Честит Рожден Ден, Деси!

Честит Рожден Ден, моя пораснала любов! Моя радост, съдба, сълза и мечта. Благодаря на Бог, че те има. Благодаря на Богородица, че бди над теб и те пази. Животът е толкова прекрасен с теб. От мига, в който те прегърнах- мъничка и нежна- знаех, че това е любов завинаги... Паметна дата- 1.09.1993 година. Цифрите са статистика- 3.300кг, 52 см. За мен това са магически кодове на една сбъдната мечта. Една благословена дата, когато най-после можех да те прегърна и да ти кажа колко много те обичам. Гледаше ме доверчиво с най-сините очи, които съм виждала. Страхувах се да те оставя, да те изпусна от поглед. Исках този миг да продължи вечно... Исках да изкрещя на глас и да кажа на целия свят: Хей, хора, имам дъщеря! Беше станало чудо. Молитвите ми бяха чути. Тогава разбрах какво е истинско щастие. Не можех да откъсна очи от теб. Вече не бях сама. Имах теб, мое малко, голямо момиче. Сълзи и смях се сливаха в благодарствен стон. Чувствах се благословена, погалена от съдбата. Ти си слънцето в дните ми и звездите в нощта. Ти си любовта, надеждата, животът ми в една вълшебна приказка. Порасна, мое слънчице. Научавам се да свиквам с това. Днес ставаш на 17. Толкова си прекрасна. Голяма си, красива, умна и лъчезарна. Но там някъде, в блясъка на очите ти, проблясва спомена от малкото ми бебче, което гушках като скъпоценен дар и което ми показа любовта. Заради теб животът е песен. Заради усмивката ти забравям трудностите. Заради звънкия ти глас ставам посред нощ и съм готова да тръгна към... луната! Благодаря ти, че ме избра да бъда твоя майка. Благодаря ти, че сбъдна мечтата ми да имам дъщеря. И благодаря за любовта, с която ежедневно ме даряваш... Не успях да ти дам всичко, което исках. Много пъти бърках и страдах заради грешките си. Много нощи плаках от безсилие да бъда майката, коята заслужаваш да имаш. Ти прости и грешките, и страховете ми, и паденията. Благодаря ти, че разбираш майчините изблици на обич. Смешни, понякога жалки, но винаги до болка искрени. Породени от любов. Някой ден ще излетиш от семейното гнездо, ще разпериш криле и смело ще поемеш по своя път в живота. Защото ти си такава- силна, смела, добра. Ще се радвам на успехите ти и ще се моля да бъдеш щастлива. Ще съм благодарна да мога да виждам лицето ти, да гледам как вървиш уверено към своите цели и сбъдваш мечтите си. Бъди здрава, бъди щастлива! Бъди винаги обградена от много обич и нека Бог те пази! Най-хубавото нещо в живота ми си ти. Дай Боже да имам радостта да те видя с твоя рожба някой ден. Какво по-хубаво от това? Вълшебен ден..... Честит Рожден Ден, мило мое момиче! Честит Рожден Ден, Деси! Да бъде! Амин.

Спомен или не?

Познавам те отдавна. От предишен живот. В мига, в който те погледнах знаех всичко за теб. Усещах те. Обичах те вече...Така не може да се влюбиш в непознат. Безпаметно. Били сме заедно и преди. Като какви? В сегашния живот нямахме вариант “съпрузи”. Само една изпепеляваща любов, която трябваше да изживеем докрай. Любов, прекъсната в мига на една отминала смърт... Връхлетя ни като ураган. И нова, и позната. Дежа ву? Не мисля. Емоциите, еуфорията, болката бяхме срещали преди. Някога ни е разделила смъртта. Сега ни раздели страстта... Осъзнатата раздяла боли.Кой беше казал, че най-трудно е да постъпваш правилно? Да не нараняваш други чрез своето щастие? Нямахме избор преди. Смъртта сама ни избра. И ни захвърли в небитието в очакване, в дълго очакване до....следващата среща в този живот. Ала срещата закъсня. Безумно закъсня. Как е възможно любовта да идва в най-неподходящия момент? Твоите деца, моите деца...Твоята жена, моя мъж...Една безкрайно закъсняла любов! Но толкова истинска и жива. Усещах я дълбоко в себе си, чак в клетъчната памет. Защото никога не бе умирала. Унесена в дълъг сън, изригна още по-мощно и безмилостно от преди. Как да я скриеш? Как да излъжеш, че не съществува? Тя бе навсякъде- в очите ти, в смеха и в сълзите, в погледите, които се вкопчиха и потънаха един в друг...Неизбежна любов! Позна ли ме? Гласът, ласките, целувката? Сливането в едно? И преди съм те прегръщала. Не бих могла да те забравя. Били сме заедно цял живот преди. Как да зачеркна годините в сърцето си? Всяка една е оставила своя отпечатък там във вечността. Къс по къс любовта взе своя дан. Невъзможната любов разболява. Разкъсва сърцето. Съсипва мозъка. Живееш.... За какво? Докога? Болката пречиства душата. Както водата отмива греховете на тялото. Не ни е писано да бъдем заедно. Негова Воля. Но беше красиво. Докоснах се до светлината. Усетих магията на вечния кръговрат. Къде бяхме? Докъде стигнахме? Изживяхме своята приказка. Изгоряхме в любовта. Тя ни даде света в длан и ни отне...всичко. Заради такава любов си струва да умреш.

Вик

Майка и татко се разведоха преди три години. Мама отиде да живее при друг мъж и вече са семейство с дете. Татко не страда дълго и също се задоми отново- за млада хубавица, която наскоро му роди дете. Тъй като парите никога не са били проблем за тях, всеки се премести в ново жилище с новата си половинка, а старото “семейно” гнездо оставиха на...мен. Прецениха, че няма да се чувствам комфортно нито при единия, нито при другия, а и не било редно да ме отделят от приятелите и съучениците, с които съм израсла в квартала. И така- миналото лято се озовах съвсем сама в луксозния ни тристаен апартамент, оборудван с всички екстри. Разбира се, пари не ми липсваха. Даваха ми даже повече, отколкото можех да похарча. Около месец вилнях като невидяла по магазини и дискотеки, освободена от родителски контрол, но после взе, че ми писна. Най- страшно беше, когато оставах съвсем сама нощем и дълго не можех да заспя. Не ме беше страх от крадци- блокът ни се охранява денонощно, но се чувствах най-самотния човек на земята. Телефонните обаждания от нашите постепенно се разредиха. В новите им къщи плачеха нови бебета, а моя плач не достигаше до тях... Според тях вече бях “голяма” и ми бяха гласували “доверие” сама да се грижа зе себе си. Всъщност аз това го мога. От малка съм самостоятелна. Но ми липсва обич и топлина. Искам като се прибера някой да ме чака, да ме прегърне и да ме попита как ми е минал деня. Празни мечти! Вече знам, че никой не ме обича. Приятелите ми са далеч по-бедни, но имат родители, които се интересуват от тях. От мен никой не се интересува. Нямам баби и дядовци. Наскоро посегнах и към наркотиците. Какво блаженство да забравиш за няколко часа, че на никой не му пука за теб! Татко само се обажда да ме пита трябват ли ми още пари. Понякога ми иде да изкрещя: “Не, не ми трябват пари! Мразя парите! Искам любов и внимание!”... Ала кой да ме чуе? Започнах да водя полов живот с по-възрастни мъже. Така поне за малко се чувствам желана, макар и не обичана. Много добре разбирам, че виждат в мен едно красиво и сексапилно момиче, което става за неангажиращ секс. И нищо друго. Мразя целия си скапан живот! Приятелите ми завиждат, че мога да ходя, където си искам и да правя, каквото си искам. Никой не ме контролира. Всички те имат вечерен час и родителите им се грижат за тях. За мен кой го е грижа?! Цяла нощ да не се прибера- какво от това? Никой няма и да забележи. Една съседка искаше да се обажда в социалните служби за мен, но татко разбра и я заплаши да не се бърка. Хората ме гледат със съжаление, но никой не смее да предприеме нещо. Страх ги е от връзките и парите на нашите. А и на мен вече ми е все тая. Не ми пука за училището. Развалих си успеха, макар че уча в елитна гимназия и винаги съм била отличничка. Единственото спасение виждам в наркотиците и, донякъде, секса. Какво друго да правя? Помолих мама да се преместя при нея, но тя каза, че няма да е удобно. Татко също не ме иска. Даже ми се скара да не се лигавя- нали ми бил осигурявал всичко! Другите момичета можели само да мечтаят за живот като моя. Да, бе, да! Не го искам тоя живот! Искам да умра! Няма сили повече да доказвам, че съществувам. Примирих се, че никой не ме обича и не ме иска. А не съм лошо дете. Бях послушна дъщеря. Даже не знам къде сбърках и за какво съм виновна, че нашите да се отдръпнат от мен. И на други деца родителите се развеждат, но не ги изоставят. Тежко е да си излишна при живи родители.Нямам желание да се боря. Те са по-силни от мен.Бих искала да заспя и да не се събудя повече. Може би някой ден и това ще стане... И кошмарът ще свърши! Дано да е скоро...

Получател- неизвестен...

