гърди като на кърмачка на тризнаци, изпилени нослета, изваяни скули, изсмукани от мазнини бедра и задни части, инжектирана хиалуронова киселина в мнимите бръчки и…празен поглед. Те не се усмихват, за да не се разтече ботокса в бузите, не говорят, защото няма какво да кажат и гледат надменно, убедени, че са следващите звезди на планетата. И си приличат досущ като две капки вода. Това индивидуалност, това интелект, грамотност- кой го е грижа? Живеят според максимата: Искам всичко и го искам сега! Някои от тях са били наистина хубави, преди да ги обземе манията за величие и поголовно „разкрасяване”. Знае се, че отдадеш ли се на порока, после трудно се спира. Чудя се защо винаги прегръщаме най-лошото от западните цивилизации. Ако си мислите, че тези манипулации са безвредни, грешите. Една абитуриентка, изнудила родителите си за силикон в гърдите, прекара дните до бала в кански болки и ледени компреси денонощно върху рязаната плът. Само и само да се появи в рокля с деколте до пъпа, откъдето да изскачат новите прелести… Трудно се разговаря с тази порода момичета. От една страна, постоянният глад, на който се подлагат, за да са кльощави, изцежда силите им и малкото останало „сиво” вещество в главите, а от друга- всяка забележка към външния им вид приемат като хорска „завист”. Когато ги посъветваш да „работят върху себе си”, грабват най-новия каталог за пластика и жадно поглъщат последните новости в „ клъцни-срежи”. Накрая си докарват вид, по който трудно могат да ги разпознаят и собствените им майки. Защо ли се мъчат? Толкова ли им е ниско самочувствието или са жертви на модните списания с малко текст и много картинки? Култът към красотата е придобил застрашителни размери в пазарната ни икономика. Умели търговци внушават на подрастващите, че само и единствено, ако приличат на чалга фурия могат да постигнат успех, слава и пари. И се започва карнавала на маскировките. Опитайте да легнете с екстензии ( удължители) на косата и да заспите. Ще имате усещането, че спите върху сплетени кабели. Ако въобще заспите…. Решите ли да се обърнете по корем , балоните в бюста могат да ви издигнат и над нивото на леглото. И да спите във въздуха, ако сте придобили съответната „безтегловна” опаковка. А след мечтаната липосукция болката е толкова голяма, че всеки допир до кожата предизвиква истерични изблици и рев. И това се търпи в името на нечие виждане за красота! Опитите за вразумяване са обречени на провал. Те не искат и да чуят, че жената е жена, когато е нежна, спокойна, с излъчване и собствен чар. Дали са щастливи в собствения си измислен свят? Повечето от тях имат вид на зловещи хиени, готови да отхапят главата на набелязаната жертва. Те са агресивни, груби и нахални спрямо останалите „недодялани” девойки. Не знаят кой е написал „Хъшове”, не са чували за Владимир Димитров- Майстора и считат Вапцаров за скучен! В библиотека никога не са влизали, но за сметка на това не излизат от кръчмите и баровете. Разпознават марката на дрехите от разстояние и знаят точната цена на силикона. Обсебени от своята красота, те не се притесняват да обявят на всеослушание, че не са прочели нито една книга. Мразят „зубрачките” и ехидно се присмиват на по-ученолюбивите. И зиме, и лете движат с минимален брой дрехи върху телата си. Почти нищо не остават на въображението. Скромността е най-върлия им порок. Участват във всевъзможни конкурси за „мис”- лято, туризъм, мокра фланелка, стегнат задник, и тежко преживяват загубите. Не понасят по-луксозните себеподобни. Победите отбелязват с поредния тежък купон в култово заведение. Един писател, за който не са чували, беше казал :”Пази, Боже, сляпо да прогледа!” Криворазбраната цивилизация отдавна е написана, а ние тепърва откриваме топлата вода. Колко лесно се управляват и манипулират необразовани и самовлюбени люде… Даваш им едно огледало и ги зарязваш да съзерцават прекрасното си отражение. Бедните силиконови красавици! Не искам да съм там, когато огледалото се счупи….