МАМО, наричам те така, защото нямам друга. И няма да имам...За добро или за зло ти си Единствената! Не зная защо си ме родила. Зная само, че ни си ме искала. С нещо съм пречела в може би не дотам подредения ти живот. Още като бебе си ме оставила в дома. Дали да ти благодаря за това? Да, защото там имах късмет и срещнах добри хора. Тези непознати се грижеха добре за мен и ме отгледаха. Вече пораснах- на 18 съм и ще поемам по своя път в живота. Още не съм сигурна накъде... Години наред лягам и се събуждам с мисълта за теб. Търся образа ти навсякъде- дори и в сънищата ми. Как ли изглеждаш? Дали приличам на теб? Аз не съм лошо дете. Не тая злоба в душата си и имам много приятели в дома. Те са моето семейство. Всички тук сме като братя и сестри, макар и различни. Просто съдбата ни е събрала да изживеем заедно участта си. Аз съм слаба и не много висока. Имам зелени очи и гъста тъмна коса. Кожата ми е бяла, но имам бенка на лявата буза. Дали и при теб е така? Сигурна съм, че си много красива. Зная, че бих била безумно щастлива да застана до теб, да ме прегърнеш и да кажеш: “Това е дъщеря ми!” Никой не ме е наричал “дъщеря”. Получавах и обич, и грижи, но не и от теб. Винаги те чаках. И се надявах. Смятах, че след време може и да се върнеш за мен- когато си подредиш живота. А аз щях да се опитам да намеря място в сърцето ти за мен. Мисля, че щеше да ме харесаш. Нямаше да ти преча. Може би съм плакала много като бебе и затова си ме оставила. Но вече не плача. И съм самостоятелна. Както разбираш, никой не ме осинови. Просто така се стекоха нещата. А днес, а утре, та така цели 18 години! Все се питам имаш ли и други деца. Мои братя и сестри. И дали понякога се сещаш за мен. Защото аз съществувам. Не съм нещастна. Обичам живота. Само че много искам и ти да присъстваш в него. Не ти се сърдя за нищо. Не те осъждам. Не те познавам, но те обичам. Ти си ми дала най-ценното – живота. Дори и никога да не се срещнем, ти ще бъдеш в мислите ми. Защото някой ден и аз ще стана майка. Бих искала да имам дъщеря. Зная само малкото ти име и ще я кръстя на теб – Светлана. Да е светъл живота й. Дано чрез нея открия онова, което ми е липсвало през всички тези години и да разбера значението на думичката “мамо”. Може би някой ден...
С обич, Надежда

Майки и дъщери

Когато младото семейство Яна и Иван осиновиха Ния преди трийсетина година, не знаеха какво им предстои. Вълнуваха се, че и у тях най-после се чува детска глъч и бдяха над тъй дълго чаканато си съкровище. Обожаваха своята дъщеричка. Ния растеше красива, но проявяваше по-особен характер още от малка, който гордите й родители отдаваха на капризите на възрастта. Все се надяваха, че ще отмине периода, хормоните ще се усмирят и ще се радват на своето пораснало момиче. Никога не скриха от нея, че е осиновена. От малка Ния знаеше, че е по-специална и че мама и татко са я взели от дом за деца, защото много са искали да си имат свое детенце. И умело използваше този коз, за да ги манипулира. Когато нещо й отказваха, испадаше в истерия и крещеше по тях:” Не ме обичате, защото съм осиновена! Мразя ви! Ако ме бяхте оставили сигурно щях да попадна на богати и свестни родители!” Родителите й притихваха и приемаха грозните обвинения като личен провал. Стараеха се във всичко да й угодят. Купиха й апартамант, плащаха й сметките, даваха й пари, за да си купува, каквото иска. Не бяха хора с възможности, но работеха много и даваха мило и драго, за да е доволно детето им. За съжаление, това почти никога не се случваше. Никога не чуха добра дума, не получиха любов или усмивка от Ния. Ходеше вечно начумерена, сърдита от сутрин до вечер на целия свят. Омъжи се рано, бързо се разведе, изгони родителите си от апартамента, който й бяха купили и ги принуди да живеят под наем, за да си води гаджетата вкъщи. Отказа да учи и започна работа като сервитьорка в малко заведение. Там се запозна с Николай- млад, интелигентен и разведен мъж с едно дете. Прибра го при нея и му роди дете. Малко след раждането заряза детето на отглеждане при майка си и тръгна по нощен живот. Първо изгони първородната щерка на Николай от жилището си, а малко след това и той си тръгна, омерзен от тежкия й и инатлив характер. Писнаха му скандалите, заповедите, вечното неудовлетворение.... Ния остана сама. Реши да си прибере детето, но след поредния побой над него, майка й го взе при себе си. Малката заекваше и плачеше от майка си. Баба й я прегръщаше и я даряваше с много любов. Детето й отвръщаше със същото...Болести мъчеха Яна. Имаше и сърдечни проблеми, и тежък диабет. Направи инсулт, а дъщеря й подметна, че май й е дошло време да напуска този свят! Яна преглътна и тази обида. Ходеше на дълги разходки с внучката си и се молеше Ния най-после да получи някакво просветление и да заживее в мир със себе си и с околните. Това така и не се случваше. След поредния скандал с дъщеря си за пари, възрастната жена предложи на съпруга си да си продадат къщата на село и да й дадат парите. Пък да прави, каквото иска. Само и само да ги остави на мира и да не малтретира детето си. Това нямаше особен ефект. На Ния все нещо не й достигаше.Все някой й пречеше да бъде щастлива. И си изкарваше дълбокото неудовлетворение от живота върху най-близките си хора. Яна дълго размишляваше върху проваленото си родителство и все не намираше отговор на въпроса”Защо се случи така?” Гените ли бяха виновни или възпитанието? Откъде тази омраза в дъщеря й към тях? Стоеше будна нощем и гледаше в тавана, а отговорите все не идваха. Наскоро ми каза, че вероятно е сбъркала, като е осиновил Ния....После силно се разкая за думите си. Молеше Бог за прошка. Дали така лесно щеше да се откаже от Ния, ако й беше биологично дете? Защо това момиче така и не прихвана поне малко от благия им нрав и трудолюбие? Животът не винаги ни предоставя най-правилните решения. Яна реши да гледа внучката си и да не задава повече въпроси. Ния й я остави с облекчение. Сега вече можеше да си поживее на спокойствие, далече от „дъртаците” и „мрънкалото”. Как точно си представяше живота, никой не разбра. Не се обаждаше, не питаше за детето си. Баба и внучка си живееха кротко и в разбирателство. Детето беше много привързано към тях. Непрекъснато ги прегръщаше и им казваше колко много ги обича. Това донякъде стопли изтерзаната душа на Яна. Макар и късно, беше получила любовта, за която цял живот копнееше...Болката си потискаше и не говореше за Ния. Последното, което чу за нея е, че е заминала в чужбина с някакъв мъж. Не се обади, за да се сбогува с тях. Нямаха какво повече да си кажат. Наскоро срещнах Яна- остаряла, но с блясък в очите. До нея подскачаше внучката й и често я прегръщаше. Попитах я как е. „ Добре съм. Нали знаеш- майчини неволи....” Нямаше упрек, нямаше съжаление. Такива са майките. Дори и тези на „ничиите” деца. Майчината любов е вечна и не очаква нищо в замяна. Майките прощават всичко. И не кълнат съдбата, че ги е забравила. Нищо, че единственото, което са очаквали е зрънце любов....

Обрат и отмъщение

Когато Лара и Стоян се влюбиха един в друг бяха млади, буйни и неземно красиви. Тя- стройна, синеока, с водопад от черни къдрици, а той- висок, напет и рус. Бяха невероятна двойка и хората се обръщаха след тях на улицата. Младите цъкаха с възхищение, а старите хора, видели какво ли не, казваха: “Ами, тя младостта е красива. Дано да си имат и късмет...” Лара беше по-кротката от двамата и по-разбрана. С всеотдайната си любов почти успяваше да опитоми някои диви изцепки на годеника си- като бясното шофиране, непремерения риск, девиза му: “Живей все едно, че няма утре!” Сватбата им се очертаваше като събитието на сезона. Бяха поканили над 200 гости- роднини, приятели, колеги. Всичко беше готово и изпипано до последния детайл. Няколко дни преди великото събитие Стоян предложи на Лара да отскочат до морето, малко да си отдъхнат. Тръгнаха през нощта, пътят беше мокър и хлъзгав, а Стоян летеше по него с обичайната си бързина. Не се вслуша в молбите на Лара да намали скоростта. Чувстваше се като бог зад волана. Само че този път самочувствието му изигра лоша шега. На един завой изгуби контрол над колата, преобърнаха се в движение и се приземиха в канавката.
Събудиха се заедно в болницата- посърнали, уплашени, но живи. Имаше само един знак, който щеше вечно да им напомня за безразсъдната младост- Лара бе останала без дясната си ръка. Наложило се лекарите да я ампутират до лакътя, за да спасят живота й. Младата жена гледаше в тавана и се надяваше, че това е просто лош сън и скоро ще се събуди. Избягваше да поглежда осакатената си ръка. Потърси утеха в прегръдките на любимия и тогава чу най-страшната присъда: “С теб сме дотук. Сватба няма да има, аз саката жена не искам!” Тези грозни думи я попариха като вряла вода. Не можеше да повярва, че ги изрича същия мъж, който до вчера й се кълнеше във вечна любов. Сълзите се стичаха безмълвно по лицето й, а душата й отказваше да приеме шамара на съдбата. Това ли бе голямата любов?! И така ли трябваше да боли?...
Стоян се постара по-бързо да забрави Лара. Не се вслуша в думите на приятелите си, че върши грях и с присъщото си чувство за гордост и безнаказаност си намери нова приятелка. Пак млада, красива и богата. Ожениха се набързо и се преместиха в друг град. Заживяха добре и сцената с катастрофата постепенно избледня в съзнанието на Стоян. Посвети се на семейството си и зарови надълбоко драмата от миналото. Когато и бебето вече беше на път той отново се почувства окрилян и наистина щастлив. Деня, в който разбра, че има син Стоян се напи безпаметно. Момче! 3 кила и 500, 50 см! Станах баща! Непонятни за него чувства нахлуваха в душата му- и радост, и блогодарност, и умиление. Вече си представяше първородния си син след 20 години- висок, красив, напет, също като баща си. Щяха да работят заедно в строителния бизнес на Стоян, момичетата щяха да тичат след него, а родителите му да благоговеят пред съвършеното си творение! Мечтите на Стоян се рееха безкрайно... Осъзна, че пак беше станал галеник на съдбата и с бодри крачки се запъти към болницата да прегърне жена си и детето си.
Там свари младата си булка подпухнала от рев. Гушкаше едно сладко бебенце, а сълзите й не спираха да капят върху него.
- Какво има? Детето ли е болно?- сопна се Стоян.
- Не, но виж... И тя разгърна бялата пеленка. Една позабравена мъка стисна Стоян за гърлото и се стремеше да го удуши. Синът му, най-красивото бебе на света, се беше родил без ръчичка- дясната бе само до лакътя.
Младият татко плака за първи път в живота си. Плака за тежката участ на невинното създание и за изгубените си илюзии. Синът му беше дошъл на белия свят, за да го научи на най-трудния урок- Господ забавя, но не забравя. Стоян знаеше, че докато е жив ще гледа сина си и осакатената му ръчичка и ще вижда греха от своята младост. Нямаше забрава. А дали щеше да успее да изкупи греха си и да си прости- това беше в ръцете на времето.

Голяма Богородица- 15.08

БОГОРОДИЦЕ, ПРОСТИ ГРЕХОВЕТЕ МИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ БДИШ НАД НАС И НИ ДАРЯВАШ С МИЛОСТ, ДОБРОТА И СЪСТРАДАНИЕ. ДА БЪДЕ СВЯТО ИМЕТО ТИ! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ ПАЗИШ БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА И СЕ ГРИЖИШ ЗА ДУШИТЕ ИМ. НЕКА РАСТАТ ЗДРАВИ, УМНИ И ЩАСТЛИВИ- ДА РАДВАТ РОДИТЕЛИТЕ СИ, ОТГЛЕДАЛИ ГИ С МНОГО ЛЮБОВ И САМОЖЕРТВИ. МАЙКО, ПАЗИ ДЕЦАТА! ТЕ СА НАЙ-СВЯТОТО, КОЕТО ИМАМЕ, НАШАТА НАДЕЖДА ЗА СМИСЛЕН И СМИРЕН ЖИВОТ. БЛАГОДАРЯ ТИ И ЗА ЩЕДРОСТТА, С КОЯТО НИ ДАРЯВАШ. ЗА БЕЗКРАЙНАТА ДОБРОТА, С КОЯТО НИ ОЗАРЯВАШ. МОЛЯ ТЕ, БЪДИ ДО МЕН. ПОМОГНИ МИ ДА БЪДА ДОБРА МАЙКА, ДА ИМАМ СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖА НАПРЕД И ДА ДАРЯВАМ ЛЮБИМИТЕ СИ ХОРА С ЛЮБОВТА И ЩАСТИЕТО, КОЕТО ВЯРВАМ, ЧЕ ЗАСЛУЖАВАТ. ПАЗИ СЕМЕЙСТВОТО! НЕКА БЪДЕ ОЗАРЕНО ОТ МИР, РАЗБИРАТЕЛСТВО И ОБИЧ. ДОБРОТО ВИНАГИ ПОБЕЖДАВА. НЕКА ИМА ДЕТСКИ СМЯХ И УСМИХНАТИ ОЧИ ВЪВ ВСЕКИ ДОМ! БЛАГОСЛОВИ ДЕЦАТА, ЛИШЕНИ ОТ РОДИТЕЛСКИ ГРИЖИ, БОЛНИТЕ И СТРАДАЩИТЕ. ПОДАРИ ИМ ДОМ, НАДЕЖДА И ДОБРИ ХОРА, КОИТО ДА ГИ ОБИЧАТ И ДА СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЯХ. ДА НЯМА ВЕЧЕ РАЗПЛАКАНИ МАЙКИ И ТЪЖНИ ДЕЦА. ПОКАЖИ НИ КАК ДА СЕ НАУЧИМ ДА ПРИЕМАМЕ БОЛЕСТИТЕ И ТЕГОБИТЕ КАТО УРОК СВИШЕ, КОЙТО НИ НАПОМНЯ, ЧЕ СМЕ ВРЕМЕННО НА ТОЗИ СВЯТ И НЕ БИВА ДА СЕ ОТКЛОНЯВАМЕ ОТ ПЪТЯ НА ДОБРОТО. ДА ОСЪЗНАЕМ, ЧЕ СТРАДАНИЕТО ПРЕЧИСТВА И БУДИ ПРОЗРЕНИЕ. ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ! БЛАГОДАРЯ ТИ, БОГОРОДИЦЕ, ЗА ИСТИНОСТТА НА ИЗПИТАНИЯТА, КОИТО НИ ИЗПРАЩАШ. ЗА ДА БЪДЕМ СИЛНИ, ДА СЕ ОБЕДИНИМ И ДА СИ ПОМАГАМЕ ВЗАИМНО. НЕКА ДЕЦАТА НИ ОСТАНАТ В БЪЛГАРИЯ, ДА ОБИЧАТ РОДИНАТА И БАЩИНИЯ ДОМ. ДА ИМ СЕ РАДВАМЕ И НИЕ НА СТАРИ ГОДИНИ, ДА ЖИВЕЕМ В ХАРМОНИЯ И ЛЮБОВ. НЕКА БЪДЕМ МЪДРИ, ВСЕПРОЩАВАЩИ И ЛЮБЯЩИ. БЛАГОСЛОВИ БЪЛГАРИЯ! ДА ИМА СВЕТЛИНА! АМИН!

Късно е

Късно е за съжаление. За извинения, разкайване, сълзи... Бъдещето закъсня, неповикано и тъжно. Отлетя преди да бъде изживяно. Няма връщане назад. Времето не ни пощади. Помете ни като разрушителен ураган и отвя надалеч мечти, вълнения, усмивки. Изгори спомените и пресуши сълзите. Късно е за заклинания, молитви, мъдрости. Няма милост. Само разруха и суша. Армагедона е тук и сега. А времето все така безмилостно тече... Късно е за любов. Надеждата се разби на хиляди парчета върху безплодните скали. Закъсня прошката, вярата, изкуплението... Остана пепел в пепелта. Изгорях в мечтите си, погубих се в надеждата за изцеление... Късно е за възкресение. Късно за милост... Няма я и болката. Претръпнах от очакванията за новия живот. Няма такъв. Всичко е илюзия. Накрая всичко ще изгори в ада и ще остане... още пепел. Сивотата ще се слее с пепелта и ще остане само мрак. Късно е за битка. Силите се изпариха заедно с пустинните миражи и стопиха желанието за живот. Отвсякъде се веят изсъхналите клони на разрухата и хаоса. Нищо не цъфти, нищо не се ражда. Късно е за ново начало. Песъчинките на времето изтекоха през пръстите и се разпиляха в космоса. Всяко нещо има начало и край. Когато краят дойде, няма място за тъга. След деня следва нощта... Виковете се разпръскват в мрака и отлитат с последните лъчи. Закъсняхме за танца на помирението и среднощните пориви на страстта... Накрая всички мълчат. Късно е за размисли.

Когато се сбъдват мечтите

Чудесата стават. Ежедневно около нас се случват чудеса. Сбъдват се мечти. Молитвите са чути. Прекрасно е да знаеш, че те чуват, че бдят над теб и те пазят. Удивително е да усещаш, че си част от голямата вселена и твоите желания са важни за света. Невероятно е да видиш как се сбъдват, как пред очите ти си разкрива магията на доброто. "Поискай и ще ти бъде дадено!" От нас се иска на глас да изговаряме желанията си, да не бягаме от мечтите си, да вярваме в чудесата. Наскоро чух репликата, която ми разкри тайната на благословените и на... другите. "Вярата е дар, с който все още не съм благословен!" Ето го разковничето към успеха. Панацеята за желанията. Истината зад сбъднатите мечти. Ако не повярвате- в себе си, в съдбата, в Бог- няма да видите щастливата звезда. Този върховен дар, който не сте пожелали да приемете в живота си няма да ви разкрие тайните на щастливите хора. Ще си живуркате в прозата на живота и никога няма да отворите сетивата си за поезията и красотата. Щастието привлича още щастие. Добрите мисли притеглят хубавите събития. Верижната реакция се движи главоломно и ни разкрива всички чудеса, сътворени от живота. Вярата е скъп дар. Не го отказвайте. Доверете се на интуицията си и знайте, че мечтите се сбъдват, че вие заслужавате да бъдете щастливи, че ви очакват прекрасни мигове в живота. Не се плашете от лошото- повярвайте, че то ще ви подмине, защото очаквате доброто. Защото сте се помолили да стане чудото и да повярвате, че животът може да бъде прекрасен... Една стъпка ви дели от благословията да станете галеници на съдбата. Не се страхувайте да я извървите. Повярвайте...

Моята любов

Не мога да обичам на инат. Любовта ми не е търговска стока и не става за размяна- срещу ласки, сигурност, придобивки, статус... Отдавна престанах да пресмятам плюсовете и минусите на моята любов. Приех я такава, каквато е- с всичките й трудности и несъвършенства. Любовта ми е дълготрайна, но е минала през хиляди фази и препятствия. Оцеляла е! Напук на зложелателите. Или заради тях- не знам. Имаше мигове на съмнение, нощи на отчаяние, тягостни дни на очакване... Тя преодоля всичко и се оказа по-силна от житейските урагани. Поизмачкана е малко, но е жива! В живота всеки получава това, което заслужава. Не можеш да надхитриш съдбата. За да я срещна, да я запазя и да я имам и до днес- тази неуловима магия любов- означава, че съм достойна за нея. Истината е, че имаше и битки за нея. Воювах, за да я имам, страдах да не я изгубя, молих се, за да я запазя.... "Пазете любовта си!"- това ни завеща кума на сватбата преди повече от двайсет години. Предупреди ни, че любовта има и завистници. Но младостта и дързостта не ни отвориха сетивата за опасностите, които предстояха. Трябваше да се научим да се обичаме след грешките и да можем да прощаваме. Да изградим неприкосновена кула на свят за двама, след като сме сринали до основи старата постройка. Да се научим не да отбягваме, а да овладяваме ударите на съдбата и да запазим спокойствието си. Никой не ни е обещавал вечно щастие. Не предвидихме развоя на съдбата, не бяхме подготвени за бурите, не очаквахме такава болка... Заедно преминахме през огъня и оцеляхме. Имахме защитна мантия- нашата любов. Не се страхувам вече. Не се и съмнявам. Вярвам в силата й. Познавам мъдростта й. Кълна се в истиността й... Вечността може и да не е химера. Моята любов ме води към нея.