Божествена закрила

В началото на Новата Година винаги притаявам дъх и очаквам знак свише какво ни предстои през идните 12 месеца. Тегля късметче от баницата, запалвам кандилото, моля се за здраве и благоденствие. Какво всъщност да си поискам? Отдавна не мечтая за грандиозни събития. Разбрала съм, че щастието е в простичките неща. Но те са и най-важните. Да сме здрави, обичаните ни хора и те да са живи и здрави, да бъдем дълги години заедно и да сме окриляни от любов. Повече от това здраве му кажи! Престанах да обръщам внимание на дребните несполуки или да се амбицирам за велики дела. Може би защото осъзнах, че понякога нашите планове не съвпадат с Божиите....Но вярвам, че Той ще ни ни закриля. И знае какво и колко можем да понесем. Припомням си това, когато не знам какво да правя и се чудя защо ми се случва някакво предизвикателство. Животът е пъстра картина и има от всичко- и добро, и лошо се редуват, за да се научим да разпознаваме посланията и да ценим Художникът. Хората имат различни мечти и желания през житейските етапи. Искат успехи, кариера, богатства, семейство, нови придобивки, развлечения и постижения....Дай Боже да се сбъднат мечтите им. И всичко да си върви по реда. Остават непреходни стремежите ни към изконните човешки добродетели- да раздаваме и получаваме любов, да се чувстваме разбрани и подкрепяни, да вярвяме, че сме закриляни и благословени...Навярно, когато живеем в хармония с вселенския разум ще успеем и да се почувстваме мъничка, но тачена искрица от него. А останалото? То ще се нареди все някак. Пътят е дълъг, но толкова прекрасен. Кой би се отказал от него- най-великото пътешествие, наречено Живот! Поканете сродна душа и тръгнете смело напред. Там някъде, из бурните житейски дебри, със сигурност ще срещнете и щастието....То ви чака да го откриете. И да го опознаете за дълго....Дай Боже да го намерите!

Да посрещнем 2010 Година!

Тя чука на вратата ни. 2010 Година! Нова, пременена, носеща послания за здраве, щастие и любов. Ще й отворим вратата в полунощ, ще я поканим да влезе в домовете ни и ще се помолим да е благосклонна и добра. Да донесе здраве в семейството, мъдрост, успехи и късмет. Да благослови България с добри дела, мир и просперитет. Да сме щастлив и успял народ! Ще я поканим на трапезата, ще я нагостим богато и ще притаим дъх в очакване на хубави вести. Ще се съберем с любимите хора, ще се повеселим заедно, за да привлечем доброто в домовете и душите ни. Колко ни е нужна вярата сега! Как ни се иска Новата Година да е по-добра от старата, да е спокойна и богата, да е здрава, силна, късметлийска. Дай Боже! Заповядай и добре дошла 2010!

За приятелството и...предателството

Приятели има много по света. Дай Боже винаги да ги има- много или малко, но без тях животът би бил толкова сив. Лошото е, когато приятелството се превърне в предателство. За приятелите и предателите може да се пише много- нищо ново по света. Какво кара един приятел да се превърне в предател? Какво може да извади приятел от строя и да го хвърли в другия лагер? Липсата на любов, завист, комплекси? Много неща могат да подразнят довчерашния приятел, да го накарат да забрави щастливите мигове заедно, безкористната помощ и безусловната обич. Тъжно е да изгубиш приятел. Боли, когато той сам е взел решение да напусне вашата обща среда. Самотно е. Приятелите идват и си отиват. Малко са тези, които се задържат. И остават завинаги. Любовта стана много дефицитна стока. Сякаш трябва да я поднесеш в красива кутия, опакована в панделка, за да й обърнат внимание. Може би това не е любов? Сигурно е, че добрият приятел не скача от борда, когато всичко потъва. Огледайте се. Кой е до вас в трудните мигове? Кой ви слуша, когато ридаете от поредния житейски шамар? Иначе- за ядене, пиене и веселба- приятели бол! Никой не бяга от хубавото. За съжаление, в живота се случват и неприятни неща. Тогава на кого ще се опрете? Дано да има такъв човек до вас. Това е истинското богатство. Другото е глупост, суета и интереси. Това са предателите под прикритие- опасна порода, която не бива да допускаме до сърцето и живота си. Коварство е да зарежеш приятел в нужда. Трудно е винаги да си добър приятел. Но истинска благословия е да имаш добър приятел. Предателите се забравят, приятелите- никога. Може би това е една от мистериите на живота- да се научим да ги различаваме и да пазим приятелите си. Другите сами ще си отидат- непотребни и нещастни. Мрачна сянка в житейската тъмнина. Слънцето ще изгрее отново с приятел. Кръговрат... Приятелите- дано ги има и Бог да ги пази!