Светена вода

Човешкото тяло се състои от 70% вода. Научно доказано е, че водата има памет. Във водата се закодирват послания, които променят състава й и това вече не е тайна за никой. От векове се знае, че водата има и лечебни свойства. България е място благословено с лековити извори, богати минерални води. Пречистващите свойства на водата са добре известни. Има ли по-добър начин за изхвърляне на стреса от организма от водната терапия? Водата ни пречиства и външно, и вътрешно. Неслучайно, когато сме болни имаме сили само да пием вода- и това ни лекува. В света има места без питейна вода и навсякъде хората започнаха да ценят това /без/ценно богатство.  Без вода няма живот.
Думата ми сега е за светената вода и за нейната необикновена сила. Вярващите винаги държат в дома си шишенце от вълшебната течност и й се доверяват в кризисни моменти. Не всички обаче са наясно с магическите свойства на светената вода. Колко от вас се сещат за светена вода в моменти на болест, несполуки, катастрофи? Истината е, че светената вода е Божията сълза в помощ на хората. Повярвайте й и приемете помощта. Отпийте от нея, поръсете любимите хора, напръскайте къщата с нея и ще видите, че ще ви олекне. Тази вода "поглъща" лошите енергии и пречиства всичко- душите, тялото, мислите. Стига да вярвате. Бог ни праща своята помощ и от нас се иска да й се доверим. Многократно съм се убеждавала и удивлявала от чудотворните свойства на светената вода. Лесно си намира- има я във всяка църква и е безплатна. За тези, които не вярват, че водата може да им реши проблемите Бог е пратил поредното изпитание за вярата им. От тях зависи. Светената вода има уникален състав. Чиста и свята, тя ни доближава максимално до божественото начало. Дава ни сили, дарява здраве и премахва лоши влияния. Прочиства живота ни от всякакви отрови и го прави такъв, какъвто Бог е искал да бъде за нас- светъл, хубав, изпълнен с любов и красота. Такъв ли е и вашият живот? Ако някъде се разминавате с първочаналната промисъл, имате решение- доверете се на светената вода. Резултатът може и да ви учуди... Но със сигурност ще ви хареса. Дори може да ви спаси....

Най-малкото коте в света

Това е Пебълс /песъчинка/- официално най-малката котка в света! Какво сладурче, нали?

Не умирайте, животни!

Обичам животните. Считам, че са по-добри от нас, хората. За жалост, човеците са опасни за тяхното оцеляване. Неслучайно след големия потоп Бог е наредил да се извозят именно животните в Ноевия ковчег, а не хората. Той знае, че те заслужават да бъдат спасени. А ние? Едва ли. Лошотията ходи по хората. Човекът се има за велик, безгрешен, всемогъщ. Егото му е като надут балон, който рано или късно ще се спука и ще остане....нищото. Той смята, че всичко живо трябва да му се подчинява, включително животните. Ужасяващи са коментарите на мразещите животните по форумите- те бълват злоба и жестокост. Но не те заслужават внимание. Те сами ще се изтребят помежду си. Защото омразата им ще ги унищожи. Мисълта ми е за добрата дружба между човека и животното от векове насам. Много хора обичат животните и отглеждат домашни любимци. Всеки един, който някога е съжителствал с котка или куче знае, че предаността и любовта на питомеца към стопанина е безгранична. Животното умее да обича безусловно- нещо, което е почти невъзможно за хората. То не критикува, не мрази, не съди. Те живеят с нас и ни помагат с любовта си да преодоляваме трудностите. Котките мъркат и ни успокояват, когато сме тревожни, кучетата ни гледат с умни очи и четат право в душите ни. Те разбират всичко, което преживяваме и са винаги до нас. Поемат отрицателната ни енергия, отнемат болежките, понякога дори се жертват за нас. Всички знаем случаи на котки, пропътували хиляди километри, за да се съберат със стопанина си. Знаем и за кучета, които обичат стопанина си до гроб- в буквалния смисъл. Добротата им е пословична. Дори да им се караме, те пак ни обичат. Тъжни са, ако не получат любовта ни, но не ни изоставят. Има случаи на животни, които умират, поели върху себе си болестта на стопанина. Човекът оздравява, а кучето си отива- отново от любов. Те са тук да ни помагат и бихме могли просто да ги обичаме. Светът ни би бил толкова по-уютен, ако се научим да живеем в хармония с тях. Враждата и агресията ражда нова агресия. Човек сам си е виновен за бедите, които го сполетяват. Заради греховете му го връхлитат болести и ядове. Липсата на вяра го отчуждава от Бог и той се превръща в див звяр за себе си и околните. После очаква милост. Не, няма милост за такива хора! Те не заслужават спасение. Не всичко се прощава- умишлените злини не се опрощават с една свещичка. Но- всеки сам избира пътя, по който да върви. Бих помолила Бог да бди над животните и да ги пази- от лоши хора. Не искам повече животни да умират от човешка ръка. Животните са интелигентни и интуитивни. Наименования като "помияри" бълва точно тази прослойка двуноги- душевните помияри; тези, чиято проклетия е само началото на техния край. Заради такива като тях не бива да умират животни. Законите на джунглата са жестоки и най-страшния звяр в хаоса е човека. Съдбата на подобни "човеци" не ме интересува. Всеки си получава заслуженото. Искам животните да ни радват с любовта си и да са живи дълго. Искам да са здрави, незасегнати от хорската злост. Не умирайте животни, напук на хората! Имаме нужда от вас. Заради вашето присъствие животът ни е поне частица по-човечен и добър. Хората сме способни да запазим животните или.... да ги унищожим. Аз избирам да ги запазя и да се грижа за тях. Вярвам, че има много хора като мен. Това ми дава надежда, че доброто все пак ще победи и че Бог продължава да пази своите душички от Ноевия ковчег. За да ги има... За да бъдат винаги до нас.

В какво се превръщат мечтите

От малка мечтая за хиляди неща. Да порасна голяма, да се влюбя, да стана известна, да бъда актриса, певица, лекарка.... Да обиколя света и да постигна много успехи. Да имам прекрасен дом и семейство. Да бъда щастлива, богата, обичана, красива, умна, желана и незаменима... Имам богато въображение и затова си мечтаех на воля. За всички чудеса, които ще извърша и постиженията, с които ще смаям света. Само че палачинката се обърна и се оказа, че смаяната съм аз. Оказа се, че доста съм се поувлякла в мечтаенето; надскочила съм себе си, както се казва. Или може би съм се взела прекалено насериозно? Знам ли... Човек не бива да спира да мечтае! Само че мечтите ми се трансформираха в по-прозаични неща. Толкова са нищожни, че чак ми е неудобно пред себе си дори да си призная за какво мечтая днес. Ами, да, животът е такъв, какъвто всеки си го направи. Никой не е виновен за провалите ми и за многото издънки. Всеки получава това, което заслужава. Всичко в живота е много справедливо и балансирано. Просто трябва да се науча да приема смирено съдбата си и да съм благодарна за това, което имам. Колкото и да се разминава с първоначалния грандиозен план. Сега ми се иска да бъда разбрана правилно. Уморих се от маски и маскаради. Чувствам се въодушевена, когато някой ме разбира. Толкова е трудно да попаднеш на човек, който да те познава добре, да те разбира и, въпреки всичко, да те обича.... Но не е невъзможно. В повечето случаи се оказва, че предимно ме "понасят". За което вероятно аз съм си виновна. Или така ми е било писано. Всъщност мечтите са прекрасно бягство от действителността. Затова и бях щастливо дете. Навярно трябва отново да започна да мечтая- смело и мащабно. Без да се страхувам, съмнявам и изтезавам от реалността. Без да търся отговор на въпроса "В какво се превръщат мечтите?".... Защото отговорът би обезмислил всичко.

Passages

When you came into my life it hurt. It's going to hurt when you walk out... The passages in life are always different from what we imagine or want them to be. People constantly walk in and out of our lives. Some we fall in love with and get attached to. Others are not that important. Either way in the end we are alone. Life is a lonely journey with many rocks along the way. Half the time we don't know where its passages are taking us. But there is a reason for all of life's turbulences. We are here to learn. Each new lesson is handed out in strange format. Sometimes we are not even aware we are being taught a lesson. So much wisdom is out there for us to grasp- a whole universe of knowledge and cosmic love, and the funny part is it often comes in simple forms. The signs are there- we just need to keep our senses open and embrace what we are being given. Not all lessons are pleasant to understand. In order to grasp a given fact we often need to be shaken out of our comfortable existence and flung around like a tornado-struck tree, get uprooted and torn apart- hopefully then we'll realize we're on the wrong track. It is difficult to spend a lifetime with someone you've accidentally run into along one of them passages. We expect so much from the person next to us, we tend to forget he is not our alter-ego; he cannot be all in one and all the time our child, spouse, best friend, lover, parent- for the next fifty years or so! Such a lot of misunderstandings occur, to say the least, when we stand there waiting for this magical person to make us endlessly happy. As if he could! Perhaps it would be easier all round and much fairer to the person we share our life with if we just accepted him for who he is and stop with our futile efforts to change him into what we think is best for us. After all we do love him, don't we? The rest is just a selfish attempt to satisfy our own ego, regardless of our partner's feelings. It is possible we have not found the right person for us. Maybe that will never happen. Or maybe it already has and we let him walk away....Loneliness is not a sin. It is an opportunity to come to terms with our inner self and figure out who we are, where we came from and where we are heading to. Relationships are a two-way road. You need to give, not only take and expect. Learn to respect the one you share your life with, make it a journey worth remembering... Otherwise there is always the danger of ending up in a painful labyrinth of unspoken thoughts, hurt feelings and swallowed tears. And that is a passage definetely not worth taking....In the name of life, the greatest gift of all.