Коледа е!

Коледа е! Прекрасна, вълнуваща, вълшебна и неповторима Коледа! Отново попадам в магията на този приказен и божествен празник! На Рождество Христово се моля всички да сме живи и здрави, да има много щастливи хора и сбъднати мечти. Обичаните хора са до мен, усещам живинката на Коледа навсякъде. Хората са някакси по-добри, по-усмихнати. Красивата празнична украса създава много настроение, подаръците са разопаковани и всички са доволни. Колко щастие, колко благодат ни споходи! Дай Боже всекиму! Мечтата ми се сбъдна. Коледа дойде...

За всички Свежари

Мили приятели от Свежо,
Здравейте!
В навечерието на най-хубавия християнски празник- Рождество Христово искам да ви кажа колко много се забавлявам с вас в този наш любим сайт.
От сърце ви пожелавам да изкарате една прекрасна, уютна Коледа, да получите желания подарък, да се почувствате обичани и щастливи! Бъдете добри и доброто ще ви се върне стократно. Бъдете здрави, усмихнати и вярвайте, че най-хубавото предстои. Нека и занапред животът ви да бъде изпълнен с много радости, успехи и късмет! Пожелайте си нещо и магията на Коледа ще сбъдне най-съкровеното ви желание! Вярвайте в чудесата, защото те са около нас и пръскат своя вълшебен прах навсякъде. Бъдете благословени, почувствайте коледния дух и в сърцето, и в душата си! Да сте живи и здрави и до още много нови срещи в Свежо! Весела Коледа и приказни празници!
С обич, Ваня

До Тенерифе и назад

Остров Тенерифе е част от Канарските острови. Едно малко късче от рая, обвито в мистерия, романтика и екзотика. Островът съчетава океан и планина, а местността е наситена с палми и екзотични растения. Гората прилича на лабиринт, през който трудно можеш да си пробиеш път. Сякаш пази стари тайни и легенди. Местните хора казват, че ако успееш да си пробиеш път през сплетените клони на дърветата, ще имаш много успехи в живота. Водата е кристално чиста, а залезите са като от картина на талантлив художник. Жителите на острова са гостоприемни, усмихнати и спокойни. Те самите са като част от красивата природа, сред която са израснали. Повечето от тях казват, че никога не са напускали острова и целия свят за тях е именно тук- сред планините, горите и водата. Издържат се с риболов, туризъм и дребни занаяти. Целогодишният поток от туристи от цял свят- предимно по-възрастни хора, осигурява работа и препитание на островитяните. Не видяхме много млади хора сред посетителите. Може би защото пенсионерите на запад разполагат с повече време за пътуване и удоволствия, докато младите работят. Крайбрежните барчета и заведения винаги са пълни и от тях се носят чудни аромати на риба и местни подправки. В хотела сервират екзотични плодове, а палмите хвърлят дебели сенки върху плажуващите. Нощният живот кипи- дискотеките са пълни с хора на средна възраст, дошли да вкусат от свободата и авантюрата на далечния остров. Сред дърветата, непознатите растения, тропическия рай примамва със своята красота и зеленина. Пищната растителност е целогодишна, слънцето пече, а дъждовния сезон идва в края на лятото. Имахме усещането, че там времето е спряло. Далече от цивилизацията на забързания град, всичко се движеше с непознати за нас темпове. Бавно, уверено и някак сладострастно. За любителите на плажните удоволствия, лодки и джетове осигуряваха адреналина, а за тези, които предпочитат тишината и спокойствието, планината ги примамваше с шепота на баобабите и сянката на горите.
Всичко имаше по-особен вкус- и кафето, и прясно изцедените портокали. А спомените за една разходка до рая дълго ще ни топли през зимните дни.

Отговор

С годините напълно се смирих;
заключих поривите на душата.
Отказах се от хиляди слънца
и заобичах самотата.