За смелостта да започнеш наново

Какво бих променила в живота си, ако имах смелостта да започна отново? Такъв въпрос ми зададоха днес. Замислих се за нещата, които приемаме за неизбежни в живота, за погрешните решения и за мечтите, от които не се отказваме до последно. Бих искала да имам повече вяра в себе си, в собствените си умения. Навярно това би ми помогнало да се отърва от всичките си страхове, реални или имагинерни. Страхът е най-големия враг на прогреса. Често съм се страхувала- от независещи от мен неща, от хора и случки. Бих искала да мога да полетя на крилете на смелостта и да не се страхувам от нищо. Бих повярвала, че имам своя мисия на земята и бих я изпълнила без страх. Бих пренаредила и приоритетите си. Не бих се вълнувала за несъществени неща. Важни са здравето, семейството, любовта, работата. Не бих общувала с хора, които хабят жизнените ми сили и ме карат да се чувствам зле. Бих работила това, което обичам, а не това, което ми плаща наема. Бих живяла в къща в планината сред цветя и животни. Със сигурност бих родила още едно дете. Майчинството ме кара да се чувствам обичана и силна. Бих казвала всеки ден на любимите същества колко ги обичам- преди да е станало късно и да са изчезнали от живота ми. Бих заложила на любовта, смело и без предразсъдъци. Бих написала книга, бих отлетяла до далечен екзотичен остров, бих отворила приют за бездомни котки и кучета. Толкова много неща бих направила, ако имах куража да започна отначало... По-малко щях да се съобразявам с хорското мнение и повече да бъда сред свои. Не бих се осланяла на суетата, бих търсила хармонията в мен и около мен. По-често бих се вслушвала в сигналите на тялото. Те най-добре ни подсказват в какво здраве сме и какво иска организма ни. Не бих се отказала от мечтите си- независимо от възрастта, пречките и реакциите на някои хора. По-малко бих плакала, повече бих се смяла. Щях да обръщам повече внимание на радостните мигове в живота ми и да ги ценя. Бих се отказала да робувам на миналото и бъдещето. Първото е безвъзвратно отминало, второто е химера. Бих се научила от рано да вярвам, че сами ковем щастието си и че то е тук и сега. Не бих страдала заради злобата, завистта и лошотията. Всеки сам си носи кръста и отговаря за последиците от своите мисли и действия. Ако имах смелостта да започна всичко отначало навярно бих живяла така, че всеки миг да е един нестихващ реверанс към този дар, живота.... Дали това ще се случи в някой друг живот не знам. Но- всеки нов ден е и едно ново начало. Може би това начало е именно днес....

Ден Рожден

Измина почти година от последния рожден ден. Времето си лети, всичко се променя. Може и да съм в сатурнова дупка, но се чувствам добре. Отново обаче е време за равносметка. Откъде тръгнах? Къде стигнах? През какво минах? Много или малко са 43 години за един човешки живот? Колко ли още остават? Наивно ли е да продължавам да мечтая? Едва ли отговорите ще се изсипат свише точно на 28-ми юли, но това не пречи да задавам въпроси и да продължавам да търся отговори...
Имах прекрасно детство. Слънчево, безгрижно, африканско. Дните ми се изпълваха с много игри, детски книжки, домашни любимци и... мечтата да порасна бързо. И това време дойде. Младостта ми беше бурна, по-скоро мрачна и не особено щастлива. Дори не знаех, че трябва да потърся себе си, за да се чувствам добре. Затова и бях сърдита на целия свят. Но- бурята премина, нещата се подредиха, животът продължи по своето трасе. Започнах работа, създадох семейство. Роди се детето. Може би тогава започна реалния ми живот на възрастен човек. Вече имаше друг човек, за когото да мисля преди мен. Обичам ролята си на майка. Тя ме изпълва с невероятна радост и благодарност. Мисля, че раждането на дъщеря ми е най-силния, хубав и вълнуващ миг в живота ми. С детето изживях най-голямото щастие, но и най-големите си страхове. Любовта ми към нея се люшкаше между пълно себеотрицание и сковаващ ужас да не й се случи нещо. С годините се научих да не се поддавам на страха, да вярвам, че Бог бди над нея и я пази, а животът има свой план, по който вървим. И че всяко зло е за добро. Разбрах, че сме дошли на този свят, за да научим определени уроци. Понякога усвояването им е мъчително и трудно, изисква жертви и сълзи. Но без тях няма как да стигнем до прозрението за собствената си същност, да си пренаредим приоритетите и да се научим да ценим живота.
Когато попадах под ударите на съдбата се огъвах, но не се пречупих. Беше трудно, жестоко, болно, но.... оцелях! Понякога става и така- просто оцеляваш. Друг път усещаш, че живееш на пълни обороти и светът ти е пъстър, витален, прекрасен... Животът е толкова хубав. След много мъка и разочарования усвоих и този урок- да съм благодарна за това, което имам и да вярвам в доброто; да искам то да бъде част от мен и моя път в живота. Мисля, че имам сили за още преживявания и емоции. Имам своите си мечти и надежди, макар и не така помпозни, като на младини. Надеждата винаги ми е помагала в трудните мигове. Любовта не ме е изоставяла. Вярата ми беше непреклонна. Затова живея с широко отворени очи и сърце, открито за житейските сезони. Чувствам се добре в кожата си. Улавям миговете на щастието в дребните неща. Търся доброто навсякъде около мен. Обичам семейството и приятелите си. Навярно има още много неща да науча. Дано имам тази възможност! Чувствам се благословена. А това е най-хубавият подарък, който животът може да ми поднесе. Очаквам още рождени дни, изпълнени с вяра и любов. И благодаря на Великия Творец, че ме избра да бъде една малка частица от Неговата Промисъл. Благодаря за рождения ми ден!

Песен и клип по мой текст в You Tube

Интересна находка! Сърфирайки из нета попаднах на клип и песен по мой текст в You Tube.
Благодаря за старанието на този, който е избрал текста ми и си е направил труда да го превърне в хубав, патриотичен клип. Това е то глобален свят.... Радвам се, че блога се чете. И вдъхновява. Благодаря ви, приятели!
http://www.youtube.com/watch?v=nXaBhchcZW0
http://jadieangel.blogspot.com/2010/03/blog-post_620.html

Love as a theory

Love experts just do not tire of giving advice on how to make your relationship work. I know you have all read the stuff. Be caring, considerate, allow your partner the freedom to live his life, keep the sparkle alive... It all makes so mush sense, except that there is always a notion that something is missing. Because it doesn't work for your relationship. People are different, their expectations are different, their goals, ambitions, desires... How do you just sum all that up and let it be ruled by one theory? Tough task. I am all for theory. It's just that I wish it could be put to practice. Every partnership is unique in its own way. What works for one couple need not necessarily work for another. So how do you summarize that and unify it? This generalization tends to depress me. Makes me feel like I'm the only one that obviously can't use the wonderful revelations on love and put them to work for me. No, I'm not a complete idiot. I just don't like the kind of love tips that perhaps work for the first year of the relationship. Though you probably don't need any tips in the beginning when all is chocolate and roses. Let's move 20 years on and try to apply these tips. No way! The phase is just so many miles away from the perfection of the first year. And that, to me, is normal. People have changed. The players may be the same but they are no longer young and full of expectations. The difficulties have piled up, some have been overcome, many have been abandoned as hopeless and new ones are looming up. Sometimes you are not up to romance. You don't even consider whether you are in love or not at such times. Love is there but there are more pressing issues to be handled. The euphoria is gone and may have left a bitter taste behind. Because things are just so different after the initial stage of falling in love. I'm all for love. But let's not make it into a heroic deed. I prefer to keep things simple. Less emotion is good for my sanity. And if you still feel like you need advice from a love expert, just make sure you are your own advisor. That is what really makes sense.

To D.

I wonder just how disappointed you are in me, watching me flunk in just about everything I try to do. Saying sorry isn't enough. I am tired. Of so many things... Of myself mainly. It's a long shot but maybe you could give me a sign how to go on from here. I am completely lacking in both ideas and willpower to change. Maybe the best years are simply over and it is time to accept defeat? You know I used to be a fighter. Are you mad at me now, seeing what a weak and spineless creature I've become? I,m sorry.... I don't know what else to say. It would have been easier if you were around. You used to believe in me. You gave me courage to go on and always had faith in me. I miss that so much now. Nowadays I'm basically feeling useless and get rebuked for it. I think people might actually be more tired of me than I am of myself.... Bad shot. I don't want to be weak and pathetic and go on about how much a good word means, a gesture of friendship, perhaps even love... Daydreaming again. Maybe I just don't deserve all those things. What makes me think I am privileged to have them? You were always so proud of me, of the things I did and the stuff I achieved... You made me feel a worthy person. All that is gone now. I am such a disappointment to all around me. I'm not even trying anymore. But I couldn't bear it if you were disappointed in me, too. That would be like the ultimate end to life. There would be nothing left after that. Just a void, so deep it would threaten to swallow me whole- my past, my memories, my dreams of the future...What would be left? I'm just a small time presence in the universe, out to pollute the air and trouble people with my problems. Not a nice deal... But who promised me a better life? Or was it just my imagination, pulling me on and making me believe I'll actually be able to do something with my life... I do feel the choice isn't really ours. Or maybe it's just not mine. Can't speak for others. My own deal is handed out, like it or not, want it or not....It's there for whatever reason, I don't know and perhaps I'm not meant to. Some day I'll have all the answers.... Just like you.

Sharing

Such a nice activity- sharing. All the happiness in the world is of no value if you don't have whom to share it with. Sadness is less of a burden if you have someone to talk to, someone who cares and understands. We weren't created to live alone. We weren't made to go through life alone. Sharing is a need we all have. Friendship is a blessing that allows us to share our emotions, both the good and the bad ones. And it somehow feels easier, knowing there is someone out there who is willing to listen. Sharing is a gift we humans have been given to make our journey through life a more meaningful one. We need to handle it carefully. We need to learn to give and take information in acceptable doses. The balance needs to be achieved. Sharing is a unique gift. Let's be thankful for it.

За децата

Първи юни е- ден на Детето. Един ден в годината, посветен на тези съкровища в живота ни- децата. Децата, които са нашия дъх, нашата радост и тревога всяка секунда в годината. Децата, които са смисълът на всичко. Тези, които ни научават да обичаме, да се жертваме за друг, да ценим нечий живот повече от собствения ни. Благословени са тези, които са станали майки и бащи. Те са дарени с най-прекрасния подарък на живота и имат щастието да го гледат как расте и се развива, и се превръща в блестящо продължение на мечтите им. Децата ни са това, което ние не сме успяли да бъдем. Те са и по-умни, и по-красиви, и по-мъдри от нас. Те са тук, за да ни научат да живеем, да раздаваме и получаваме любов, да сме благодарни на висшите сили, че са ни избрали да бъдем техни родители. Децата са съвършени. Те са и добри, и невинни, и лъчезарни. Необременени от проблемите на възрастните, те ни даряват ежедневно с блага усмивка, която ни казва: "Спокойно, всичко ще е наред...." Можем ли да ги опазим такива? Да ги въведем в живота с мъдростта на по-опитния и да запазим усмивките на лицата им? Защото не всички деца успяват да оцелеят в свирепия свят на възрастните- телцата им са още крехки и се нуждаят от нашите грижи. Да помислим за децата на пътя, за тормозените, бездомните, гладните, болните... Нека да им подарим надежда. Да върнеш детската усмивка е свято нещо! Да помогнеш на дете в беда е равносилно на прераждане. Децата очакват нашата помощ. Нашата любов и обещание за бъдеще. Нямаме право да им го отнемаме! Без деца няма живот... Няма смях, цветя, целувки. Има ли по-скъпо бижу от ръчичките на вашето дете около вас? Когато то ви прегръща имате ли нужда от нещо друго? Когато ви разказва нещо, чувате ли космическия звън на вечността.... Щастието да имаш деца е най-великото вселенско тайнство. Децата ни избират, не ние тях. Затова нямаме право да ги разочароваме. Те са и светлината, и истината, и пътят... Да се помолим днес за всички деца! Да бъдат живи и здрави, усмихнати и жизнени, все така раздаващи любов и топлина. Нека сме щастливи, че ги имаме в живота си...

Кой е по-силен: Природата или човекът?

За пореден път се опитваме да надхитрим природата. Смятаме, че сме по-велики от нея и затова можем да си позволим да живеем в постоянно противоборство и погазване на законите й. Зачеваме ин витро бебета 20 години след като природата е отредила края на женския цикъл на размножаване, клонираме хора, грубо се намесваме в природните закони, изсичаме дървета и убиваме животни....Забравяме, че сме смъртни! О, глупаво човече, колко века още са ти необходими, за да осъзнаеш, че не си безсмъртен, а природата е вечна. И да я мачкаш, и избиваш, и унижаваш- тя пак ще те надживее! Колко си жалък в опитите си да разтегнеш природните закони според собствените си егоистични желания. Искаш вечна младост. Искаш да промениш границите на раждането и смъртта. Искаш да властваш над природата. Природата ти пречи и ти решаваш да й обявиш война. Не знаеш ли, че предварително си обречен на загуба? И че с инфантилните си действия само можеш да я разлютиш и да направи живота ти още по-черен? Да те залее с лава, да те помете с урагани, да те изпържи от жега и умори от студ, да те погребе със земетресения...Как ще я спреш? Още ли вярваш, че имаш надмощие? Човекът притежава невероятен талант за самоунищожение. Няма друго такова животно в природата. Животните си пазят природната среда и се опитват да живеят в хармония с нея, за да оцелеят като вид. Човекът тръгва с рогата напред и надменно решава, че природата ще работи за него. Образованият, интелигентен, космополитен човек на 21-ви век си въобразява, че ще надделее над природата и ще си извоюва правото да командва живота. Жалък, смешен, отчаян опит за власт над даровете на Бога! Не разбрахте ли, че не сте само материални? И че животът продължава с или без вас? А начинът ви на живот се определя от отношенията ви с природата. Ако те са хармонични- ще прекарете добре отрязъка от време, който ви е отреден на земята. Ако се борите с природата ви очаква болка и разруха. Суетата и самолюбието ще ви унищожат преди природата да се намеси. Природата е милостива. Тя ни е осигурила всички необходими блага, за да живеем добре и да се чувстваме пълноценни. Само трябва да се вслушваме по-често в гласа й. Започнем ли обаче да се гаврим с нея ни чака изчезване на вида. Това е началото на края. Не ни трябва апокалипсис и 2012 година. Армагедон е тук и сега- в действие. Вижте как живеем, как се отнасяме с природата. Забравяме, че всички сме Божии създания и сме равни. Нямаме право да се бъркаме в природните закони, за да задоволим собствените си капризи. Когато рушим, убиваме, надлъгваме живота, какво очакваме да се роди? Едно болно и недоносено подобие на човека, вързано за машини, които трябва да му влеят надежда за живот....Дали? Природата би могла и да ни служи прекрасно, ако се отнасяме с уважение към нея. Дарила ни е с гори, извори, планини и всякакви натурални богатства. Без тях не би имало живот на планетата. Затова имаме и интелект, който би трябвало да ни подскаже как да опазим тези богатства, за да подобрим живота си. Когато сме груби и немарливи ни посипва киселинен дъжд, слънцето не сгрява, а разболява, времето ни кара да се удивляваме на аномалиите му. Всъщност това е отмъщението на природата към безобразията на човека. И вместо да имаме своя Рай тук, на земята, ние вече се пържим в предверието на ада... Природата е хармония. Да се стремим да я съхраним и да живеем в мир с нея. Да изхвърлим от живота си токсините, химията, изкуствените материали и найлонови торби, да почистваме след себе си и да следим за чистотата на околната среда. Да посадим цвете пред блока. Да засадим дръвче. Все малки неща, но те водят до нещо голямо и прекрасно- една чиста природа, която да завещаем на децата си и да радва хората векове наред... От нас зависи!

Животните- висши създания

"Колкото повече опознавам хората, толкова повече обичам животните!" (Бърнард Шоу)
Наскоро гледах филма "Хачико"- за безсмъртната любов и доживотна преданост на кучето към човека. Трогателна история по действителен случай, която и натъжава, и навежда на размисъл. Може би сте гледали този невероятен филм и навярно не ви е оставил безразлични. В ролята на стопанина на Хачи е Ричард Гиър. Намира малкото безпризорно пале на гарата и го прибира у дома, въпреки пречките. Хачи става прекрасно куче, което всеки ден го изпраща на работа до гарата, прибира се у дома и точно в пет отива на гарата и го чака да се появи през вратата. Еден ден Хачи отказва да тръгне към гарата. Всячески се опитва да спре стопанина да не тръгва, но не успява. Шесто чувство? Това е денят, в който героят на Гиър умира от инфаркт на работа и никога повече не се завръща у дома. Семейството продължава да се грижи за Хачи, но той напуска дома и се преселва завинаги на гарата пред вратата. Сякаш се надява на чудо. Още 10 години Хачи прекарва на перона- и в студ, и в пек. Остарява, разболява се, но е там- на поста, в едно безкрайно очакване. Там и умира. На гарата в Япония издигат паметник на кучето- най-верния приятел на човека... Дали човекът е способен на такава любов и преданост? На любов извън пределите на живота и по-силна от смъртта? На пълно себеотричане в името на паметта на любимия човек? На примирение с несгодите на живота, но и на надежда за вечен живот след смъртта? Гледайки историята на Хачи се убедих, че животните са по-висши създания, изпратени на земята да ни помагат и напътстват в трудния житейски път. Имаме толкова много неща да научим от тях- любов, вяра, преданост и незабрава... Все неща, които са на изчезване в живота ни и затова ни е и трудно, и тъжно, и объркано. Природата отнова е щедра към нас. За сетен път ни води към просветление. Остава само да се огледаме, да се осъзнаем и да приемем посланията й...Дали ще успеем? Или отново ще затънем в полемики за "вредата" от животните и ще излеем цялата си злоба, омраза и невежество към даровете на природата. Сякаш не можем да проумеем, че природата е по-силна от нас и винаги ще бъде. Колко по-хубав би бил живота ни, ако се научим да живеем в мир и хармония с животните около нас, да ги обичаме и ценим! За циниците няма спасение. В техните сърца няма място за любов. Но- за тези, които са открили безусловната любов в лицето на своя домашен любимец мога само да кажа: Благословени сте; докоснахте сте до Божествената любов и тя вече е част от вас....

God's way

When there's a will, there's a way. It's what we've been taught to believe. We try and try to get things going the way we think they should, the way we want them to. And yet- is it all really up to us? Isn't there a bigger plan somewhere that will unfold before us and take us along, regardless of our desire... God's way isn't there for us to know. We find out what lies ahead by going along the path He has set out for us. All we need to do is follow the path. Where will it take us? We are yet to find out. Each one of us has his own unique path mapped out, for better or for worse- it is out there and we need to follow it. That is God's way- our blessing from above, our own lesson, our prize or punishment... Whatever lies in store is a carefully planned road ahead that we can only be grateful for. He knows why the road is rough at times. And why we sometimes feel like we've reached a dead end. Maybe what it really is is a new beginning...Life is such an incredible adventure. It is the only real thing we have been given as a precious gift- to cherish it and use it wisely. And to learn from it. Our will is to follow the steps that are lined out- and discover why we have been given exactly those steps. Our own individual mission is to read the signs that are laid out. Once we have learnt to do that, we can move on to greater levels of knowledge and perception. No, we aren't in T.S.Eliot's Waste Land and today is not Ash Wednesday. The Apocalypsis is in our souls and it is born from ignorance. Life can never be a disappointment, nor does it have to hurt so much. Our thoughts rule our activities and feelings. Which is not to say they can be completely devoid of objectivity. And we have no one but ourselves to blame. That is not what He intended us to feel. He never meant us to suffer. He only ever wanted for us to feel joy, content and gratitude. Be brave! Hit the road and don't turn back. It will be the journey of a lifetime.... Your own personal road to revelation. Be certain that it will be trip you will never regret....