Не искам слава, почести, пари
и лицемерие, наместо доброта.
Не мога вече да съм волна
и от любов да полетя….

И чакам отговора на финала-
проходих ли или само пълзях?
Поне да знам кому бях нужна,
да разбера защо ли живях.

Детство

И спомням си отминалото детство,
позабравените звуци на смеха….
Сънувам къщата вълшебна-
Благословена да не знае греха.

И моля в сънищата ми да се завърне-
градината на розите и младостта…
Най-хубавата приказка прочетох;
Живях , прегърната от радостта.

Не мога вече там да се завърна,
изсъхна и последния цвят…
Заглъхнаха ми бащините стъпки,
а с тях изгубих детския си свят.

Ела!

Ела, когато сълзите се стичат,
а от болка не ти се живей.
Тогава ще ти дам любов и вяра,
една ръка в твойта ще те грей.



Ела, когато няма смях в душата,
а мъката те хвърля в пропастта…
Тогава ще съм истинска и мила,
една разкаяла се, жалка суета.

Когато се изпепелят мечтите.....

Когато дойде старостта-
тъжна, неизбежна, нежелана….
Ще те потърся отново
незнайно къде-
и ще се моля да бъда разбрана.

Когато се изпепелят мечтите-
трепетни и носещи наслада…
Ще прегърна спомените
на отминали дни-
няма да ги дам на клада.

Когато дойде и смъртта-
бавна, тиха или скоротечна….
Не плачи тогава,
а живей! И запомни,
че само любовта е вечна.

Насаме

Понякога искам просто да помълча,
да избягам от суетата,
да се скрия в дебрите на спомените
и да се потопя в щастието отлетяло....
Искам да се скрия от света,
да поплача насаме
и да прегърна сънищата
на благословените дни.
Мога и да помечтая скришом,
да се посмея на младежките бури,
а мога и да заспя, и да забравя-
Всичко... До следващия живот.

Снахите, свекървите и... златото

Не съм свекърва и никога няма да бъда, защото имам дъщеря. Обаче съм снаха! От тия, дето не винаги могат да се похвалят с безусловна обич от „втората” си майка... И все се питам защо туй явление е така разпространено из нашите географски ширини. Легенди се носят за враждите между снаха и свекърва. И с право. Потресаващи са историите, на които съм попадала за взаимоотношенията между тези две дами. Веднага искам да кажа, че има и изключения. За щастие, познавам изключително добри свекърви и снахи. Защото, когато човек е добронамерен към някого, рядко ще срещне отпор или открита омраза. Наше приятелско семейство- англичани- имат двама сина. И две снахи. Единият ги дари с две внучки, другият няма деца- доста късно се ожени. Свекървата не прави разлика между снахите. Не критикува, не коментира, не натяква. Пред тях се държи естествено, но без излишно фамилиарничене. Не се опитва да „превъзпита” снахите. Не прави забележки как се отглеждат внучките й. Не иска обяснения, не се обижда, не помни до гроб грешките на снахата и не търси под вола теле. Приема, че това е отделно семейство, различно от нейното, с различни разбирания и не влиза в конфликт със снахата. Колкото и да ви е чудно, искрено се радва и на двете си снахи и е доволна, че синовете й са щастливи. Макар и да не живеят според нейните разбирания. Тя ги обича, подкрепя и не ги съди. Така е в Англия. Много важно, ще кажат някои. А тук как стоят нещата? Отвърже ли се езикът на свекървата, следват чудеса от умопомрачителни заключения за „проклетията” на снахата, която е насочена лично срещу нея с цел да я уязви, обиди, унижи, смачка…. Дали е така наистина? „Снаха” на английски език е „daughter-in-law”. „Свекърва” е „mother-in-law”. И двете понятия включват думите „майка” и „дъщеря”. Което ще рече, че снахата е дъщерята, която винаги сте искали да имате. Колко свекърви мислят за снахите си по този начин? Скандално ли ви се струва да си помислите, че снахата ви е дете- така, както е синът ви, а не е врагът в къщи? Можете ли да я обичате като собствено дете? Да я приемете като родна дъщеря? И така, както прощавате грешките на сина си, да прощавате и нейните? Да ги приемете като грешки на младостта, а не като целенасочени нападения срещу вас? Да я подкрепяте и обичате цял живот, въпреки някои издънки? От сина си никога не бихте се отказали, нали? Без значение какво направи или каже. Направете го и за вашата снаха. Ще сте спокойна, щастлива и ще се радвате на полагащото ви се внимание и обич от най-близките ви същества- синът, снахата и прекрасните ви внуци. Нима има по-голяма благословия от това?
И ще се смеете от сърце на всички онези зловещи разкази с неясен край за кръвожадни битки между снахи и свекърви. За злата свекърва, проклела снахата да няма деца. Или за тази, която подарила златен пръстен на снаха си, като предварително го „закодирала” за раздяла, болести и смърт. И цял живот чакала проклятието да се сбъдне, докато не разбрала, че няма как да стане, защото снахата предвидливо е изхвърлила скъпоценния дар…. И други подобни „градски легенди”, които не ви касаят и за които не искате да знаете. Защото това се случва само в приказките, а не в реалния живот, нали?
И понеже сте преди всичко майка- знаете, че децата са най-големият Божий дар. Те са вашето щастие, отговорност и любов. Смисълът на живота. Затова ежедневно благодарите на Господ за този дар и се чувствате благословена.