На добър час, абитуриенти!

Започнаха абитуриентските балове на випуск 2010. Колко много грейнали лица, колко радост и надежди, смях и сълзи на раздяла…. Детството свърши, животът ги очаква. Те са млади, умни, талантливи. Понякога са груби и гръмогласни, друг път ни умиляват със своята наивност. Нашите пораснали деца! Гледам ги и не мога да им се нарадвам . Не беше толкова отдавна времето, когато заведох момичето за първи път в училищния двор. Избяга от школото и се наложи да й избърша сълзите и да я уверя, че там ще се чувства прекрасно, че училището не е страшно и ще има незабравими мигове. Днес, само дванайсет години по-късно, я изпращам абитуриентка. Превърнала се е в млада дама, красива и самоуверена, мила и добра. По детски се притеснява за прическата си- дали няма да се развали от дъждовете, а като голям човек споделя плановете си за университета, в който ще учи, за бъдещето, което я очаква. Цвети- така се казва момичето- разцъфна и показа истинската си красота. А като малка не беше особено дружелюбна. Беше на три годинки, когато я заведох за първи път на цирк. Следеше шоуто в захлас, докато момченцето пред нея не започна да се тръшка и да й пречи да гледа. Докато се опомня, го стисна за врата и го оскуба яко. Майка му така и не разбра какво стана, но писъците моментално спряха и Цвети си изгледа спокойно представлението докрай. Сега ходим заедно по магазините и на кафе. Обсъждаме най-подходящата козметика за нея, какви парфюми харесва и как се справя с ухажьорите. Говорим си за всичко, като стари приятелки, само дето все още ми вика „лельо Ваня”. Малката голяма дама! Радвам й се като на собствено дете, вълнувам се от проблемите й и съпреживявам тревогите й. Стискам й палци да постигне мечтите си и да бъде щастлива. Зная, че животът й няма да бъде посипан с цветя, но искрено се надявам да бъде силна и никога да не губи вярата си в доброто. На добър час, мило момиче! На добър час, скъпи абитуриенти! Смело се впускайте в живота, мечтайте и сбъдвайте мечтите си. Желая ви късмет, успехи и много светлина в живота! Най-хубавото тепърва ви предстои.... Бъдете щедри, бъдете добри. И Бог да бди над вас, скъпи пораснали деца!

11 май

Днес е денят на Св.Кирил и Методий. Чудесен български празник и много личен за мен. На този ден татко имаше имен ден. Вече не празнуваме този ден, откакто не е сред нас. Но запалих свещичка за него и донесох една бяла роза вкъщи. Кандилото ще свети в негова памет. Така е в живота- и хубавото, и лошото вървят ръка за ръка. И радостта, и тъгата се двете лица на живота ни. Душите ни се изпълват с вълнение при хубави емоции и се огъват в тежки моменти. Всъщност смъртта е физическа само. Защото в сърцето, в мислите любимите хора остават живи и реални- с усмивката си, думите, с любовта им към нас. Любовта обединява двата свята. Като че ли тя е единственото вечно и непреходно нещо в този свят. Връзката между живите и починалите. Дано да знаят там, в отвъдното, колко много ги обичаме и мислим за тях. Липсват ни, но с мислите и любовта си поддържаме спомена жив... Няма забрава!

В нощта

Тъмнина. И след нея нищо...
Сълзи горчиви се топят в нощта.
Да имаше луна поне-
или искрица от свещта.
Да можех светлина да видя,
да можех да се осъзная-
къде съм и защо съм тук,
не мога вече да гадая.
Отговори няма, мълчи и мрака,
не зная как да погася
един пожар в сърцето,
бодливи спомени в прахта.
Пътека тъмна се извива
измежду чувствата пред нас,
Любов трънлива се промушва-
тъй нежелана в този час.
Не искам драми! Вече не.
Не мога повече да се терзая...
Дали ще бъдем или не-
Нощ е. Как ли да узная?

Слънце!

Появи се най-после, то- слънцето! Живителната му сила се разля върху замръзналите чувства и сгорещи емоциите. Слънцето ми напомня за Африка, младостта ми, топлината и прекрасното детство. Слънцето е моя знак - родена съм през юли и кръвта ми винаги кипи... То е сила за живот. Благословени сме да виждаме изгрева, да се радваме на лъчите върху кожата ни и да се любуваме на залеза. Светът изглежда някак по-светъл и уютен, когато слънцето играе своя танц над нас. Дори грижите се топят под ярките му лъчи. Хората се усмихват повече, захвърлили тежките одежди на тялото и душата. Леко й е на душата, сърцето пее, цветята, листата, децата- всички искат да го пипнат, устремени към светлината. Животът е толкова прекрасен, окъпан в своята слънчева приказка. Слънцето е най-мощната анти-отрова на злото. Яростно разтапя мъката и не търпи да вирее мрак. Слънцето е живот. Събужда всички за живот, дори и най-поспаливите същества. Приканва ни навън, примамва ни с топли ласки и ни обсипва със златисти лъчи...Прекрасно творение на природата, слънцето е предвестник на лятото- море, плажни ивици, зелени гори и райски острови изгряват под вълшебните му лъчи. Величие и страст. Топлина и живот. Сила и красота... Просто- слънце!

Да просиш...

Да просиш не е грях. Дали? Не е и Божия умисъл, защото изпитанията, които ни се изпращат са само житейски уроци. Уморих се да прося любов... Да търся и да не намирам това, за което се моля. Понякога се срамувам да прося- не отричам. При това дори не обикалям улиците, където хора просят, за да оцелее тялото. Ами душата? Тя как да оцелее? Как да я съхраня? Често прося разбиране. Иска ми се да отправям точните послания на точните хора. Дали са ме разбрали правилно? Невинаги. Чета в погледа им неразбиране, объркване, апатия. Сякаш не сме на една вълна! Душевна милостиня няма... Искала съм прошка- от хората, които обичам и които съм наранявала неволно. От невежество или егоизъм, или от двете. Трудно се иска прошка, още по-трудно се дава. Може би не съм я заслужила. Все още...Нямам всички отговори. Боли ме, когато се налага да прося. Но се и смирявам. Какво ли не съм просила- и милост, и просветление, и щастие... По-скоро дребни мигове на щастие- преходни, но истински. Толкова много неща искам да зная. Как да си изпрося достъп до житейската енциклопедия? Опасявам се, че не съм достойна за това. Продължавам да търся...Взирам се в очите ти- и в радост, и в тъга. Защо не виждам любов? Не ме карай да прося и любов! Знам, че любовта е навсякъде- в цветята, в дърветата, в галещите лъчи на слънцето.... Искам да я видя и в очите ти! Знаеш ли- понякога се уморявам. Не се срамувам, но се уморявам да бъда просяк. Душата не заслужава това! Тя не иска много. Вечността е нейна, но за времето, което се налага да изтърпи в земните ни тела е подложена на какви ли не изтезания. Как да нахраня душата? С обич? С добри мисли? С прошка и любов? С благи намерения? С доброта и човечност? Земният път е труден. Не искам да я осакатявам. Ако е наранена ще поискам лек. Ще потърся утеха. Ще помоля за малко светлина в мрака. Трябва да я опазя от болката. Да прогоня тъгата. Да я поглезя с мъничко любов....Вярвам, че любовта ще я спаси. Да бъда просяк за любов?! Защо не? И това ще преживея. Защото никой не ни е обещавал вечно щастие. Или вечна закрила. Само душата има достъп до тези тайни. И ще ги получи... Стига да се помолим за нейното изцеление. Дори да се наложи да просим.

Пътят

Избрах да вървя през тръни и бунища. Издрана, изпепелена и смачкана от дивотията на джунглата, поемах по своя път в живота... Не пожелах да вървя по утъпканите пътеки и гладките алеи, осеяни с цветя. Моят път е друг. Труден е, но е истински, изстрадан и наситен с емоция и страст. Имало ли е смисъл да се рея из храсталаците, да падам и да ставам, и да се питам колко още ще продължи всичко това? А наоколо имаше градини... Красиви градини с много цветя. Можех да се разхождам спокойно по алеите и да се наслаждавам на красотата на култивираната природа. Не го направйх. Тръгнах по неотъпканите пътеки и необятните чукари. Под открито небе посрещах слънцето и задрямвах под луната. Прегръщах бодливите храсти и се кротвах под тях, докато премине поредния ураган... Съдраха кожата, но не успяха да одерат душата ми. Бури вилняха по пътя, гръмотевици и ветрове ме блъскаха, събаряха и влачеха по кални дюни, тръните се забиваха в очите ми, докато издирвах своята пътека....Ослепях, за да прогледна. Осъзнавам колко необходимо е било да затъна в калта, за да се отърва от отровата и да излеза от измамното удобство на суетата. Илюзия е гладкия път. Само сред хаоса на остри камъни и свлачища можеш да изпълзиш от обвивката на глупостта, да сринеш пясъчните кули и да намериш силата за живот. Ако ти стиска. Ако имаш желание да вървиш напред. Иначе си обречен да си останеш там долу, сред развалините, смачканите фасади и купчините с отпадъци. Изкачването не е лесно. Трябва да стиснеш зъби и да повярваш, че можеш да го направиш. Да се откажеш от всичко, за да имаш...познание. За какво? За смисълът от болката и жертвите по пътя на житейската мисия. За това, че пътят няма да е лек, но усилията си струват. Да знаеш, че всяко падане всъщност е било едно изкачване... Да приемеш своя път и да го извървиш достойно. Оглеждам се около мен. Пусто е и тихо. Земята е притихнала, като след буря. Чернилката си е отишла с пороя. Вятърът е утихнал и кротко гали косите ми. Някъде в далечината слънцето се подава... Оцелях. Войната беше безмилостна, но не й се дадох. Силна съм и съм благодарна за пътя, който извървях. Без него нямаше да стигна до тук. Това е моя път. Струваше ли си страданията? Дали бих го извървяла отново? Накъдето и да погледна- виждам пътят. Без него ще съм изгубена....