Самота

Тъжна самота, отнесена в безкрая...
Къде стопи любимите лица?
Замръкна надалече и искрата блян,
замлъкнаха студените сърца.



Късна есен. Зимата зове...
Потъвам в спомени за песента,
която не изпяхме заедно докрай...
Пада здрач. Добър вечер, самота!

Родна реч- ругана, кратка...

Обичам да чета български вестници и списания. Това ми е, така да се каже и хоби, и развлечение, и професия. Напоследък забелязвам тревожна тенденция в издателския бизнес на луксозни списания. Ако застанете пред една будка за вестници, със сигурност ще се запитате дали сте в България или на Албиона. Почти всички заглавия са на английски език или, ако са на български, са изписани на латиница! Нямам нищо против английските списания- тях също ги чета, но в България искам да чета българска реч. Което и английско или американско списание да разгърнете, няма да намерите вътре подзаглавия на кирилица. Как стоят нещата у нас? Няма да изброявам списанията, изписани на английски, за да не им правя реклама или антиреклама ( въпрос на гледна точка). Реалността, обаче е изумителна. От над 50 заглавия, преброих 5 ( пет! ) на български език и на кирилица! Когато разгърнете така-наречените „български” списания, картинката съвсем загрубява. Рубриките вътре са с наименования “ Fashion”, “News”, “Top report”, “Make-up”, “Destination”, “Travel”, “People”, “ Music”, “Films”, “Horoscope”, “Health”, “Reviews”, “Letters”, “ Home”,
“Accessories”, “Gossip”, “Tendencies”, “Clothes”, “Interviews”, и прочие, и прочие заглавия и под-заглавия, за които си има съвсем точни и хубави български думи! Доколкото ми е известно, още не сме станали колония на Щатите и изписването на текстове на английски в пресата ни съвсем не е задължително! Дали пък редакторите на подобни издания не избиват някакви комплекси и не робуват на идеята, че всичко вносно е по-добро от нашето? И напъвайки се да се изразяват на английски за щяло и нещяло, погрешно вярват, че ще увеличат тиражите си и съответно печалбите? Не мисля. Жалко е и елементарно. Знам, че за всеки има място под слънцето и в ерата на демокрацията свободата да издаваш, каквото си искаш е почти неприкосновена. Няма цензура, няма мярка, няма култура. Четем това, което ни се предлага. Мотивацията на издателите? Печалбата, разбира се. Така е в цял свят, ще възроптаят някои. И все пак- всяка уважаваща себе си нация пише на родния си език. За родните си читатели. Едно от малкото неща, с които сме добре известни в света е азбуката ни. И нея ли искаме да затрием? Да я заличим за поколенията и после да се вайкаме защо младите имали беден речник и са неграмотни? Мисля, че всяко едно издание на българския пазар, освен развлекателна има и образователна функция. „ Младите не четат книги, не познават езика ни, служат си със знаци, вместо думи”. Това се тръби ежедневно. Защо тогава, имащите достъп до четивата на българина, продължават да му натрапват англоезична реч и да тикат българския език в аналите на тоталната забрава?