Вали

Обожавам да вали. Дъждът отмива тревогите ми, пречиства съзнанието ми. Усещам живителната му сила във всяка клетка на тялото си. Плачът на природата отнася лошото, изгнилото, съсипаното и напоява новото, чистото зрънце на новия живот. Нека да вали! Дъждът капе бавно и напоително, като сълзи по изгубената любов... Отишла си е, друга ще дойде. Вечният кръговрат! Обичам дъжда. Чувствам се като зародиш в малката си капсула, коята ще порасне голяма и ще се отвори към толкова прекрасни неща. Като разцъфнало цвете ще подам глава навън, за да попия чудесата на природата и да се слея с тях. Дъждът е обещание за вечност. Сменят се времената, идва нов ден, а след него друг.... Дано да вали! Водата е живот. Без нея няма нищо, освен суша и мъртва земя. Капките са Божиите сълзи на радост и на благодат. Тих пролетен дъжд. Какво е по-хубаво от това да съзерцаваш спокойствието на пречистения свят, сгушен в домашния уют? Или предпочитате да сте навън? Ведно с дъжда, да усещате топлите капки върху жадната кожа и да се прераждате за новия ден? Обожавам да вали. Дъждът ми дава всичко, от което имам нужда- сила, спокойствие и чистота. Наслаждавам се на това прелестно природно богатство и се моля да продължи... Знам, че като спре дъжда слънцето отново ще изгрее.... Може да видя и дъга- за щастие! Ех, живот- кой те сътвори толкова прекрасен и неповторим? Благодаря! За това, че ме има, че обичам и съм щастлива тук и сега. Нека да вали...

Добър вечер, самота!

Добре дошла в моята душа! Не съм те канила, но ти си тук, настанена сред изпепелени чувства и пресъхнали мечти. Заглушаваш виковете ми и унищожаваш в зародиш цветовете на радостта. Стоиш величествена, непристъпна и обещаваш дълга и самотна нощ. Колкото повече се опитвам да те прогоня, толкова по-упорито се задържаш в живота ми. Затова няма повече да се съпротивлявам на присъствието ти, а ще го приема. И го прегръщам. Даже ще ти благодаря, че си ме избрала за домакиня. Ти знаеш защо. Остани тогава. Огледай се добре. Какво виждаш? Един малък, но изстрадал свят, обграден с дървени икони, чийто лица озаряват тъмнината... Те ме пазят от нашествието на злото. Това са моите приятели, на тях вярвам с цялата си душа. Не съм сама! Няма как да бъда. Имам тяхната закрила. И благословия. Остани и сподели с нас вечерната молитва, песента, вярата и благодарността. Това е моят ритуал в нощта. Виж как светят лицата на иконите, каква топлина и уют излъчват в мрака. С тях никога не съм самотна. Те ме чуват и попиват всичко- мъката, сълзите, болката и отчаянието. И отвръщат с много светлина. Пламъкът на свещта се бунтува, беснее. Няма място за тъга в сърцето. Огънят изгаря до пепел тумора в душата и пресушава сълзите. Богородица ме гледа с благ поглед, протяга ласкаво ръка към мен. Усещам как топлината ме обгръща, сърцето се смее, душата ликува... Върви си, самота! Ти нямаш място в моята душа.

Писмо до рая

Изминаха три години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Обичам те....

The people we meet

No, I will no longer tolerate the bad moods of so-called friends on myself. I've told myself that over and over again. And yet I'm always the first to rush off and help even if it means a whole lot of inconvenience. Sadly, most people don't deserve that kind of attitude. They are simply not worth it. Having woken up on the wrong side of the bed, it is their aim to spill out their entire dissatisfaction of life on someone close at hand. Do you know people like that? Psychological vampires that make you feel uneasy in their presence, to say the least. I have met and separated with a lot of people in my life. I don't like breaking up long friendships. But I refuse to be taken for a ride. Compromise is a two-way street. Simple ethics is a must. You just dont use people you care for as emotional dustbins. Maybe it happened once too often, I don't know. But today something just snapped. I don't think I can turn around and pretend it never happened. It isn't fair to my sense of justice. All friendships have their do's and dont's. Maybe it was never a friendship in the first place. Or perhaps it just turned sour. God only knows. But it has got to end. In the name of self-respect. Psychological bullies have to be shown the red light. I just fired one today. They can get their kicks elsewhere for all I care...Better be lonely than be someone's punching bag. Amen to that!

Late night thoughts

I believed I could fly. I believed I could touch the sky...Years ago I believed in many things. I actually had dreams and I imagined I could make them come true. Too much fantasy gone wild. Things don't always turn out the way you want them to. Or maybe they are just the way they should be, except we don't know it. And the landing can be tough. It could feel like a plane crash. You've survived but you can't get up on your feet and you have no idea how to go on. Too many questions and not enough acceptable answers. Flying... Such a wonderful dream and so irrational. Who wants to be rational?! It all comes down to emotions in the end. Did you feel the emotion you hoped for? Did you get what you wanted out of life? Can you get off the scene without regrets? Were the pictures worth the fight? Up in the clouds reality may seem a little blurred. Dreams and wishes come together in the endless horizon. So much beauty unlived...I hate landings. Back on the ground, I know where I left my dreams- they are too high up for me too reach. That is why I love taking off. I go for them again, hoping to reach at least one and carry it back to life... Mission impossible? I'm not an aeronaut. I lack the training. I haven't got the guts. Yet I can't seem to stop reaching for the sky. It is as if my soul is completely oblivious to my body's physical state. It rejects reality. It yearns for the clouds. The blue horizon, way up high over the clouds. All my dreams are there, illogical, ruthlessly irrational, poignant and cruel in their simplicity. It is as if they mock my inability to reach them. I'm scared of heights, did I tell you? Not just heights but that's besides the point. More like scared of living... Why? It's the constant fear of failure that makes me want to abandon it all and flee... for the stars! Who says life should be a permanent success? Who makes the rules? You don't like the game- please, feel free to get out...I don't like being told what to do. I despise expectations, comparisons, conclusions. And I don't like losing. The point here is that I might have lost the set before I actually started it. And then I might end up losing the game. Sooner than I planned. The crash was not a mirage. I am on the ground. And I can't get up. Too many wounds in the long run... I want to get up, I just don't know how to. It's my life, I'll figure it out. The fact that I really want to fly must mean something, right? Isn't it all about making an effort? Who cares about the results? Have I learnt my lessons? I wouldn't know. Up there, in my dreams, looking down at how I've arranged the pieces of my life, I might get insight into the story. Perhaps even see some answers. Landings are not all bad. I need to remember that next time I take off for the stars...

Томина Неделя

Иде Томина Неделя- първата неделя след Възкресението, посветено на тези, които не вярват.... Вие в какво вярвате? Вярвате ли, че Той отиде на кръста, за да спаси нас, човеците? Аз вярвам в доброто. И в прошката, която ще получа за греховете си. Вярвам, че Бог бди над мен, чува молитвите ми и ме пази. Затова и всяка вечер Му благодаря. Когато страдам или тъгувам вярвам, че ще осмисля урока си от поредното изпитание. Защото няма случайности и знам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-добри и по-мъдри. Дали успявам? Вярвам, че имам достатъчно разум, за да разбера посланието, което ми се изпраща. Понякога е много трудно. Въпросите напират, а отговорите сякаш се изплъзват и се топят като последния пролетен сняг. Вярвам, че ще получа просветление. За да мога да продължа напред и да съм силна. Тези, които повярваха в Христовото възкресение бяха възнаградени с хармония и душевна благодат. Други продължават да търсят доказателства, факти, материални показатели. Хилядолетия не ни стигнаха да се приобщим към вярата и да се оставим на великата промисъл да ни води напред. Все нещо не ни достига. Жалки сме, заклещени между материалното и желанието ни за духовно израстване. Раздвоени сме и страдаме- отново. Навярно нещата са далеч по-прости, отколкото си ги представяме. Въпросът е доколко успяваме да повярваме в тях. Или наново ще се завъртим в омагьосания кръг на битието, ще падаме, ще ставаме и ще се питаме „Защо?” И навярно точно тогава ще потърсим утеха в някоя църква, ще запалим свещичка и ще се помолим за спасението на душата. Душата, която отказва да се закотви в материята и вечно ни подсеща, че само тя е вечна…. Останалото е преходно и трябва да бъде изстрадано. До болка. За да повярваме в Божиите закони и да се оставим да ни водят. Страданието ще ни доведе до възкресението. И до светлината. Друг път няма. Затова сме на тази земя. Затова се лутаме и търсим всякакви начини да избегнем страданието. Отказваме да разберем или не искаме да приемем,че само то може да спаси душите ни. Страхуваме се. Тъгуваме. Земни сме и ни е трудно да се извисим над нещата. Смирението е част от вярата. Вярвам, че то ни носи повече блага от всякакви успехи и постижения. Стига да осъзнаем колко ни е необходимо. И да се оставим да ни води в ежедневните ни дела. Вярвам, че много хора го разбират. Вярвам, че всеки си носи кръста и знае защо. Вярвам, че ще бъдем благословени. Заради доброто у нас, заради желанието ни да се учим и най-вече заради вярата ни. Без нея не може. Това би означавало да се обречем на вечен мрак, а Той не се пожертва, за да тлеем в дълбините на мрака. Вярвам, че ще сме благословени. И че вярата ще ни помага да живеем по-щастливо. Без нея просто сме загубени….